Ден, в който срещнах себе си...

Ден, в който срещнах себе си. Поне такава, каквато подсъзнателно се залагам. Такава, каквато бих искала да бъда сега и дай Боже на 66. С малко изменения, за да бъде все пак аз, за да бъда своето пълно себе си.

Моделите които копнеем да бъдем са живи. Все някъде има човек, който е години преди нас и в който можем да се огледаме. Наслагване на образите. Съвпадение. Преживяването е удивително, особено когато не си имал късмета да попаднеш в огледална стая през живота си.

Когато животът ти подава огледало, неизбежно спонтанно възниква въпроса: "Какви са твоите блокажи, които те задържат?"

През тази година ми се случи невероятно израстване. Такова "изпиране" на себе си, с накисване, центрофуги, интензивно и дълбоко накисване не бях преживявала - сякаш събрах пералните от минали житейски опити и ги пуснах наново наведнъж.

Все още обаче ми липсва нещо. Не знам дали е водата, перилният препарат или омекотителят за аромат и мекота. Може би, най-вече последното...

Да се влюбиш късно

 - Не си ли много стара да се влюбиш? 

За втори път за година ми задават подобен въпрос. За един мъж, който не обича е нормално да не разбере. За един мъж, който има всичко, също. Какво обаче би отивало да каже Хемингуей, Ремарк, Маркес...? 

;) 

- А влюбена ли съм? 

Аз правя разлика между "влюбен съм" и "обичам". Едното е мимолетно и сляпо, другото е твърде човешко. Двете версии в едно не познавам. 

Обичащият човек вижда много, но приема, защото обича. Влюбеният е сляп, той е зает с химията в себе си. 

Аз мога да предизвиквам тази химия, без да ми се налага да се влюбвам. 

Обичта е чувство. Чувствата са управляеми. В тях има съзнателност. 

Влюблеността е емоция, а емоциите са стихия. 

Страст? 

Че вие виждали ли сте влюбен човек да не изпитва страст? 3 години - толкова трае да бъдеш влюбен. 

В обичта има отдаване. Това е един етаж повече. 

Аз обичам много хора. 

Писмо до баща ми

Знаеш ли, татко,

Твоят ден е днеска,

На твоето име да се свети,

Когато някога майка и татко

На връзката си са решили да те нарекат...

Какво да се прави

Съдбите си съвсем сами не тъчем

Отдавна го няма човека

Отдавна ти се скиташ

Без дом

Безпризорен

От дете

В някаква тежка карма

На дълбока раздяла.

Но знаеш ли, татко,

Аз какво научих от живота до тук - 

Че домът си носиш в сърцето

И не е необходимо дори да строиш,

Между стени да стоиш,

Че никаква раздяла,

Нито разруха

Може да го унищожи.

Той - домът е винаги в теб

Трябва само да го повикаш

Да го чуеш

Да му се обадиш

И разбираш колко много можеш да имаш...

Домът е там където си ти,

Той те следва тихо, безшумно,

безпристрасно, безусловно,

Дори без стени е в сърцето ти...

Твоето не беше до нас,

Твоето беше твърде плахо,

Твърде заето за друго

От другиго

От нещо чуждо, немило,

Нещо, което руши.

Сега дали е смирено твойто сърце?

Търси ли дом 

Или само покой?

Моето, татко,

Е до теб

И тупти

И това нищо не може да го промени!

П.С.

Обичам те, татко, и вземи го вдигни този проклет телефон!

Сложен характер по две

Не, не съм ти обещала, че ще те следвам,

Нито пък е моето да те водя.

Не, не съм ти обещала, че ще ни бъде лесно,

Не знам защо се подведе, че съм без воля.

Аз не се подчинявам,

Само привидно изглежда така

В самото начало.

Не, не и не лъжа,

Просто в началото не съм достатъчно дръзка,

Затаявам дъх

И търся ръка,

Която с моята да танцува.

Аз умея ръцете си като лебед да извивам,

Но птиците имат и силни крила -

Мога да плясна, когато поискам,

Когато моята душа не си опознал.

Казваш ми, че твоят характер е сложен -

Колко мило! - 

Всъщност, не мисля така,

Просто, дълбок е твоят характер и никак не сложен,

Сложен е моят

И ти го видя!

Кажи ми сега,

Как два остри камъка ще успеят да се открият

Или всичко е свършило

Като сцена от стара притча за мост и река?

Все още не съм се отрекла,

Все още дишам със теб,

Все още се будя с твоето име,

Все още усещам твойта миризма,

Все още си в мен, когато поискам...

