10 години без част от сърцето ми

Не разбирам Църквата. Или по-точно не разбирам човека, който слага ограничения на волята си и на чувствата...
Според Православния календар днес е последният ден преди Коледа за извършване на помен.
Сякаш хората умираме или се раждаме по график и разписание.
Не го разбирам, но явно го спазвам след като години наред сме приели този ден за поклон.
Не знам как минаха десет години.
Все още някои картини са пред очите ми, сякаш случили се пред миг.
Но същевременно в душата ми зее пропаст, която не може да бъда заздравена с каквото и да било.
Все още съществото в мен може бързо да се изпъне като струна в гневен изблик.
Защото все още смятам, че не беше и не е справедливо.

Но казват Господ си знае делата.
Като пак се опитваме в собственото си неразбиране за света и живота да Го принизим и му даваме някакъв макар и грамаден образ на палач, който да отсъжда кой да живее и кога да умре...

Дълги години бях отрекла Господа.
После отново се върнах към Него, в слабостта си да бъда окриляна от небесна сила.
Това откъсване не ме направи нищо друго освен самотна частица във вселена, която се движи по своя си ритъм. Не ми върна сестра ми.

Днес отново говоря с нея на ум. Няма как да е иначе, защото тя е част от мен.
Разказвам й за бебето, което след толкова години е дошло при нас, за баткото, с когото обожаваше да прави дяволии...

Казвам и, че съм все същата летяща ламя, но и някак друга... И че ми липсва да си поговорим, да й досадя, да й дойда на гости в труден за мен момент в дома, който трябваше да е неин... Все още си представям как заговорничи с момчетата, а аз се разхождам с нейното момиченце, защото тя трябваше да има момиченце, на което и аз да се радвам...

Не знам кой е по-несправедлив - Живота или Смъртта. Не беше честно. И няма успокоение. Само привикване с болката, с липсата... Но по-тежкото е, че не й беше даден шанс да изживее живота си!

Няма как да стигна до гробището днес. Не ще отида и до утре.
През годините не успях да я намеря там. Нито свещите откриха лика й.
Остана ми само вярата, че може би там, в едно друго измерение тя е Ангел, който мога аз да обичам оттук.

Невъзможно е да се каже Сбогом.
Но ти лети, сестриче, и не се занимавай с нашите прости тленни дела...

Скучно ми е!

Скучно ми е. Адски ми е скучно. За да не кажа, отегчено.
Срещам погледи, които трябваше да срещам преди.
Чувам отдавна мислени и изказани думи,
увиснали в пустото на егоистична загуба на слух.
Скучно ми е. Някак пак нищо особено от отсреща
не може да предизвика сърцето ми
в тиха възхита.
Оставам, оставам все така крещящо различна
в душата си
някак отминала отдавна настоящия шум,
търсеща онзи пламък, изгубен някога,
който можеше думите със страст да облече.
Не знам какво пиша,
нито искам да се замисля,
само някак самотно прегръщам
онова 5-годишно дете,
което ми остави
най-големия дар.
Само тихо гълча
по онзи далечен мъдрец,
който обаче постави
детските думи
в железен зандан.
И тогава прозираш,
че душата бедна е още,
и трябва да търсиш
онази реалност,
с която можеш само сега нея,
жадната, да нахраниш.

Берлин все пак си остава градът на Стената

Берлин все пак си остава градът на Стената. Поне за мен. Въпреки че бидейки там непрекъснато правиш сравнение между това тук и онова оттатък.
Социализъм определено е оставил дълбока дамга. И желязого е било далеч по-нажежено и тежко. Сякаш се е вкаменил в сградите, приличащи на бункери, които придобиват още по-гротески вид от опитите за художествено оформление в стайл на опиянения беден народен човек...
Капитализмът е прорастнал, но като бурен, оставен на продължителна радиация, който с причудливите си форми придава космичен сблъсък на липсващо минало...
Без да има сблъсък.
И някак под тази повърхност изненадващо се сблъскващ с топли сини очи на жени, които независимо от възрастта, скачат като кошути, готови да обгръжват и дават топлина. А мъжете?! Мъжете се като камъните по дъното на бистра река - едните статични и безмълвни, по немски дистанцирани и с прокудени души; в други намираш как женското начало тежи, въпреки мъжката форма, прегърбени, с хлътнали рамене, въпреки едра осанка и недоволство като на разглезена руска баба; трети похотливо впиват очи в лицето и устните ни без капчица свян с освободено от чаша бира виличие на все още в разцвета си мъжко тяло; четвърти са просто притиснати от ежедневния стрес, трансформирал се в неприветлива маска и нервно изтантонване на непонятни дори за немец слова...
Ангелчетата на немците са много дебели. Не бих казала пухкави, защо всичките, които видях бяха от камък, а единственият жив ангел, който срещнаха очите ни, бе малка тъмнокоса сервитьорка с лице, все още подчинено на невиността, с която само Господ може да говори с децата. С някои деца...
За мен Берлин бе границата.
Която ми даде съня, края на кърменето и съответно бебешкия период на мечтата ми, и преценката, от която да извадя личното от служебното, вклинили се като разпаднали елементи на разпукала се руска матрьошка, в която не е ясно, коя в коя фигура влиза.
Всяка граница е ново начало. Или само линия в собственото ти ин и ян...

