Възкресението в многопластова проекция

Този път няма да пиша за Възкресението. Вече го направих. Всеки има своето. И всеки го усеща по своему, тогава, когато настъпи собствената му Христова възраст.
Разпятието. Този горчив петък ме разтерза със запрета да не се работи.
Какво може да символизира в индивидуалния живот на всеки Разпятието. Как да го поставиш така, че да разбереш смисъла, който хилядолетията са пренесли до днес и ще пребъдат след нас...
Когато си открил мястото си във вибриращата вселена, започнал си да трептиш все повече в синхрон с нея, постигайки изразяването на собственото си съществуване, когато си приел тленността и спокойствието от възрастта и разбрал мимолетността на водовъртежа на събитията...
И изведнъж – не работѝ
И проумяваш промисъла и наказанието в един ден.
Да престанеш да бъдеш себе си. Твоята лична жертва.
Само ден, за да се пречистиш, освободиш и затрептиш отново в синхрон с вселената, като една невидимо малка, но важна частица в грандиозна мелодия...
Но само, когато си извървял пътя до тук...
Някой би казал, че не малко път си извървял, за да стигнеш до този крайъгълен камък. Но пътят едва сега е в началото и именно това е интересното, и вълнуващото, и безстрашното, болезненото, и спасяващото...
Всъщност, всичко е любов! Нищо повече.
Като парче козунак.
Като детско спящо лице.
Като мъркане на отпуснат котарак.
Като кротка усмивка на любимия.
И бляскавите очи на родител.

***

И прибави лъжичка спокойствие, щипка непукизъм, килограм отдаденост на момента и кофичка любов и козунакът набухна, както никога досега. Съставките спокойствие и непукизъм бяха придобити с живота, отдадеността е връщане към детството, любовта...
Любовта идва с последните и почивката... След разпятието.

Той и аз огледално

Той има познанията, аз пък - усет, той има повече опит – аз пък вярна интуиция, той се изразява по-добре, аз пък по-добре водя екип, той е по-ерудиран, аз пък по-бързо се ориентирам, той е с по-високи позиции, аз пък съм дръзка, той слага прегради, аз пък надскачам бариери, той е по-комуникативен, аз пък съм по-отворена към света, той казва „давам много”, аз – „искам още” и двамата сме еднакво работоспособни. Бихме били идеалният тандем, стига да не беше високомерието. Вярно, има и нещо друго, което явно пропускам. Кое е огледалото на последното?

Стабилност, вдъхновение, продуктивност или се връщаме в началото?

Отговорът -

е само за мен :)

Делнична драма на другата страна на луната

(Моля, фините души да не четат! )

Позволих и да нахълта като някой уличен натрапник
Прилепчил се нагло
С думи ласкателни, но някак фалшиви,
Да търси някакви подаяния жалки.
А може би аз съм виновна
За дето така се отдадох
Готова, и още да дам,
И ризата бяла разкъсах
Гръдта си показвам без свян.
Не, не като жертва съм,
А като жадна за обич...
Но от кого, моля ви се, -
От някакъв нагъл мизерник.
Разтворих крака отново
Като някоя улична проститутка
Какво ли не прави със нас
Само една жалка лепта.
И изтъркваш се също кат нея,
Бледата улична курва.
Не, не работа, моя ласкател е,
А аз, и душата мизерник,
Не е ясно кой кого подчинява,
Нито кой надделява,
Нито дори колко купата е пълна или празна,
Просно душата е някак свирепа,
Гладна и жадна,
Настървена да къса,
Готова да съска.
Като куче побесняло,
Като диво вълче...
Не просто умори се от скука!
Това е то другата страна,
Ако искаш признавай,
Едната е гола светица,
Другата...
Познай!