Но повече от теб

себе си обичам!

Едва ли си толкова силен да се отзовеш,

далеч по-лесно било да загубиш интерес...

P.S.

На Данчето Христова, която съветва да не страдаме по несподелената обич. Права е, тази душа няма как да е сродна ;) Благодаря!

Моят Великден!

О, не прибързвай!

Моята балерина не е завършила своя танц

Ти забеляза нейния отскок в лекота и грациозност

Също като птица.

Сега тя се е поклонила като лебед

Раздал себе си в последния танц - 

Как го наричаха лебедова песен, нали?!

Но моята танцьорка може да се превъплъщава в много образи

И феникс е била,

И славей...

Ти знаеш, че след най-дълбокия поклон

Идва кулминацията на танца:

Защото го започваш отново

С още по-голяма сила и страст!

Това е животът - 

Сила и страст,

И за нищо друго не си заслужава

Да го живееш!

Това е моят Великден,

Миг след разпукване на пашкула...

Любовно писмо

Събудих се в пет. Казах ти, че те обичам. И отново заспах. 

Испански танц

Чувствам се сама. Знам другият вече не мисли за мен. Вече не страдам от това. Пак има за какво да му благодаря, защото, ако не ме бе върнал цялото ми същество щеше да продължи да се тресе Бог знае колко време.

За секунди се запитвам какво му е на него - но рационалната част от мозъка ми отхвърля въпроса ми като ненужен, с нищо не е показано, че знача нещо, даже обратното на много пъти. Рационалната част ме подкрепя - правилното е сторено.

Как се чувства другата част? Ми, подсъзнанието ми е виртуозна танцьорка - там има отдаване в танц. При танца или има синхрон и симбиоза веднага или няма. Душата обаче е нематериална и висша танцьорка, на нея не ѝ стига физическият синхрон, на нея ѝ трябва плодоносна хармония на енергии. Когато единият поглъщата енергията на другия, то танцьорката умира...

Моята танцьорка изпадаше в кома.

Сега се пробужда.

Виждам я надигнала глава, полуседнала на пода, в онази прелестна червена рокля, с която единствено могат да се играят горещи испански танци :)

Забиваш токове, хоп на пръсти. Разпиляваш коса, извиваш торс...

Трябва да съхраним великолепието на танца в себе си, независимо колко обичаме и колко не ни обичат. Или другият не знае да се обича.

Не изменяй на себе си

Промяната вкъщи вещае да е плодоносна. Сега почти всеки път, когато поискам, мога да седна да пиша. Това е моето същество - в писането се изразява, чрез него съществува, то е терапия, мъдрост и радост. Няма значение какво пишеш и до колко души стигат накъсаните мисли от делника. Важна е хармонията. Между теб и вселената. Красиво е. И има по-висока стойност от утвърждаване и популярност. Нима онзи персийски поет Руми, когато е създавал рими, го е правил, за да бъде известен?!

Червената ми аура стихва. Пробива си път онази, жълтата, бялата, светлата... Нима не знаете, че хората светят. Всеки носи енергия и тя като ореол обрамчва телата ни. Но само някои могат да я виждат. Просто трябва специфична настройка на окото, нищо повече.

На едни е голяма и рехава, на други къса и ситна. Мога да уловя само светлата. Тъмната я усещам с душата си. Тъмната е в очите. Те стават вдлъбнати.

И собствените си очи съм виждала вдлъбнати.

В един период, в който се отклоних от себе си.

Имам само искреността и себе си

Мога да ти дам само своята искреност и себе си в замяна. 

Нямам нищо друго. 

Мога да те целувам и галя, 

Мога да събуждам твоето трето око,

Мога да те подкрепям, но не и да лъжа или мълча, ако знам, че можеш да бъдеш още по-добър. 

Аз не се нуждая от утвърждаване, нито се боя от гнева ти, когато не си готов да ме чуеш. 

На мен не ми е просто все тая и нямам нужда да гъделичкам твоето себелюбие, нито всъщност ти го очакваш от мен. 

Но то си горчи. 

Не знам кой трябва повече да порасне...

По много водя те аз, по малко ти мен. 

Странно

Сега съм удивително спокойна, 

А ти наранен след като ме върна отново при теб? 

Поне сега трябва да ти е ясно, 

Че можеш да връщаш жена. 

И знаеш кога една жена се връща обратно. 

Знаеш, че можеш да поставяш точка и ти. 

Тъпо е някак да си все жертва

И една жена да е по-силна от теб... 

