Ключ за вярно решение

Има случаи, когато е много трудно да направиш преценка за дадена ситуация за себе си. Не бих искала да отричам емоциите, защото емоциите ни правят живи и отричането им причинява един сив, монотонен и по своята същност кух живот. Никой не ни помни с ангажиментите ни, постиженията ни, имането ни. Точно едно поколение е нужно дори и да имаш принос в обществото да те забравят, а привилегията да дадеш такъв принос при 8 млрд. население е сама за... Мъск. Шегувам се, разбира се, сещате се какво имам предвид.

В съвремения свят не се толерира взимането на решения въз основа на емоции. Но едни нови науки ни казват, че най-верните решения взимаме въз основа на емоциите си.

Имам още много да уча и изясня за себе си за този алгоритъм. Няма да крия, че съм емоционален човек, колкото и да не личи това, за хората, които не ме познават. Ние сме преди всичко емоциите си и който го отрича, значи не познава добре себе си и се крие от нещо, което иска да забрави или иска да не признае. 

Един от уроците, които не получи нашето поколение, е да разпознава емоциите си в момента. А назоваването им, дава страхотен ключ към правилния ни път в живота, нашия, а не нечий друг.

Има емоции, които са трудни за назоваване и разкодиране. Докато да кажеш тъжен съм или радостен съм, е лесно. Намирането на причината за тъгата и радостта също дава отговор бързо. Но когато си ядосан? Да си ядосан не е чувство, така че иска разкодиране. Обикновено е ядосването е свързано с гняв. И ето, именно гневът е доста трудно да го "разчлениш". Разгневен си защото си раздразнен? Това е лесно за разкодиране. Разгневен си защото изпитваш омраза или завист? Възможно е, но за мен сместването на гнева за омразата и завистта е най-повърхностната гледна точка, която може да съществува. В гнева има несправедливост, със сигурност, си потърпевш на нещо, в гнева изпитваш непримиримост и си достатъчно силен уви да се справиш с предизвикателството пред себе си. Трябва само да е по подходящия начин!

Изключително трудно е да овладееш глава и да останеш хладнокръвен наблюдател на себе си. Казват, че има две стратегии в неприятни ситуации - бягаш или се биеш, но съществува и трета по-малко коментирана - да замръзнеш, която не знам защо я владея от детството си и ми е малко по-наследство. Борила съм се с този модел, защото в много несправедливи ситуации към теб не можеш да отреагираш, за да заявиш на отсрещната страна себе си. Но от замръзване до замръзване има разлика. 

За мен сърденето също е някаква форма на гняв. И то върши толкова работата, като избухването - дали ще викнеш, ще се скараш, ще изпуснеш реплика или ще се разсърдиш, врътнеш и тръшнеш врата е едно и също. Деконструктивизъм.

Защото ми се нанизаха няколко събития, неприятни по свой характер, и отнемащи енергията ми, днес имам привилегията да си дам оценка на действията. 

Мълчанието, разбирай замръзването, разбирай до някаква степен овладяност при емоционално натоварваща те ситуация, ти дава време. Такива ситуации често те подвеждат в неправилна посока на решение. Добре е да дадеш време, ден, два, три, колкото е нужно, за да си дадеш сметка на ситуацията, да разгледаш поведението на участниците в нея, да потърсиш причините за поведението им и доколко това има отношение към теб и самата ситуация, да проследиш историята на взаимодействието си с тях, за да отсъдиш дали има вярност, адекватност в отношението им и адекватност в преценката им. Доверието е много интересен пудинг! ;)

~   *   ~   *   ~   *   ~

Аметистовата принцеса се обърна към Тюркоазеното момиче и ѝ рече:

– Знай, че винаги ще има пътища, които ще те отклоняват и ще се чувстваш объркана. Може и да поемаш по път, който ще бъде труден, без да е верен и ще те отдалечава от Свещената истина. Само от твоето търсене и самообладение ще зависи да прозреш вярната посока, като не се поддадеш на временната буря около теб. Когато утихне вятърът, ти ще видиш как слънцето огрява само една пътека, която води към житата с които да нахраниш племето си. Важното е да не предаваш. Важното е да не сгрешиш в определянето на времените ти спътници, като има дадеш повече значение отколкото носят и познаеш клювочите. Лабиринът е сложен, Тюркоазено око, но аз знам че ще успееш. Тогава, когато бронята ти докосне моята диадема, тогава ще получиш Прослетвението нужно на народа ти. И помни, този ключ е предназначен само за теб. Докосне ли го някой, ще загубиш силата му...