Списъкът на щастието

Иска ми се да се науча да свиря на виола - не се шегувам - това от скоро. После може да пробвам да обуя едни палци, поне да опитам и ощастливя онова 5-годишно височко момиченце и му кажа, че за поривите не е от значение това, че краката ти са леко х. Зимните кънки ги имам. А делтапланерът ме чака някъде на север, или юг, няма значение. Трябва да си припомня как се прави гмуркането във вода и да спра най-сетне да се страхувам от нея. Трябва и да измеря дали все още мога да отсичам дъха си и бъда точна...
Толкова много неща искам да направя. И все са материални, този път, и все лесни :)
И да, да не забравя да вържа хамак в овощна градина напролет и прочета някоя позабравена приказка за възрастни от типа на галактическия стопаджия. Междувременно мога да се науча да грундирам платна и да изхвърля охрата от тубичките най-сетне, както и да изтръскам перата от прахта и покръжа малко по на север.
Някой ден ще си купя къщата в Родопите, която съществото у мен силно желае (името на планината може да няма значение). И ще правя домашно сирене. Ще посрещам гости и ще разказвам приказки.
И ако тогава устата ми вече спре да целува, ръката ми все още ще гали.
Сега обаче първо искам да открия малко древна китайска философия в забавено движение... ;)
Да, и любопитна съм да пробвам как излиза звукът от един такъв музикален инструмент като гайда.

Раждането на пеперудата ;)

Животът е прекрасно нещо. Но това разбираш едва след като си бил на крачка от най-страшната пропаст. А може точно усещането и болката за това, че не искаш да те има, те изхвърля така диво на повърхността, за да си вземеш онзи живителен сок, за да може, той, Негово Величество Животът, да ти се изкикоти в душата и да ревне с най-приглушения глас – Аз водя, аз водя!

Винаги съм живяла с усещането, че животът непрекъснато ни поставя в изпитание на собствените твърдения и констатации за него, и неговите основни елементи, и почти нагло ни провокира дали в действителност или ако обстоятелствата се обърнат ще мислим и действаме по същия начин.

Ако бях преди, щеше да ме е срам, колко е изменчива самоличността ми, но животът ме учи със своите шеги, че в него 100% правилност няма, също като в медицината J Тоест осъзнах, че не ми остава нищо друго освен да еволюират собствените ми мисли, представи, способности да анализирам, дори чувства, за да съм на „ти“ със себе си.

Боже, като си помисля какво исках да напиша, и докъде стигнах... Но истината е, че не искам да укротявам мислите си и предпочитам да проследявам неочакваните им завои, защото никой не може да ме убеди, че пейзажът от една магистрала може да е толкова насищащ, както вибрациите, които идват криволичащите пътеки около него.

Напоследък непрекъснато изникват думите на баща ми преди години, който навършвайки 40 – 40 и няколко бе дръзнал да изрази пред мен мнението си, че се чувства отново на 20, което на мен тогава, почти невръстното дете, ми се видя доста безотговорно и нереалистично.

Животът зашамари сериозно момичето в мен, на което не му остана нищо друго освен да кимне смирено глава да нахлузи розовото си туту и да затанцува на онези палци, които беше скътало в ъгъла.

Изникват и реплики, запомнени от преди векове, като от онзи прословут филм „Москва не вярва на сълзи“, в който тогава разбрах по един начин, че животът може да започне на 40, а днес поглъщам истинността на сентенцията като пребивавал бозайник часове наред в пустинята.