Нашепване от сънищата

За да не забравя, а е ценен опит.

Още в самото начало на връзката с този човек (давам това определение, тъй като не намирам друга подходяща дума, която може да бъде използвана) сънувах четири съня. Тогава се чудех какво точно могат да значат. За мен подсъзнанието е много силно в отговорите, стига да можеш да ги разчетеш правилно. А разчитането на сънищата е трудна задача.

От днешна гледна точка, вече с опит, мога да дам по-категорично разплитане на тези сънища. И ми е важно да запиша, за да мога да почертя опит и достигна по-бързо до верните за мен изводи при подобни послания на подсъзнанието. Аз обичам да го слушам. Посъзнанието никога не подвежда.

Първи сън. Сънувах оприличаване с две лица. Характера на връзките ми с двете лица бяха сходни. Това бяха хора, които по някакъв начин бяха потиснати, със семейни травми, лисващи отношения или може би неправилен модел на комуникация в семейството, от което произлизаха. Става дума за умни, интересни хора, но и емоционално нестабилни, незнаещи какво търсят, отхвърлящи, но вкопчващи се, обсебващи другия, за да усещат своята ценност. Опитвали са се да ме потискат и да ми създават комплекси. Била съм прекалено волна, за да бъда подчинена. Имала съм своите преживявания с тях, лоши дни, но в крайна сметка връзките просто са се изчерпвали, чувствата стопявали... Вероятно, това е добър опит, въпреки че тогава не съм осъзнавала нещата така. Токсичността в контактите не ме е обезличила.

Защо този урок трябваше да се върне в живота ми - не знам? Очевидно вселената иска да ме научи и покаже нещо, което още не осъзнавам... Но посланието на съня беше и е вярно - срещу себе си имах точно такъв човек. Но аз бях различна от младините си. Защо? Още търся отговорите.

Втори и трети сън. Ще ги предам в едно, тъй като двата съня почти се повтарят едно към едно с разликата само в един детайл. Което е адски странно. И поучително. За този сън вече съм споменавала в блога.

Седнали сме на спалнята тримата: аз, той и детето посредата. Тримата! Детето посредата. Нещо, което е невзъможно да допусна в реалния живот. Ситуацията дотолкова ме потресе, че се събудих. Но трябва да признае и че е някакъв много дълбоко потиснат копнеж. Нещо си говорим, вечерта преди заспиване, сходно на четене на книжки преди сън. 

Втория път след като сънувах този сюжет детето целуна него. Шок! Събудих се.

Все още не съм сигурна в разгадаването на първия епизод на този сън. Трябва да се поровя по-дъброко в нещата. Но за втория имах отговор не след дълго. По странно стечение на обстоятелствата. Една вечер късно неможейка или по-точно нежелаейки да заспя разцъквах тв програмите и попаднах на едно предаване на психологическа тематика. В него двама специалисти, които говориха и от първо лице говориха за едно от емоционалните разстройства. Които, естествено, се поставят още от детска възраст. В симптоматиката открих сходства с поведението на детето ми. Специалистите заговориха за корена на проблема - страх от изоставяне. Лампичката светна. При този човек имаше страх от изоставяне. След един два месеца той прояви признаци на депресия, описани в разстройството, сходни с тези на детето, сходни и с мои депресивни състояния. Той сякаш ми стана по-ясен. Но какво общо имаше детето ми с изоставянето? Разбира се, мога да си отговоря. Една свръх чувствителна натура при неадекватно поведение в детската градина, независимо от липсата на проблеми в яслата, може да изпита страх от изоставяне. И пътуването на майката дори за два-три дни до двегодишна възраст на децата може да им се отрази...

Четвърти сън. Отново споменат. Човекът се разхождаше в последния апартамент, който обитаваше семейството, от което произлизам, преди да се разпадне. Чувстваше се много свойски. Шок! Включително и в стаята ни - същата стая, в която бяхме аз и сестра ми, която си отиде твърде рано и твърде далече във времето. Мъка!

Да споменавам ли, че се събудих почти плачейки...

Няма нужда да споделям какви тълкувания ми идват. Вероятно не успявам и сега да изтълкувам съвсем докрай и правилно нещата. Но един днешен човек няма как да го сложиш в нещо, което е минало и към днешна точка не съществува. Това е достатъчно. Умряла работа е откъдето и да го погледнеш. Копнежите са ясни. Опитът е несравним!

Запомни: опитът е несравним като познание!