Когато тюркоазът докосне аметиста

Днес беше ден, в който Аметистовата принцеса облече рицарска броня. Тюркоазеното око има способността да се превръща в Слънчова майка точно, когато трябва!

Но на Слънчовата майка ѝ е необходима Жива вода.

Тя още търси чешмата, която да зарежда Силата.

Обичта е явление, което страда от слънчево затъмнение.

В слънчевото затъмнения вилнеят демони и нечисти сили.

Трябва си юнак, както и да го погледнеш, не месечина, а юнак!

27.10.22 г. 

Мартини с три маслини

Знаеш ли, има една книга "Сватба в небето" на Мирча Елиаде. В нея главната героиня си тръгва от главния герой заради липсата на продуктивност и загуба на творческите му способности от силата на любовта му към нея. 

Днес надигам чашата с три маслини и си мисля, че като нея си тръгнах. Но не защото креативността при теб е спряла, а за да мога да запазя спомена от сладостта на питието и те нося до края на дните си с това, което ми даде.

Избрах най-точния момент. Ти не го прозря, както и не прозря богатството да се имаме.

Аз съм тъжна, но мога да нося тежестта на света.

За теб не знам.

Ти многократно ми каза, че за теб не знача.

Вероятно е така, макар да не съм съвсем сигурна в това...

Стратегия раздяла

Най-човешката стратегия да откъснеш някого от себе си, който се е обвързал емоционално с теб, а ти не изпитваш нищо към него, е постепенната постояно поддържаната и увеличаваща се дистанция.

Когато липса и скука са нещо чуждо

От време на време преглеждам текстовете, писани от мен преди. Избирам от онези, които са събудили страничен интерес. В някои се откривам трудно. Но не защото съм положила изведена от мен самата истина в кълбо надиплени думи. Понякога откривам, колко далеч съм от онова мое аз, до степен "нея" да я чувствам чужда. Нормално, изминали са 13 години на събития и случки. И страхотен индикатор, че нещо не е, не сега, а тогава било наред. Днес думи като "липсва ми" и "скучно ми" е са ми несвойствени. И това ме радва, защото личното щастие и себеусещане зависи само от нас и никой друг.

Все още има какво да откривам. Дали съществува синхронът в споделянето или това е само една наивна по своята същност представа. Съмнявам се. Знам, че в него има много работа. И боя се, че именно работата лишава тази представа от романтика и я превръща в илюзия, а от илюзията се подуваш. Ключът е може би някъде в еднаквостта на потребностите да се развиваш и да се развиваш в компанията на друг. И да го превърнеш в игра, за да ти е приятно, щом си избрал.

По тялото ѝ ще познаеш

Женското тяло е едно от най-уникалните творения на природата. То расте и се развива с изваяни форми, които възхищават, създават наслада и в които слънчевите лъчи срещат живота. Женското тяло има уникалната способност да се адаптира и приютява.

Забелязали ли сте как жената се променя, когато се събере с даден мъж и тук не става въпрос за промяна на навици и поведение, които знаем, че се случват? Ако мъжът е уседнал, тя натежава; ако той е активен и динамичен, нейното се стяга; ако тя получава неговата ласка, тялото ѝ започва да се движи естествено и става още по-привлекателно.

Каква е фигурата на жената, в немалка степен зависи от партньора. Не отричам, че телата зависят от генетични дадености, грижи и здраве, че има и визуални разминавания в съчетанието между слаба и по-пищна фигура, но усещането, което създават телата на двама приели се души.