Да, когато си на 20 точно четиридесетгодишните ти изглеждат като стари динозаври, който би трябвало да отстъпят през законите на природата и са отмираш вид. Чудно защо точно обаче митовете за Драконите не умират?! Но това го разбираш, когато си завършил това десетилетие и прекрачваш нататък...

Да не говорим, че животът ти действително може да е започва, особено ако съдбата ти е отредила да достигнеш 90... Не точно това ме вълнува, а красотата да плуваш...

Свидетел съм на катарзиса на мои връстници, или почти връстници, който очевидно всеки изживява – очевидно не случайно съществува и точката в календара ни Христова възраст. И оставила малко зад гърба си подобен, се радвам на сетивата си да поглъщам чуждото избухване, да видя с „очите си“ красотата на случващото си, а повярвайте ми някои изживяват своя катарзис взривоопасно красиво, с неподправена мъдрост и естетика, на която едва ли друг път би могъл да си наблюдател. (Да, Криси, теб имам предвид)

Преживяла подобно малко завиждам и чрез техния катарзис потъвам в остатъците на моя, защото онази безметежна вълна ме е оставила като след цунами, едновременно слаба и силна, но при всички случаи много гола...

И тук, по неведомите пътеки, изскачат реплики като сенилни промени, които обобщават подсъзнателни още страхове за крехкостта на телесната младост, и които все още с пълна сила загасваш като излишно запалена цигара с гола длан.

И докато си мислиш, че след собствения ти катарзис животът е готов да те помете и ограби с безжалостната му сивота, те поставя в сътресението, което те принуждава да преглътнеш собственото ти изведени истини за живота и нетленния му смисъл.

Не знам както ще се случи. И дори, както никога в живота си не бих искала да съм подготвена, по своята същност аз съм изследовател и се храня от избликащите емоции по откритията, които мога да изведа от криволичащите пътеки. И съм може би достатъчно лакомо и егоистично същество, защото не съм склонна да отстъпя и крачка, за да може цялото усещане да е автентично и мое. И докато все още плувам във вакума и тишината от остатъците на собственото си избухване преди време, любувайки се на еволюцията на звездите около мен, животът ми праща сламка, че всъщност съм готова, за онова събитие, което винаги е плашело съществото ми като изгубено след бетонни блокове тригодишно дете...

Звездите не избухват веднъж. Не знам дали го има във физиката. Или логично след безвремието на Свръхновата се налага време за да се преподредят космическите обекти, защото в момента се чувствам като затихнало на свечеряване езеро, което крие нефтени залежи, към което като подадеш случайно клечка кибрит вместо да я угаси, ще създаде взрив. ;)

Да се приемеш!

Днес ми се случи нещо много интересно. За първи път се видях отстрани. На пръв поглед нищо особено, особено като се има предвид, че от детството си добре умея да се поставям на мястото на другия и да виждам с хиляди очи. И може би, именно в това е проблемът, че винаги съм била прекалено, как да го кажа, съсептибъл...
Днес, не анализирах с очите, нито с ума, а с тялото си. Дължа го вероятно на онзи материал, който прочетох вчера за интуицията, и която, очевидно, разбрах със "стомаха" си.
За минута, случайно отклонени мисли, докато чакам на светофар с моето бобено зърно, си дадох отговора на въпрос, който ме измъчва през целия ми съзнателен живот до момента.
И изведнъж един катарзис свърши. Защото, макар и отговорът да не е приятен, ми позволи, освен да дишам по-свободно, и да се примиря, а това в случая не значи нищо друго освен - да се приема!

План по живеене ;)

Може би просто трябва да си наложиш план да живееш. Едва ли има по-заслужаващо си целеполагане, когато равносметката горчи, като кора на престоял лимон.
Каква беше приказката: Когато животът ти поднася лимон, направи си лимонада! Е, заслужава си да опиташ, дори когато от изстискания цитрус би се получил по-скоро тоник. Като си помисля, че към него върви джин, духът няма как да не се върне. В края на краищата има хиляди начини да се спасиш от някоя невроза. И да поставиш точка, разбира се.
Животът също като децата обича не само да знаеш, че го обичаш, а да му показваш това си отношение. А аз забравих в галопа по оцеляването да показвам преди всичко на себе си, че трябва да се обичаш, и да се цениш... Няма как да хвърчиш в облаците, разбирай бъдеш себе си, да цъфтиш, ако не отделяш по малко време поне за губене.
Развлеченията ми липсват. А пътешествието ме жадува :)))
Някой ден ще се науча да си знам цената...