Надявам се следващия път да разтълкувам по-бързичко нещата ;)

Очарована съм един сън за секунди реално колко много ни казва и се чудя как това наше подсъзнае знае толкова много и толкова бързо си е напавило изводите за нещата!

Изгубен дом

Как усещате дома си?

Нуждаете ли се от него?

Защо?

Дълги години домът бе фикция за мен. Да устроя добро гнездо за нас и децата бе първа потребност. Домът е място, където можеш да бъдеш, да се отпуснеш, да си починеш, да общуваш, да погалиш, да се любиш... В дома човек си представя всички приятни моменти, които би могъл да създаде сам или с друг/и и да медитира - да, да медитира, като висша форма на релакс, в която, освен отпускането на тялото и ума, постигаш градация на въображението и креативност в мислите.

Домът обаче е такъв, каквито сме самите ние... Той събира положителната ни енергия и грее, съзидава, и събира токсините, които ежедневнието пълни нас и ние изливаме в него... Но има и още нещо...

Аз съм човек, който в детството си по-скоро е имал дом, отколкото семейство. Онзи прекрасен дом, в който мирише на гозба и аромат на прясно изпечени курабийки - споменавала съм, онзи дом, в който светлината на слънцето си играе с къдриците на завесите по прозорците...

Домът, в който се чуваше детска глъч.

И това е. Да, и понякога майчина реч в невероятна приказка, прочетена или измислена, и майчина изморена ръка в ласка...

И много, много, много написани домашни, научени стихотворения, прочетени книги и дори изписани страници...

Домът много пъти ме е затварял, спасявал, давал оазис, питискал, гонил...

Преди много години напуснах дома. Нямах нужда от него.

С това започна създаването на ново гнездо. Дълго, стъпка по стъпка, години наред... Бях придобила увереност, която в предходните съзнателни години не бях чувствала.

Но се бе случило нещо.

От един момент започнах да изпитвам страхотна болезненост по загубата на родния дом. За мен беше важно да имам съдовете от детството ми, от които майка ми не се нуждаеше; беше елексир за сърцето ми да получа ръчно шития гоблен от нея с образ на прелестна южнячка, която в първите ми тийнейджърски години стоеше над леглото ми; пердето в спалнята и днес е това от юношеската стая със сестра ми, която отдавна не е между живите...

Превръщах дома си в сборище на предмети-спомени от дом, който отдавна не съществуваше... Обяснявах си, че е важно да има нещо останало от корените ми, защото дърво без корени е само дънер, нали?!

Но не е само това, нали!

От днешна гледна точка, връщайки се назад в годините и анализирайки, състояния, отношение, бит и пр., ей, така на почти повърхностно ниво правя друг болезнен за себе си извод.

В момента, в който съм пожелала картината от родния дом, съм се вкопчила в стъклените чинии от времето на заедно на трапезата, собственият ми дом е нашепвал за същестуваща илюзия. С вкопчването във всеки предмет с цел да запазя миналото, произхода си, всъщност съм ползвала като патерица да закрепя липсващото настояще, да създам стабилност, която не съм усещала...

Осъзнаването е много дълбок и мъчителен процес, но, за себе си се радвам на прозрението, защото това ме освобождава.

И така, започнете ли да се вкопчвате в предмети, независимо дали със сантиментална или друга стойност, запитайте се, непремено се запитайте, какво не е наред в момента при вас.

Преди седмица две изпитах осъзнаването, че домът ми, тези четири стени и таван, вече не ми е нужен така - домът го носим в себе си, винаги можем да облечем стените и сложим диван, понякога ни е нужна само една постеля, за да се чувстваме щастливи и не са ни нужни никакви патерици, за да знаем кои сме и бъдем пълни. Преди имах желания да местя дома си, за да намеря мястото си, да се усетя - сега дори тези мисли не са ми нужни: мога да пътувам в целия свят и домът ми винаги ще е с мен!

(Текст, по който имам да работя още)

П.С.

Чудила съм се кое е по правилно да използваме като определение загубен или изгубен за предмет или човек, който си имал, но не е при теб в настоящето. "Загубен" го свързвах по-скоро с "глупав". Загубен идва от "загуба". Загубата е толкова категорична, фатална, крайна, безнадеждна. След загубата трябва да намериш нещо ново. Тук говорим за компенсации и различност, но не за запълване на дефицит, замяна. Същото, що се отнася до умствения капацитет и на човек нали, макар че не ми допада негативността, в случая, но понякога си е точно така - има и дефицити, които са избор.