Тялото на жената е много повече отражение на мъжа.

Не за първи път отбелязвам, че когато си потиснат тялото реагира по свой си начин, дори и умът да "отработва" и "преработва" реалността. Подуването и отичането на тялото го свързвам с отказа да приемеш очевидна истина за дадена положение при себе си и да вървиш дори и малко срещу себе си. 

Тялото е уникално отражение на живота, който водиш не само в материалния му аспект - хранене и физическа активност, генетични дадености. Различно от този "закон" е само, когато износва появата на друг живот и го прегръща в първите му зависими от пъпната му връзка години.  Блажен е този, който може да се наслади на красотата на женското тяло в тези периоди, загърбил суетата на наложената естетичност - това е възможност да се открие красота, която създава далеч по-силна връзка в изумлението да я разкриеш и съпреживяваш. 

Телата са, за да се обичат такива, каквито са и оглеждането в тях несъмнено си заслужава!

Връзки видими и невидими. Болката е и физическа

Спомням си от юношеските ми години епизод от филм за латиноамериканска фамилия как жена усети гибелта на съпруга си. Те имаха много силна връзка. Стори ми се страшно невероятно и силно, като на филм. Силата на връзката между двама души обаче не бива да се пренебрегва с лека ръка. Не знам какво точно и как точно вселената ни свързва с определени хора, но усещането за другия въпреки физическото разстояние не е съвсем химера, илюзия, измислица, невероятност...

Загубата на другия се усеща, дори когато не виждаш или усещаш признаците според обичайния ни сетивен контакт. Може би не случайно - къде беше в Древна Гърция ли се е гледало строго на изневярата на жени на воини, смятайки че това ще ги погуби на полето?

Досега не съм се свързвала толкова силно с някой, за да мога да мисля повече в тази посока, но връщайки лентата от прегледа на последната ми връзка си маркирам особени усещания като важни. На мен ми трябва това вътрешно познание, за да бъда - такава съм, вероятно излишно аналитична, лично без да го смятам за недостатък, а по-скоро качество.

Преди месец и малко изпитах силна необяснима болка-натиск-изскубване в областта на слънчевия сплит. Като при загуба на човек. Такава съм изпитвала само при загубата на сестра ми, макар тогава да бе епизодично по продължително. А сега се появи от никъде еднократно и спазващо силно, до степен да оформя, мисъл, че не я искам.

Факт е, че имаше логично обяснение за случващото се с мен, но явлението и неговата сила, признавам си, ме свари неподготвена, озадачена и изплаши. Тук си давам сметка за пореден път колко по-силно е подсъзнанието ни, дори когато логично и съзнателно уж ръководим душевните си процеси.

Сигурна съм, че силното привързване не беше само от моя страна. Просто сме идеалният пример на двама души, които вървят боси по душевните си неврони, облягайки се на насложени фалшиви представи, особено при другия. Съзнанието, не друго, е дяволът в нас да знаете - то се блъска непрекъснато с желанията на душата, отричайки ги за незначителни, а тя е единствено носеща истинната искра в нас.

Болката ми в слънчевия сплит бе делегация на изоставянето ми от другия.

Признаците за това бяха налице на яве в следващия месец и малко.

Сега разбирам повече тези, претърпели подобна загуба...

Какъв извод ще направя след година, две или повече? Не знам. Той ще е верният. Сега само изправям посгрялото се желязо в мен, за да не загуби то дадената му форма. Едно пътешествие от седмица щеше да свърши къде по-бързо и ефективно работа в случая... ;) Давайте си го, ако имате възможност!

И изреждаше имена на цветя

Когато бях на 18 написах един разказ. "Курабии" се казваше. Завършваше как от фурната главната героиня вади тава с курабии, на чията повърхност се бяха оформили лица. От минали връзки.

Имаше някакви идейни допирни точки с разказ, който бях чела на български научен фантаст за жена в космическа научно-изследователска експедиция. Беше ботаник. Накрая в някакво полусънно състояние тя бе заменила имената на мъжете от връзките си с имена на цветя...