...

Седнали три сестри да се видят.

-        - Защо толкова късно? – казала Критиката.

-        -  Най-сетне се намерихме. – рекла Истината.

-        - Добре, че заваля дъжд! – отвърнала Реалността.

Като птица с вкочанени криле

Ухажвам я. Опитвам се да я накарам да не заспи. Защото не съм сигурна, че отнесе ли се отново ще може да се събуди и мога да й се порадвам за начина, по който си играе с вятъра, танцува във въздуха или се превръща в птица.

Сякаш можеш да „накараш“ една самодива, неясно дали съществуващ образ, да стои при теб. Не можеш да я обвържеш с въже и да я принудеш да чака дълго като овдовяло куче твоята суета по света. Обикновено има два избора – да следваш безумието и да търсиш лицето си в масата или да си избереш болезнено падане от птичи поглед.

Секундите като птица обаче те оставя без дрехи, без опора, без минало, без ценности, без болка... Можеш да се връщаш колкото искаш към полета, стига да ти „стиска“ и имаш силите всеки път да разбиваш сърцето си долу при сблъсъка с реалността.

Бих го правила хиляди пъти. Защото устата ми е жадна да се вкопчи в пулсираща плът на живота, въпреки сподавения вик на болка, да събирам реалност с въображение, за да се радвам, защото само така се чувствам реална.

Мигар трябват ли те на човека...

От толкова страни се опитват да ми продадат стари истини, приписани от един или друг, заради безверието на съвремието. Мигар те трябват на човека, научил се да разпознава в шепота на дърветата тлеността си и своята вечност...

Създай нова среда

Нещо не е наред. Сякаш някакъв страшен облак се събира над мен. Без конкретна причина. Макар станала рано и отново поела въздуха с бодро борбено вдишване...
Нещо не е наред. И вероятно, не от вчера. Защото за малко не разруших тази седмица малкото смисленост в живота си... Понякога хората правим така - когато животът ни затваря в сивотата си, рушим единственото, което все пак притежаваме.
Не мисля, че за да разгоним облака трябва непременно да започнем от нула, да се връщаме там някъде назад, за да започнем да градим живота си изначално. Не, новото начало следва да е от ново стъпало, а за него също се изисква настройка, изразяваща се в нищо повече освен да спреш да повтаряш ритуално живота в ежедневието и не създадеш поне за миг хаос, от който да се изтръгнеш и отблъснеш напред.
Не веднъж, макар и не чак толкова много, съм изпадала в ситуации, в които се чувствам чужда. Отново се връщам към любимата си дейност, чрез която се раждам, и повторно разумът ми извежда извод от живота – тогава, когато ти се случи да плуваш сам в езерото, а мечтаеш за ято, просто излез от него :) Ханс Кристиан Андерсен. Толкова за възрастни и многопластови са ти приказките...

Иска ми се

Иска ми се. Иска ми се да направя толкова много за себе си. Също като онзи ден, в който навъртях десетина телефона, чух десетина души, на които, говорейки с мек и настоятелен глас, в ума си просто им казах сбогом.
Понякога е глупово да пускаме котва там където не могат да се захванат корени. А може би те, другите, отдавна са разбрали, че твоят вид е друг и копнее за други пространства на синевата.

Иска ми се да направя толкова много за себе си. Все прости неща. Като да не отмервам времето. Да вечерям със себе си. Да пръстна нощните часове в безвъзвратното. Да ходя боса в отдавна утъпкани пътеки. Да слушам за стъпки, които вече никога няма да чуя, но са в сърцето ми. Да отхвърля новата си черупка и пусна крилете на онази душа, която копнее за своята обич.

Работата ме направи толкова груба. Някъде далеч зад гърба ми на милиарди светлинни години сякаш остана онази феерична душа, която можеше да броди над ширнали се рапични поля. Или може би слънчогледови.

Крилете сякаш са замръзнали, все още непревърнали се във вкаменелости, на съществото в мен, изпаднало в някакво междукадрие, с все още готови да целуват и изгарят плътта устни.

Понасяш я, ако ти стиска. Опасявам се, че не ме е страх... Сърцето е твърде авантюристично. Но душата не е. Тя е алчната за любов.

Смени си обувките!