"Изгубен" е определение, няма съществително. Изгубен е с по-лека по тежест семантика. Прилича на залутал се, объркал се, дезориентирал се, като нещо временно, като човек, който скоро ще налучка пътеката, ако има късмета или се "понапъне" малко. В изгубен има надежда.

Загубите на хора са най-страшното нещо! Нито един човек не можеш да замениш с друг. Загубата на себе си е най-тежката присъда на битието ти.

***

И един допълнителен съвет от мен, не се събирайте в едно с преходни хора или такива, които съзнателно или не ви възприемат за такива за тях. Това не създава спомени, няма и памет дори, какво да говорим за твърда почва - която да изпитваш под себе си, а и има голяма вероятност да изгубиш, ако си я притежавал. Тук, разбира се зависи от силата ти, но енергоразходът не си заслужава!

Помниш ли?!

Помниш ли,

Точно преди десетина години,

Когато най-накрая устроихме дома си.

Бяхме подредили точно така, както разместих сега у дома.

За първи път тогава от години

Изпитах удоволствие,

За първи път от години

Изпитах спокойствие.

Бях стъпила здраво на пода

Глезените ми бяха стабилни.

Ръката ми беше нежна и точна

А главата красива и умна.

Вадех свойто сърце, за да го сложа в скута на детето.

И тогава се появи брат ти.

Светът се сви.

Придоби сивота.

След години майка ти се върна у дома

И вкъщи стана тягосно тясно.

Душата ми полетя.

Ти я подкрепи за гнездото

Но твоята остана не у дома,

Там където твоето е било.

Аз останах сама.

Трябваше ли толкова години

Да си губим времето двамата?!

Не, не ми се яде шоколад!

Не, не ми се яде шоколад.

А съм купила шест - 

По два за всеки у дома.

Не ми е нужна сладост,

Емоцията ми е пълна.

Не, не ми се яде шоколад - 

Бих опитала само от онзи,

Чисто горчив

100% какаов,

Който ми подари.

Знаеш ли -

Свърши ми само за три дни

Толкова много мислех за тебе,

Че го консумирах вместо за месец

За уикенд...

Няма по-голямо блаженство

От горчив шоколад,

Който някога си изял

Преждевременно бързо

С вкус на наслада отвътре.

Благодаря ти!

Да направиш някого част от живота си и той теб от неговия

Един от най-добрите показатели за това дали е минал/или минава пълноценно животът ти са спомените. Има ли ги?

Когато дръзват да ме попитат защо съм приключила 18-годишна връзка, не казвам това, но то е единствената истина.

Когато се обръщаш назад, трябва да има нещо повече в живота ти от сметки, бита и дори снимки. Снимките не трябва да предават само ликовете от миналото към бъдещето, те трябва да носят по-голямо съдържание.

Животът си заслужава да го споделяш само, когато и другият те прави част от неговия и света му. Съжителството е за съпреживяване.

Формалните семейства са неудовлетровяващи и носят своите вреди върху формирането личността на децата и затова вариантът "заедно сме заради децата" също не е решение. По-добре е всеки да намери своя път към удовлетворяващ начин на живот, след като това е невъзможно заедно. Децата се чувстват добре при пълноценни родители независимо дали те са заедно или не. Безучастните родители, пасивните, са много по-опасни за тях от правещите грешки - родителските грешки често се превръщат и в уроци за децата.

Разбира се, съществува и вариантът спомените да лоши. Не се поддавайте на капаните на токсични хора - обикновено, качеството на една връзка с даден човек проличава в самото начало. Хората не се променят, поне никой никого не може да промени и подобни очаквания са илюзорни. По принцип, очакванията са подвижен пясък, не бива да се разчита на тях, животът е по-добър и качествен без изграждането на очаквания към другите. Нещата са далеч по-прости и практични - те са такива каквито са: с някого ти е добре или не, не се ли чувстваш добре с някого, потиснат ли си, по-добре напусни отношенията и създай нещо ново, поработи върху себе си. 

Понякога започнала добре връзка се изражда. Тогава следват въпроси. Първо, трябва да си дадем ясна сметка дали положението е временно заради стрес и външни обстоятелства. Тогава следват едни или други решения. Но, ако човекът се държи с теб, защото те е приел за даденост, охладнял е или заради копнежа си по друг - няма смисъл цената да се плаща от теб, всеки си има стойност и първият показател по нея е да бъде зачитан и уважаван.

Малко е трудно, разбирам, при съвременния начин на живот, при ширещата се повърхностност и инертност да се изградят пълноценни отношения, но вярвам, че с подходящите хора те се случват!