Днес си спомних спонтанно, или пък не, за тези часове по ЗИП в 11 клас, когато учителката ни по литература ни позволяваше да четем от време на време личното си творчество.

Тогава пишех на един дъх. Нямаше мисъл, нямаше проекция, нямаше предварителна нагласа, изграждане на образи и сюжет. Просто сядах - трябваше ми само тетрадка и химикалка - и изливах всичко като диктувано от вселената.

Съучениците ми и учителката слушаха написаното от мен. Моите неща се харесваха не за друго, а защото предавах несъзнателно и държах в емоция, най-силната спойка да почувстваш подредени чужди думи.

Не знам защо пишех. Вероятно заради самотата. Заради същността ми. Но в живота си не съм изпитвала по-величествено блаженство и пълнота със себе си от това при писането.

Припомних си една реплика на съученичка - "Но защо всичките ти разкази са тъжни?" - и от днешна гледна точка благодаря на Поли, много добре въпреки 30-те изминали години, си спомням чия беше тя.

Сега, когато красивите години от живота ми са минали, се връщам към репликата и съзнавам колко ключова е тя и че трябва да се хвана за нея и потъна дълбоко в себе си, за да изровя ключа на собственото си "недомогание". Несъмнено, ядката е твърде дълбоко заровена в първите ми години на съществуване и малко ме е яд, че не съм сетила да поработя върху себе си оттук.

Вече ми се вижда твърде късно. Нямам достатъчно време за реконструкция на себе си. Надявам се след неуспешната поредна предварително обречена връзка да успея да залепя себе си, за да мога да продължа напред и дам поне на малкия зависещ от мен красотата от човешките взаимоотношения. Толкова са важни моделите в детството ни. А съм сама - как да стане "по дяволите"!

При мен също както на двете героини по-горе започват да се сливат и изчезват имена на любими мъже, белязали живота ми по един или друг начин. И това е тъжно. Адски тъжно. Трябва да изграждам естетичен образ на себе си от две половини, имайки само една. Кухото не създава пълнота. Също както и илюзията.

Не харесвам самодостатъчността!

***

Наложи се да обясня на детето какво ми е.

Той се залепи до мен и ме попита:

- Затова ли така силно ти бие сърцето?

Наблюдател на себе си

Днес имах неприятно по своята същност разхождане до административни клонове, да речем, заради нещо съвсем дребно. Преди години подобно нещо, дори и да не бе ме извадило от релси, със сигурност щеше да ме ядоса много за загубеното време и глупавостта на администратичната неуредица.

Днес дори не можах да стигна до поза "неприятно ми е".

И двете служителки, виждайки овладяното ми състояние, предприеха най-етичното спрямо клиента в такива ситуации действие - извиниха ми се. Това разбира се не връща времето ти. Но със сигурност предотвратява загуба на нерви и грешки при подобни ситуации, макар че днес това не бе от никакво значение за мен.

Чудя се на себе си какво толкова се промени в мен, за да не се превърна сега в топка гняв както преди.

Да, факт е, че точно половин час преди това бях казала "Сбогом" и когато имаш загуба от такъв характер някакво объркване на офиси стои толкова незначително, а и въобще нямаш сили за стълкновения.

Добре, но все още не мога да си дам напълно сметката защо преди години толково много бях започнала да се гневя.

Вероятно от натрупаното, от примирението, от неудовлетворението, от невъзможността ти да промениш нещо, което и не знам доколко съзнаваш, че не върви...

Не знам, не съм сигурна. Дано някой ден го разбера теоретично.

Засега трябва да се радвам на тази волна или неволна победа за овладяване на себе си ;)

За болката и раздялата

Не знам защо когато се говори за раздяла се разглежда единствено болката на човека, на който е съобщен избор за раздяла.

Изоставянето невинаги принадлежи на човека заявил раздялата. 