Онзи ден си купих сандали... Едва ли щях да занимавам някого с покупката си, ако лично за себе си този акт не бе довел до изживяването на две прозрения...
Това са най-удобните обувки, които някога съм носила. Мека подметка, която не просто се извива по стъпалото ти, но сякаш го прегръща и в най-интимна прегръдка го кара да се разкърши. Дори ходенето бос не създава такова усещане за гъвкавост и свобода...
Радвайки се на събудилите се усещания от допира с вдървеното ходило, осъзнах, осезах, как една подметка подчинява цялото ти тяло и гръбнакът ми се възроди в някакви движения отпреди десетилетия, заигра и се постави изправен, субиди се всеки прешлен.
Едни сандали за десет секунди създадоха чувство на телесна свобода, динамика, мобилност,  независимост, сила, младост, енергичност, власт...
И както, отдала се щастливо на вибрациите от физическото откритие, пресъздадох асоциация:
Всъщност, колко е важно на какви основи стъпваме. Според това на каква се подлагат краката ни, сами определяме, доколко свободни да бъдем. Защото следвайки модата в не много удобната обувка, сами отнемаме от гъвкавостта си и се поставя в калъф в чисто физически план - защото изкривеното стъпало, рефлектира на поддържането на тялото и от там на свободата и волността му да извършва разнородни движения. А подобно отнемане от баланса ни и отцепване на движения ни ограничава да изявим потенциала и възможностите си, от което няма как да не се почувсваме нещастливи и обезкуражени. Всеки неуспех си има своите обувки: високите ни поставят в дистанция с другите, ботушите ни правят флегматични и отпуснати, сандалите, сякаш развързват езика ни, дебелата подметка ни прави тромави и в мисленето...
Така усетила жизненост в ходилата си, изправила гърба, което неминуемо се отрази и на кръвообращението ми, погледнах детето в количката по-щастливо, разкърших снага и бях готова да превзема земи...
И си помислих колко заточена досега съм била... в неудобни обувки.

За придобитото и вроденото в личността ни, като щрих

Когато бях малка – как мразя само този израз, но това е най-точното определение – си мислих, че хората стават такива каквито родителите им съумеят да направят.

Малко първично звучи като подбор на изразни средства, но така с половин ред се предава вярно цялата философия на живота, до която си достигнал, след като той отново ти е поднесъл с лека усмихка друга истина.

Опитът ми с децата не е голям. Дори бих казала е на ръба на острието, съдейки по постоянните конфронтации с навлизащия в пубертета Дракон. И докато все още Втория ти дава възможност да подсладиш пикантния хап от Първия, откриваш другата страна на огледалото... И разбираш, че понякога си безсилен срещу характера, носен в гените...

Наблюдавам Малкия и откривам маниери, които няма как дори да ги е зърнал от нас. И когато, показвайки му бурканчето с останалата от обяд храна, която той категорично отказа да приеме цяла зарави вкусовите си непредпочитания, извършва многозначително извръщане на глава към лявото си рамо, с навеждане на брадичката към тялото и едно замръзнало „кхкъъъ“ като гримаса за секунди и в същото време многозначително изражение „Защо ме занимаваш с неприятна храна?!“... Не ти остава нищо друго освен да приседнеш кротко на масата до него, полагайки нещастното бурканче, и да го приемеш като една личност, на която й предстои да разгърне целия потенциал, който природата й е дала.

Поздрави!

Давайте криле на децата!

Това поне мечтая за себе си :)

За овцата с чужда кожа в глутницата вълча...

Като че ли започвам да проумявам... Как може случайно прочетено изречение и видяна схема да преобърне възгледа ти и ти даде почва толкова лесно и бързо да назовеш пътя, който си искал да изречеш...
Всъщност, поведението на един към други много зависи не само от този Единия, а другите, които не знам защо винаги изключваме при оценка на комуникацията и управлението и втренчено съзерцаваме само водача. Много интересно как заради нивото на тийма поведението на лидера може да се мени от едно на друго. Либералното отношение често остава непонятно за недораслата група, която може да го вземе предвид непорастването си, за свободия. Но за да бъде едно управление либерално, то това миниобщество предварително трябва да е приело своите правила за съществуване и да се придържа към тях, като не търпи отклонения. Защото в противен случай отклоненията си прерастват в анархия, грабия. Тогава на водача не му остава нищо друго освен да се предаде, стане част от анархията и рухне с нея или използва инструменти, с които да постигне оцеляване, отначало на групата, а после преди всичко на себе си. Та, така, мисля си, има смисъл в приказката за вълка и кожата, и не е задължително вълкът да е лошият ;)