Бяло ми е

21 първи е. Ден след Игнажден. Последният отбелязван като нулевия ден.

Днес е първият ден от новата година. Макар че времето на зимното слънцестоене отбелязваме утре.

Българите сме северен народ, по-точно среден народ. Дълбоко в обичаите ни можем да намерим връзка с много истини за произхода ни. Ние не сме етнос. Ако се вгледаме във фенотипа на населяващите различни части на страната ни, ще открием сходства с тези от източната страна на Черно море. Ще намерим близост до латините, ще видим нюанси на индите, ще проследим жилки на ориент, ще се съберем с така наречените "славяни" на запад, ще открием колко сме близки с унгарците, ще намерим твърдост от северните народи и дивина на отдавна позагубени келти...

Вероятно тази България, която носим в електричеството на сърцето си е съсловна управлявана общност от етноси и народи, ситуирана върху територия.

Загубили сме много истини за себе си. Но винаги несъзнаваната истина ще прокълва, в който и век да се намираме...

Сега е време за равносметка.

Правя я не защото я търся. Тя сама ме намира. За да отбележа каква лична година имах.

Дали се събудих? Не знам. Усещам остатъците на пашкула си назад. Още не съм отворила съвсем криле. Трябва да ги разгърна, а един Господ знае как ще се разперят.

Сърцето ми обаче пулсира и изпълва съществото ми, сърбежът да летят е твърде силен. И реален.

Преди година започнах нещо, което още от самото начало предвещаваше обреченост. Такава бе реалистичната ми преценка, на която друга част от мен се съпротивляваше. Не харесвам моментите си на раздвоение, с годините се научих да показвам категоричността, която винаги съм притежавала в преценките си. Не се харесвам колеблива и раздвоена. Такъв ли си значи има нещо, което не е наред. Поне за теб. Но втурването в подобен емоционален смерч си има своя смисъл, за да изпиташ истинския сблъсък на своите части от себе си. За да можеш да продължиш. И избуксуваш оттам, където си застоял. Безспорна истина е, че един такъв смерч може да те изцеди, да ти навреди, дори и да те убие. Само че аз съм силна - и трябваше дори и това да осъзная в цялата му величина. Имам и дълг, който никога не би ме оставил на мира, за да се шляя между небето и земята.

Тази година не усещам Коледата. Не я усещах и миналата година. И вероятно доста Коледи, непоследователно назад.

Чакала съм питката с късметите и събирането на всички ни около масата.

Сега ме влече единствено изработването на хляба и разчупването му. Не желая да се събирам около трапези. Толкова години нямаше никой около тях.

Но ни трябват символи. Символи, които да ни изразяват, илюстрират, показват на света, нашия вътрешен мир, или хаос.

Вчера избрах ЕленЪТ. За да разбера, че именно той някога, много, много назад във времето се е слагал при пристъпването в новата година и е свързан с българското. Много неща научавам едва след като съм ги избрала. И разбирам това, заради детското ми любопитство, в търсене на отговора, а защо сега направих това - какъв скрит смисъл ми изпраща вселената (примерно казано)? Навярно наистина носим знание през вековете в гените си.

Беше най-странният месец. 

Баща ми се появи на врата ми след като седмици се измъчвах как е и дали е добре, и... Защото моето време загатва, че е напреднало, а какво остава за неговото. Ситуацията с него от десетилетия е сложна.

Беше като Дар от Бога.

За да проумея, може би, че всеки в този живот сам прави изборите си! И чуждите решения не зависят от теб, дори да си кръв от кръвта. Нещо, което съм наясно за децата си, но сякаш отказвах да приема за родителите си. Може би трябваше да отхвърля представата за греха, вината и наказанието.

Вестта беше добра.

Не казвам, че е безболезнена.

Усещам как съм и пред друг завършек, за който все още си бия главата в стената като обезумяла муха по стъкло. Знам че разумът ще надделее, логиката, правилността... Но понякога е толкова катастрофично да правиш само правилните, разумните неща! Кой нормален човек е способен да лети?!

Не Икар, Фениксът е в мен. И няма начин, зодията може да ми е земна, но дори и в земните недра гори огън, по път съм огън и няма как да се превъплътя в друго.

Трябваше ми въздух. И ми бе даден.

Усещам се как несъзнателно залагам стъпка след стъпка, неща, които от години се чудя как да подредя заради невъзможността на положението. И това е добре. Не знам да ли ще удържа. Силно се моля да успея. Но най-вече за себе си искам споделена любов! И искам този величествен ЕленЪТ да ми я дари!

П.С.

Жреците винаги са самотници!

Коледни звезди

Не, няма да простирам този път коледни светлинки.

Искам само небето, осеяно с космос.

Не, не ще пусна тази Коледа сладникави песни,

Бих искала само да слушам как си говорят дърветата.

Чуй, чуй,

Как вятърът жалостно плаче

Търсейки свойта любима в див дървесен лабиринт.