Да кажеш на друг човек, че прекратяваш връзката е едно от най-най-трудните неща, които ми се е налагало да правя. За мен да кажеш на другия, че прекратяваш даден род отношения изисква доза смелост и най-вече отговорност. За мен далеч по-непоносимото от това някой да прекрати отношенията си с теб, заявявайки ти го директно, лично, е да го поставиш в условия на неяснота, чакане, незадоволителни отношения, съзнавайки или не, че не искаш повече да му отдаваш вниманието си, да речем. 

В живота ми е имало от последното и знам колко неприятно е то, затова съм се опитвала да не допускам подобно отношение към друг. А и при мен нещата са по-категорични: или искам да съм с някого, или не - не държа в резерва, не държа "втора цигулка", не се забавлявам с хората... Интимността за мен е нещо свещенно, то е отдаване и не му приляга лошо отношение. Разбира се, това се определя от моята моногамност, за други хора нещата вероятно стоят различно, въпрос на ценности е и пасване на ценностна система, надявам се всеки си има капачето или гърненцето.

Имала съм раздели, които са били ненапълно желани от мен и душата ми е плакала, но съм съзнавала, че така е по-добре. Раздялата е била форма на отговорност.

Имала съм раздели, с които просто затваряш опасни за теб отношения. Тогава наистина не тъжиш, а изпитваш освобождаване.

Най-трудните раздели са, когато обичаш и те са болезнени, в момента или по-късно. Тези раздели са като корица, която затваряш на том от живота си.

Никога не занемарявайте отношенията си с човек на когото държите - той може да се окаже по-смел и силен от вас или просто да знае цената си и да държи на достойнството си, търпението все някога свършва дори и при този, който обича и е правил отстъпки, и има граници, които не бива да се прекрачват!

Перо и счупена керамика

Чудя се как се измени животът ми благодарение на теб?

Не, тук нямаше промяна. Стана мъничко по-мрачен.

Чудя се дали не се промени светоусещането ми?

Да, определено да.

За времето, което имах пораснах доста. Някакси успях да събера частица всяка от себе си от всички тези 49 години.

Загубих много време.

Но в някои неща успях да преодолея себе си и да се надградя точно там, където не бях успяла, се страхувах или търпях провали. Помогна ми да стана по-позитивен и дори уверен човек в едно, макар да ме изяде в друго.

Получих спокойствието на стареца в мъдростта, но и едновременно с това втора младост в кръвта ми.

Ужасно противоречиви две години.

Но трябва да призная, че след 2009-та това е второто стъпало нагоре към мечтата на момичето потънало в книги. И това ми дава цялост.

Отскубна ме от семето. Край с тази обсебеност, обреченост. Сега с него ще бъдем повече екип.

И нови цели си поставям на пълноценност и можене.

Получих нещо, за което преди 25 месеца се молих. Не исках да е толкоз кратко. Но какво пък по-добре е да си го преживял. Но заслужавам много повече.

Видях, че мога да чета и да заделям време.

Сега се чувствам някак си строител. Да генератор съм макар и манифестиращ.

За всичко това - благодаря ти. 

Но за останалото - не.

Това, което взех, си е от мен. 

От тебе имам счупена керамика, красива е, но безфункционална.

БлагоСЛОВени

Най-скъпо ми е времето, когато Музата се мерне наоколо.

Тогава от сърцето ми започват да извират хиляди сокове нагоре, което поставя мозъка ми в коктейл от усещания. Тях той връща към сърцето в думи...

Това е най-съвършеният интимен преживян акт, който не може да се замени с нищо друго.

Когато се отлепяш на една педя от земята,

Само тогава признавам творческата сила

Дори плодът ѝ да е само за мен...

Просто нищо друго освен мен и контактът ми с вселената няма значение!

Бъдете благоСЛОВени творци!

Във всяка дума и жест лежи код,

Разпространявайте го с разум и сърце!

С Богом или не?

Говоря си чрез поезия със теб

Далече си

И зная че не чуваш ме

Настройвам тихичко китарата

И шепнешком редя след дума словоред.