Семейство в един китайски йероглиф за пролет

Погледът ми отново се отклонява към картичката на Катето с вишнетово цъфнало дърво. Въпреки че децицата в картичката се рисувани поемам от радостта им и стават част от момиченцето и момченцето едновременно, къпещи се в нежните цветчета... Картина, която веднага ми създава настроение.
Взимам картичката в ръка й я обръщам. От радост по картинката въобще съм забравила външната страна на картичката, а и там не се вижда почеркът на Катето.
Официалната страна е бяла, релефна, с воден печат на английски „Пролет” , малко златни цветчета и китайски йероглиф. Много наподобява на сватбена поката, това беше и първото ми усещане за картичката – даже дали не мина мигновена мисъл „Катето, да не би сега да прави сватба?!”. Почти се шегувам, разбира се, но Катето е вечно влюбена, така че и е позволено всеки един ден да го чувства като сватбено тържество. :) Нали нямаш нищо против, Кате?
Какво събужда любознателността ми сега, за да ползвам отново клавишите на модерната форма на тетрадката...
Йероглифът, предполагам, също значещ пролет, досущ наподобява фигура на къщичка. За втори път откривам смисъл между написанието и значението на тези сложни и тежки писмени знаци и като че ли започвам да вярвам на думите на Катето, че сякаш съм родена да уча китайски (Благодаря, Кате, но за съжаление все си мисля, че моето IQ не ми позволява такова пътеществие в човешката езикова и въобще култура. Тъжно, но факт, вече съм се приела с недостатъците си, защото и те дори ме оформят като уникална личност и с нещичко дори обогатяват палитрата на човеците :) )
Къщичката... И несъзнателно възниква въпросът у мен какво е провокирало китайците да оприличат пролетта с къщичката, която реално погледнато носи сементиката на семейство. И сякаш отчасти отговаря на терзаещите мисли преди миг, какво е семейство и как се изгражда.
Да, семейството е тази форма, която като пролетта поставя ново начало и ражда, в многозначния смисъл да гради и създава, която залага урожая по-късно.
Нека да си пожелаем по-дълъг, богат и красив пролетен сезон, за да може един ден градината ни да е отрупана с повече плодове и не само очите ни да се радват на красивите есенни цветове, а и душата ни да се чувства нахранена и доволна...

Ще играя на зарове

Ще играя на зарове.
Ей, така, ще хвърлям. И ще печеля. Няма страна, която да е на нула.
Не избирам рулетка, още повече руска.
Просто имам да тегля
И избирам
Вместо този път да мълча
Да стоя свито до ъгъла
По таблата стара
Увехтялата пластмаса да хвърля.
Ще играя на зарове.
Няма начин да не спечеля
Всеки ход е стъпка напред
Днес мога и да загубя,
Но утре сметката, уви, ще е друга.
Ще играя на зарове,
Другият избор е
Просто руска рулетка ;)

Умора

Смених прекрасния изглед на ранна есен на десктопа. Обичам топлото залязващо слънце, шума на листата и меката поизгубила влажност трева. Съзнанието ми, сякаш се спуска по билото и душата ми стремглаво лети надолу без капчица страх от скоростта и ъгъла на завоя...
Студено ми е.
Страшно много ми е студено.
Не защото температурите са ниски. Тялото ми, сякаш е останало без съдържание и сега нищо не може да стопли вените му. Има ли сърце? И колко шумно бие. Едва изтласква кръвта по артериите, почти незабележимо, готово да се отнесе в летаргичен унес...
Чудя се. Чудя се, къде остана душата ми, та сега тялото ми снове по 30 километра самотно на ден в двете посоки, без дихание, без чувство, без копнеж, само с празнота и куха тежест...
Оглеждам се у дома. Дом, в който, сякаш липсва жена. Дом, който пустее. Леко разпилян, сив, прекалено тих.
И се питам. Кога си отидох от дома си? Кога го оставих? Какво допринесе душата ми да опустее. Защото тръгне ли си жената, домът остава без душа. А аз все още съм тук. Поне във физическите измерения...
На десктопа сложих оранжеви маргарити. Бог знае как е истинското им име. Всъщност няма значение. Поне те да запалят малко погледа ми и да ускорят ритъма на сърцето ми.
Малко по-топло е някак...