Чуй, чуй, как земята въздиша,

Когато спрял е човешкият бяг.

Ех, вятърко, мили,

Как науми си,

Че любима си имал

Само стъпките във шумака

Са твои приятели,

Бира отворили в някой минал живот.

Скърцане,

В Силна прегръдка

На боров ствол

Ме отърсва от делнични мисли

Целувам те тихо

С аромат на горска иглолистна смола

И те пращам на път,

От който назад

връщане няма...

Най-хубавото нещо в този живот е да обичаш!

Имате ли песен, която ви илюстрира?

Аз имам.

Ето я - 

И не защото е на Гладиатор, аз по-късно разбрах, че е използвана за филма.

Послушайте само музиката.

Във всеки звук се намирам.

Във всяка нота съм аз.

И това е така, все още, от 2009 г.

С тази песен започна моето ново порастване.

Пътувам от доста време.

Връщам се назад и от дистанция на времето разкодирам струпалите се в един период събития -

предателството, отказа, несъзнаваното приемане, че си сам реално; целувката, която все пак не бе изневяра, и изборът да не изневериш, първо на себе си; депресията, която те удря толкова силно в дробовете, че дишането те боли, но без да се дадеш и паднеш; и започването на работата, в която се разлистваш; да откриеш най-изненадващо, че си влюбен по толкова детски и наочакван начин - още го обичам това момче на километри от мен, заради което ми израснаха криле, и още растат;

после дойде то изненадата; като сюрприз, като Божий пратеник, послание, дар, МИСИЯ, задача; получи се дръпване назад и в кариерен план и в личен; и най-големият отскок за растеж - от 2009 непрекъснато раста, последните 9 години още повече!

Но за последните 2-3 години явно ми беше нужно едно ново разтърсване.

След предишните последни.

Трябваше ми разтърсване и в личен план. 

И го получих.

Което ми даде повече растеж в друг аспект.

Онзи отгоре добре си знае делата.

Песента все още притежава духа ми и всяка моя клетка ѝ принадлежи.

Страхотното, яко, разтърсване!!!

Бях започнала да се губя.

А сега,

просто

някак 

съм си цяла!, събрала се, дръзка, мобилна и крачеща

Боли.

И съм едновременно такава щастливка.

Направо "мезе" за психолозите ;)

Най-хубавото нещо в този живот е да обичаш!

Аз обичам много души.

Но за един крилете ми не се уморяват!

Децата са ясни.

През много полета от рапица вървя...

Аз съм толкова тиха

Аз съм толкова кротка във възхищението си.

И толкова шумна в гнева си.//

Моята възхита е толкова тиха, 

А гневът ми така необуздан,

Вероятно защото преди съм била

Чедо на японски самурай

Срещнала бурна река.

Странно е как в този живот

Се преплитат кротко

Овладяно корито

И водопад във едно.

Водопадът, уви, тече само надолу.

А реката?

Реката накъде върви

И откъде извира.

Все едно.

Някъде там

Напред в хоризонта

Всичко се слива в едно

И реката,

И брегът,

А цветът посивява,

Там където

Небето

Нежно целува земята

:)

Моята тиха възхита, знам,

Не ти е потребна,

Ти я искаш гръмка

И многословна,

Защо ти е нужно

Голо дете на отдавна живял самурай...

Незрялост

Знаеш ли сестра ми се казваше Гергана.

Във всяка Гергана я търся, толкова обичам това име.

Знаеш ли, мога да й изнеса помен сега до 20-ти, на 18-ти, точно преди Коледа, защото църквата определя граници, а нея Бог я прибра точно на 22 срещу 23-ти.

Не мисля, че ще ми заделиш ден - ще ида на гробищата.

Никога няма да мога да погреба моята Гергана и един ден ще бъда до нея.

Тогава няма да помня твоето име. Но вероятно ще помня Цоковите китари. Защото не само аз, но и синът ми ги чува.

Тежко е, когато чуваш, а понякога виждаш демони. Хубавото е, че ангелите са повече. И можеш да си говориш с тях.

А моят, моят е просто паднал - краката му са с копита и на главата си носи тежки извити рога. Обичам да слушам лика му.

Боже, как искам вече, само да седна на топло и да пиша, да пиша, без да спирам, без да се обръщам назад, без да се откъсвам... Има неща, които от никого не можеш да научиш, нито да видиш, защото ги носиш!

След Пороя

След пороя

След пороя

Трябва да изградиш Рая!

Използвай всяка светкавица,

За да видиш.

Използвай всяка гръмотевица - 

за да се научиш да дишаш.

След пороя

Няма бурени

Всичко е под вода.

Водата се укротява

И в нея можеш да се огледаш.

Ако лети птица,

Значи има земя

И земята си ти.

След пороя

Трябва да засадиш цвете.

Бягай!

Бягай по повърхносттта на водата,

Сега ти е паднало да си Иисус,

Твоя Иисус,

Който носиш в своята плът.