До тебе изправя се мелодия

Докосва те тихо по челото

Както надвесвам се над теб

И допирам неговата хладнина със устни.

Признай, че в тези месеци,

Броя ги двадесет и пет,

Бях твоя къща

Веднъж във седмицата,

Подложил страна на мойта гръд.

Обичам те,

Това не ще да крия.

Разбирам твойта хладнина,

Позната ми е някак до безкръвна болка

Знам, по-важно е да можеш да обичаш

Отколкото да си обичан.

Допирам топли устни

До твоето чело

Целувам го и за после,

Прости любими,

Бях добра,

Към теб и моето сърце,

Сега остана само,

Да кажем,

Дълбоко във очите -

С Богом

Или не?...

Защото другият бавно върви...

Когато се чувстваш забравен, изоставен, нежелан,

Не ти остава нищо друго, освен да се погрижиш за себе си,

Да погледнеш света с твоите очи,

Да се порадваш на слънцето,

Да пратиш хиляди целувки на миналото,

Да забравиш копнежите

И да тръгнеш.

Важното е да знаеш, че в гърдите ти

бие твоето сърце.

Твоето сърце,

Не нечие друго.

И независимо колко си копнял,

И независимо колко в синхрон със сърцето на другия

Е биело твоето,

Е редно да дадеш свобода на собствения туптеж,

След като другото остава глухо за ритъма, синхрона и хармонията

И не припознава в него своята песен.

Когато останеш сам,

Се изправи,

Изпрати въздушна целувка на синевата над теб - 

Тя ще се върне към теб в грамадна прегръдка.

Ако трябва, тегли една, 

Ей така за отскок

За лошия късмет отново

И повече не поглеждай назад.

По-важно е сам да се обичаш,

Отколкото с друг да се мразиш.

Понякога без да искаш

си мъничко по-висок,

не защото си искал,

а защото другият бавно върви...

Любовта е

Любовта за мен е един шоколадов бонбон,

Грижливо увит в целофан.

С надпис от златни завъртулки,

Които само с бонбона познаваш.

Любовта за мен е чаша топло капучино

Със пяна догоре с посипана през сито

Канела и събрала се на дъното

Горчива от сладост

Лъжичка мед.

Любовта за мен е разговор

С дъх на канела и телесни сокове

Тръгнали от мъничко мляко и ензимно събуждане

На езика в небцето на другия...

Ще се наплача

Искам да се наплача.

Дълго и продължително.

Тихичко в ъгъла,

без да ме видят други очи.

Ще поплача за всичките дни

Изживяни без страст,

За всичките дни,

В които не достигаше обич,

За всичките дни,

Във които ръката ми оставаше

празна, без да погали глава.

Не, моят плач няма да е безутешен,

Ще изпратя цялата моя

вродена дисциплина почти,

ще я изоставя

като напълно напразна,

отнела ми време за обич.

Ще се наплача.

Няма да крия, че ме е страх.

После ще оставя сълзите

Да хидратират моята кожа,

Ще избърша солта.

И пак както преди

на мойте крака ще се изправя

без опора,

прегръщайки мойте деца...

Целият свят е обичам!

Копнеж

Колко бих искала да бъда прегърната

Просто за мъничко

В шепа тишина

Заобиколила двама ни.

Колко имам нужда

Челото си да опра в твоето рамо

Притаила дъх

И думи във гръдния кош.

Колко имам нужда да погледна в очите ти

Да открия как потъваш във моите

Само за миг

До обяздим вълна

От хаоса на вселената...

Колко бих искала

Да слушам сърцето ти

Как бие във ритъм със моето

Успокоило се да бъде наречено

Свое.

Не остана време за аромат на люляци...

Не остана някак в този живот

Време за парфюм с аромат на теменужки.

Не остана някак вятър

Да размятам тюркоазени поли

На плажа, в сблъсъка с морето вечер.

Или може би душата ми копнееше за люляци,

В чийто аромат се заражда любовта.

