Терзаеше я нещо, сякаш бе забравила поредната точка от списъка със задачи. Но не съвсем. И после се сети. И достави на устата си онази наслада, която само една свежа истинска праскова би могла да даде. Усещането бе като да тръпнеш пред вратата в очакване всеки момент да почука човекът, в който си тайничко влюбен от години...
Детето продължаваше да я търси, заради млякото, което можеше да му даде. Или усещането на сигурност, топлина, ласка и разтапяне... На което най-вероятно се дължеше обсебването й от него, защото тя за първи път виждаше чувства си толкова материализирани, като никога друг път. Прекрасните чувства.
Вследствие на това мъжът все по-често носеше плячка, като я стоварваше тихо пред печката. Окситоцинът, който излъчваше майката, бе достигнал през носа му в мозъка и това го правеше друг човек. Не разбираше бебетата, но гледката на сучещо гърдата на майка си дете го смиряваше.
Усещането от прасковата бе като на незатъкнато либидо. Други бяха храните, които създаваха усещане на оргазъм, но тяхната трайност и наслада бе някак по-краткотрайна и незабележима.
Детето трябваше да изпротестира. А майката прие аргумента му. След като не можеше да му осигури постоянно прегръдката и удоволствията, от които се нуждаеше тялото му, даде воля на пътешествието в непозната територия на сина си, надзъртайки плахо дали в похода си не е достигнал нещо опасно...
Прасковата е сочна и мека, топяща се в устата, леко кисела сладост. Тя с тъга осъзна, че лятото е към края си, а с това и сезонът на прасковите бе отминал.
Мислите и хукната нанякъде.
Всъщност те, щастливите мисли, преминаваха през съзнанието й толкова бързо, че на нея й бе трудно да ги улови и разчете. Хващаше само опашките на тези светкавици, подобна на следите от ядки, за който пишеше на опаковката на млечния шоколад.
А може би един коктейл?
Зимата идваше с краят на сезона на прасковите.
Беше нещо средно между края на вселената и растяща черна дупка...
Която те завърташе в друг неизвестен на теб противоположен свят.
Тя прегърна ябълката. Хубаво е, че плодове в днешно време има всякога. Сякаш зеленият цвят на лъскавата й кора можеше да стопли мястото, на което някога имаше сърце...
Сърцето й отдавна се бе превърнало в костилката на прасковата. На онази същата. То беше тази ядка, която можеше да даде дръвче или да загине от влагата.
Или бе ябълката?
Виждаше картина на поле и сиви облаци. Нямаше дъга като в онази картина. Но изобилстваше шир. Между небето и земята отново можеше да се танцува. Всъщност, тя винаги е обичала времето и дори дъждът не би е спрял да го прави.
Възхищаваха я собствените й мисли, че обича живота. И вероятно бе така. В противен случай прасковата едва ли щеше да ухае така и да има кадифения аромат коричката й, с която да гали страните си, преди да потъне в примамливливата й покана...
Любовта ухае на смола! С онзи привкус на борови връхчета, който помнеше от детството й, когато бе свободна :)
Тя бе дала приоритет на себе си! Заслушаваше си правото да усеща вкуса и аромата на мислите си поне веднъж на няколко месеца.
Знаеш ли, че боровите връхчета създават не само траен аромат в устата ти, но и позволяват на езика ти да си поиграе със страните ти,търсейки го между зъбите...
Усмихваш ли се? Аз да :)
~ Rumi ~