След пороя

Морето целува небето

Без да прекъсва.

След пороя 

Можеш да превърнеш

Целия океан

В сълзи,

За да има къде

Да засадиш

Своята роза!

Архетип Фея (Феичката на Питър Пан)

Знаете ли как се е чувствала Феята на Питър Пан? Аз май разбрах. Днес го асимилирах. Говорейки за себе си като за пеперуда в мъжки енергийни потоци, така докато си мъкнех тежката торба от магазина.

Феята на Питър Пан е миличка и сладичка и какво ли не прави за него и неговата момчешка дружина. (Още повече се замислям - защото им носи и прашец да летят, и какво ли не износва върху мъничките си криле - тежести и сложности като за великани, въобще прави невероятни неща...)

Тя обаче ги върши тези неща не само защото е Фея, а защото е влюбена в Питър Пан, разбира се.

Но кое истинско момче ще си играе и ще се влюби в малка Феичка, във Феичка, въобще?!

На момчетата им трябват истински момичета - малко диви като тях, мъдри като майките им и... Признавам позабравила съм малко образите, но схващате линията...

Феичката изболедува неотдаването на Питър Пан към нея - какво да се прави това е положението. Те я загубваха, тя залиняваше, намираха я, тя си възвръщаше силата към дружината...

Трябва да проверя в новите предложения за Архетипове дали Феята присъства. Е, трябва да е там ;)

Ще си припомня историята и ще си обобщя заключението ;), но имам спомена, че Феичката не остава щастлива и някак цялата конфигурация не е от най-добрите за нея.

Не знам дали бих искала да съм главната героиня до Питър Пан - като дете беше така, но не и днес. Очевидно като пораснем има вероятност да се превърнем във Феи. Но момичета, тази роля не е никак справедлива за нас. Изберете си друга история! Не приказка!

Гонейки слънчево хвърчило във вятъра...

Уморих се от твоите демони.

Аз съм дете на Слънцето

Играя си със светлината

Предпочитам усмивките и смеха.

Уморих се от твоите демони.

Аз предпочитам да вървя

И вятърът да се заиграва в косите ми

Обичам да улавям гласове

В шума на листата.

Уморих се от твоите демони.

Не, не казвам, че са ми чужди,

Напротив

Играла съм достатъчно

Мръсни танци със тях.

Просто казвам го,

Защото предпочитам да използвам устните

Отколкото да стоя настрана.

Уморих се от твоите демони

Да  срещам оловото в зениците ти,

Сякаш не съм видяла море във очите ти.

Уморих се от твоите демони.

Не, всъщност от теб се уморих.

Аз съм просто един паднал ангел

и в живота си редя стих подир стих

Преобразувам копнеж от плача

Преобразувам от огъня слънце

Раждам в тъгата изгрева,

оставяйки залеза да отмине.

Уморих се от твоите демони!

Мисля и на тях даже им доскуча.

Обръщам ти гръб,

гонейки слънчево хвърчило във вятъра -

ти прецени

дали и как ще ме придружиш - 

на мен волността ми е нужна...

Ръченица

За първи път се крия в работа. Мнозина са мислили и са отдавали моя работохолизъм на семейни или други проблеми. Не, не е вярно. Всъщност, винаги съм работила много просто, защото обичам работата си, а аз съм от този вид птици, които не могат да работят нещо, което не го чувстват, при това съм всеотдайна - сцеплението ми доставя удоволствие.

В момента съдбата, или там каквото е, ме поставя в много интересни условия. Знайте, че житейският ни път винаги се движи по някаква спирала и Онзи отгоре ни дава възможност да чистим стари си грехове, да погледнем на постъпките от миналото си с други очи, да преценим отново нещата от дистанцията на времето, опита, преживяванията, утвърдилите ни се ценности и непреходни чувства.

Дявол да го вземе! Понякога е толкова трудно. И това са ситуации и изпитания, в които затвърждаваш себе си, това, което си ти, което носиш в себе си - най-трудното изпитание в живота ни е да съхраним себе си и това, което искаме да бъдем и сме.

Много е странно как в момента съм заобиколена само от мъжки енергии и се налага моята женска пеперудена сила да ги води и държи стабилност в плоскостта...

Чувствам се малко крехка и едновременно силна като света!

Щях да се радвам, ако имах насреща поне едно силно и опитно рамо, на което само за миг да облегна чело, а аз съм като последния воин, който държи шепа души, със задачата да удържи своята глутница...

Ех, мислите ми направо раждат рози - нито цветя, нито тръни!

Чувствам се като най-красивия розов храст, да знаете :)))

За първи път се крия в работа. Само за малко, за да асимилирам дъха си.

П.С.

После търси си сродна душа! Кой ще ми отговори на всичко това?! Кой? За да можем да общуваме пълнокръвно, да се движим рамо до рамо, без да е някой крачка напред или крачка назад...