Не остана време

Да окося тревата в двора ти

Нито да изпека

Хляб в гърне.

Имах само една ръка

С длан тежка и жадна

Детска главица погалила.

Имаше дни, в които слънцето

В жегата докосваше в гардения

Струни от моето тяло.

Свивам безобидно уста

И беззвучно свирукам

Стара мелодия

Колкото света

За обичта,

В която изгарям.

Мравя пътечка

Видях я на спирката. Възрастна жена. Също като по-голяма част от нашите възрастни жени в по-малките населени места. Практично приготвила багаж в раница, която бе поставила близо до себе си. С тази разлика, че бе с тениска и бермуди в поовехтял цвят, също като тръгналите старци на Витоша.

Не отговори на поздрави ми за добро утро.

Не ме и учуди, пълно е с дръпнати старчета, сърдити на целия свят за нещо или угрижени за осигуряването на залъка или да видят поизоставили ги деца и внуци.

Не бяхме сигурни дали ще дойде автобус.

Автогарата не е от поддържаните, въпреки внушителния бетонен навес, и нямаш гаранция, че часовете и въобще линиите на таблото са актуални.

Но съм решила да пробвам тази година, трета поредна, да измеря късмета ни според обявеното.

Слънцето е силно. Небето светлосиньо. Оттук дори не мирише на море. Бяла е особено населено място - хем, е морски курорт, хем, повече съвременно селище на бивши земеделски поселници. Идеално място за лозя и отглеждане на коне, може би и рибари...

Чакаме автобуса. Не знам кой повече - детето, аз или тя губим търпение в чакането и сменяме местата си с бавна крачка, за да не отичат краката ни от стоенето в сутрешния пек. 

Откривам точно до ръба на тротоара дълга мравя пътечка, чиито единици бързат да трупат запаси за зимата. Разказвам някаква спонтанна приказка на детето, за да задържа вниманието му на мравята пътечка и го запозная с тези Божии създания - животът го няма в околната среда на бетона и асфалта, в които живеем...

След десетина минути жената на свой ред се е доближила до мравята пътечка и по детски възкликна на руски, поглеждайки ме в очите, сочейки към мястото, където мравчиците се опитват да набутат в дупката на мравуняка в земята цял обелен и доволно изсъхнал пожълтял цигарен фас.

В приповдигнатото и насочено към мен лице на тази украинска жена в миг видях очите и веждите на баба ми - това е специфичен пъстър цвят на очите и дъга на веждите, които не се срещат точно на нашето парче земя, а идват малко по от север и малко по от изток...

Замръзнах.

Сякаш бях докосната от стар ангел.

Този, земният с раницата, слезе в Несебър...

Израстването не е равнозначно на адаптирането

Не слагайте знак за равенство между израстването и адаптирането и примирението. По принцип да приемеш нещата такива, каквито са и не зависят от тебе да  ги промениш, е добра основа, върху която да стъпиш и направиш собствения избор. И тук има няколко алтернативи при токсична или незадоволителна среда: да я смениш, защото влагането на енергия е свързано с дефицити за теб, а има ли дефицити за какво израстване можем да говорим?!; можеш да се адаптираш, примирявайки се с условията, но в този случай я има равносметката, че не страдаш от дефицити, радваш се на комфортна зона, която ти дава достатъчно или ти позволява да вложиш в направление за постигане на радост и самоусъвършенстване в друго поприще - това може да е семейството, може да са пътувания, може да е хоби или допълнителна квалификация/преквалификация; може и да се бориш (спец съм в последното ;)). За да има израстване се случва промяна на условията и те не зависят само от вътрешния ти свят, това се случва при взаимодействие и комфликт между вътрешния и външния свят. Ако външния ти свят е статичен, не расте, не се мени, то и личностното ти развитие и растеж е под съмнение. Уви, желязото се кове с много удари...

И още нещо, израсналият човек никого не го демонстрира или го споменава, той обикновено може много бързо да прецени къде се намира личността пред него, още повече когато чуждият опит възхищава.