23.7.10

Релакс визуализация

                                          

Болят ме очите.
Опитва се и главата да ме боли.
И вратът.
Спирам.
Петнадесет часа е.
Краят на работната седмица.
Изключвам се.


Напоследък си спомням образ странно формирал се пред очите ми точно преди година. Седя на веранда. На дървена къща. Високо в планината. Седнала съм на някакъв остарял, но стабилен стол. На маса, чийто дървен цвят отдавна е потъмнял.
Странно, но тогава се виждах в сянка. Дебела и хладна. Изпълваща със свежест.
И картината по-скоро беше сивкаво сива :)


През живота си съм виждала няколко подобни картини. От дете. Които съзнавам, че са плод на въображението ми. Но и не съвсем. Защото сякаш съм била на мястото, което изплува в съзнанието ми. Или сякаш виждам през нечии чужди очи. Толкова материално е усещането. И живо. И поглъщащо.
Особеното е, че тези картини винаги са сивкави. Също като образа на тази планинска самотна къща.
Също като повечето сънища.


Сега съм в същата стая като преди година.
Може би съм не повече изморена от тогава.
Но тогава бях заредена с най-силното гориво, което може да поддържа духа на човек.
А сега е различно.
Може би съм със стъпка напред.
Защото този път съм започнала да си вярвам.


Днес само се моля.
Да продължавам все така да пазя чувството.
И може би ще успея.
Станала съм оптимист.
Вероятно ми предстои ново стъпало.
Няма начин.
Житейският ни път е като стълбица.
Можеш да стоиш на едно място.
Но по-интересно е да се изкачваш нагоре, за да се разкриват пред очите ти нови светове.
Вярно, че се получава понякога стъпка назад.
Но кой би казал, че тангото не е красив танц?!


А дървената къща?!
От няколко дни изпълвам картината с цветове.
Пред очите ми е най-прекрасното зелено, на дъхава и влажна трева.
Ако наостриш уши, се чува жуженето на пчелите.
Някъде над главата ми в най-дълбоката синева кръжи сокол.
Виждали ли сте сокол? Как лети?
Прекрасно е!
Ако искам мога да летя в него и да се наслаждавам на гледката долу с неговите очи.


Имам градина.
Изпъстрена е с цветя с розово-червени цветове. Всякакви видове. Не само показали чашки над  земята. А и висящи. От храсти. Дървета. Като лабиринт, в който искаш да се изгубиш и да дишаш със силата на стеблата, листата им...


Може би някъде ромоли поток.
Още не знам. Не съм сигурна, че го има.
Нали картината е в процес на изграждане...


Забравих да спомена.
Че от преди година скрито от погледа
имам делтапланер.
Не този път е парапланер.
С цветовете на дъгата.
Достатъчно е да реша.
И се спускам.
там между билата
на Южните Карпати.
Уаууу!!!
Само как зарежда срещата с бръснещия въздух...
А адреналинът?!
Адреналинът е само мой :)
Туп-туп, туп-туп


19.7.10

Розова приказка


- Жадна съм! – казала Розата.
Не помнела от кога растяла на този хълм. Дните й минавали в радост към слънцето, което давало сила на стеблото й и тя можела да кърши снага нагоре към лъчите му.
- Жадна съм! – повторила Розата, а листенцата й трепетно отговаряли на вятъра,шепнещ й истории за цветя.
- Толкова съм жадна! – притворила пъпки Розата...
И тъкмо, когато сподавила пъпките си към земята, минаващ пътник, прехласнал се по цветовете й, я полял...
Розата отново поела дъх и се отблагодарила на пътника с красотата на цветовете си.


Често идвал пътникът и я поливал. А Розата все така продължавала да се наслаждава на слънцето. И кокетно да отговаря на закачките на вятъра и неговите небивали истории.


Един път до Розата спрял млад мъж, запленен от прелестта й. Жаден той полял храста, нареждайки мили думи за цветовете му.
Не се стърпял човекът и на другия ден отново дошъл.
Поливал. И нареждал, не думи, а бисери.
А листчетата на храста светливо отразявали гласа му.
Цветовете на Розата се напълнили с най-живителни сокове. Станали още по-нежни, искрящи и ярки. Вече никой не можел да откъсне очи от нея. А тя всеки път дарявала своя Човек с най-благоуханния си и прекрасен аромат.
Веднъж Човекът й предложил, за да може да се грижи за нея, да я пренесе у дома си. Розата не можела да откаже. Розите не отказват, особено когато са влюбени.
И така човекът я пресадил до верандата на дома си.
Всеки ден я поливал, грижел се за нея и й редял прекрасни думи.
Но Розата залиняла. И нито растяла така буйно както преди, нито можела да пълни цветовете си така сочно, нито раздавала така аромата си...
Затъгувал човекът. И решил.
Намерил прекрасно място. На хълм. Целодневно облян от слънчева светлина. С бъбрив поток наблизо. И два кичести бора, точно там на най-високото.
Отново пресадил Розата.
Но тръгвайки си, не могъл да се сбогува.
А останал, прегърнал основите на стъблото й, така цяла нощ.
На сутринта започнал...
И съградил нова къща.
Пред къщата му растяла най-кичестатата, богата и уханна Роза, коята някой можел да види...
А той бил най-щастливият човек. Най-младият човек...

11.7.10

Болката в мен


Съвсем случайно открих, нека да бъде преоткрих или разбрах, произхода или първопричината за болката. Странно ми е, защото това дублира нещо, което съм чувала в източната философия, за грубо казано, причините за разболяването.
Съжалявам, че сутрин в неделя занимавам с тази тематика, но също така знам, че има хора, чийто живот е придружен от болката. Говоря за хроничната болка. Тази, чиято поява често не можем да обясним или отдаваме като резултат от възрастта по нашите западни популярни разбирания.
Прозрението/същността се съдържа в следното: един орган заболява (боли), когато се натрупа твърде много енергия в него, която не е била освободена. Според източната философия в организма съществуват потоци енергия, чието движение определя правилното му функциониране и състояние на здраве. Когато един канал се „запуши” се получава дисбаланс в енергийния поток. Образно казано там, където се получи натрупване на енергия, органът започва да се „самоизяжда”, саморазрушава, нещо много подобно на обяснението за автоимунните заболявания...
Няма да навлизам повече в материята, защото не я познавам. От сравнително скоро бих казала, че имам желание да докосна източната философия. Не случайно от година у мен възникна желанието за пътешествие до Тибет, което се надявам някой ден да мога да осъществя или най-малкото да намеря достоверен източник, който да ми я предаде...
В момента просто съм под въздействието на истината, която открих за себе си и осъзнатото прозрение, че е вярно...
Помислете дали дълбоко в себе си не подтискате нещо. Няма значение по какви причини, заради обстоятелствата, близките, условията в работата, възпитанието... Обикновено е някъде там, заради което се отдавате прекалено много на работата или избягвате да се прибирате често у дома при семейството ви навреме...
За себе си аз открих, че нещо, което подтискам от доста време, което доста отдавна съм осъзнала, че не ми достига, липсва, нещо, което преди повече от 10 години видях, но решиш, че ще се справя и не е толкова от значение и че ще се справя, че именно това е първопричината за честата болка, която изпитвам от време на време от две години и половина насам. Лошото е, че от година се появи друга, като болка, защото очевидно процесът е започнал много по-рано, „дефектът” беше случайно разбран още в предсъстояние...
Все още не знам как ще реша своя проблем, който отблъсквам, правя се, че не виждам, пренебрегвам или не си давам сметка, че е важен за мен. Все пак не е от вчера. Но очевидно тялото ми алармира, че е наложително да го сторя, ако искам да се чувствам физически добре.
Уви, да намериш пълнотата в себе си, да отделиш време за себе си и заниманията, които те поддържат жив, не е достатъчно.
Всичко онова, което подтискаме, ще продължи да работи, дори неосъзнато от нас и ще ни съсипва малко по малко, един ден материализирайки се в проблем...
Така че намерете ги и ги решете. Не ги оставяйте те да водят положението.
Започнете с говоренето. И ако не стигнете до общо решение. Изберете себе си.

4.7.10

Да се намериш!


Опитвам се да открия разликите, след като чувството на влюбеност си е отишло. От седмици амбициозността не само загатва за себе си, но и дължи преден фронт, сякаш това е от значение. А няма по-сигурен убиец на усмивката от амбициозността, тогава когато е искрена, разбира се. Защото в момента съм сама и мога да направя спокойно равносметка. Амбициозността ги умее тези неща – да е логична и да пресмята отлично. Но тъжното е, че въпреки честите изтощения, тя де факто не е отметнала повече ангажименти за деня. Преди бях влюбена, бях хубава, бях окрилена, водеха ме мечтите и най-съкровенното ми и така между другото отново влагах себе си в задълженията, но се получава някак непринудено без да се хаби нервна енергия...


Ясно ни е, че няма по-красива от влюбената жена, нека да кажем, влюбения човек, защото същото е вярно и за мъжете – и блясъкът в очите, и позитивизмът, и намирането на решенията с доброто, с безпогрешен интуитивизъм и резултати в крайна сметка. Разбира се, тогава когато любовта е щастлива, споделена, или просто неочаквана, творческа, когато се преотриваш, защото и такава има :) – на тук и двете са свързани.


Поставям си задача, така както преди време се утрекнах, че може би по-лекото поведение в общуването се заплаща с това, че другите не гледат достатъчно сериозно на теб. Голяма грешка, защото силен е не този, който постоянно ходи начумерен, а този който може да откаже дори с усмивка, който независимо от умората или трудностите, пак се усмивка... А и никога не знаеш зад лице, което се усмихва, каква съдба се крие – някои усмивки са безбожно скъпи, изтрадани, извървяни, получени като след кръг в чистилище....


Поставям си задачата отново да повикам влюблеността. Все още не знам как ще успея. Защото ще съм сама. А чувството е важно. Но не е възможно.
Защото когато е било скоро знаеш какво точно те е правило щастлив и все още си в състояние да управляваш състоянието, което те прави истински жив...


Събирам. Събирам двете си половини.
Тази наложена ми от обществото и социума. Защото нося отговорности. Защото има дни в които трябва да съм на бойната линия. Защото дори се налага да скръцна със зъби.
И трябва да бъда и такава, за да мога да запазя физически и другата цяла. За да има време за нея, за да не е прекалено уморена, за да има пространство...
За да бъда себе си.
И щастлива.
И аз, детето и близките ми.




Амбициозността може да е убиец на влюблеността, но влюблеността не може да убие амбициозността!

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails