Как ги разлюбих нарцисистите? (редактирана версия 1)

Трябва да призная, че през последните години особено харесвах... нарцисистите, в крайна сметка ;). Това са буйни личности, обикновено с висок будещ възхищение интелект (моята слабост), екстровертност, отвореност, безстрашие и откритост, често притежаващи артистичност и задължително шепа ексцентричност, непременно умеещи да привличат вниманието и ценни сами по себе си. Мога да общувам с такива хора и смея да кажа, че комуникацията ни е пълноценна, приземна дори, човешка...

Тези личности за мен са магия. Артисти, но истински, каквито само животът може да роди, а не да сътвори драматургът на пиеса. Разбира се, трябва да уточня, че във всички тези случаи, които отговарят на реални личности, става въпрос за хора, които са далеч по-млади от мен. Именно това е условието дало откриването на личността, пълноценната комуникация, но това съвсем не означава, че може да се търси друга пълноценност в отношенията. Това са ограничени във времето контакти, независимо дали става въпрос за месец или 2-3 години. Това условие и ме е предпазило от по-сериозни щети от контактите ми с тях, в интерес на истината, защото дори при наличието му съм търпяла вреди от тяхна страна, минимални, но все пак отнемащи незаслужаващ харченето енергиен ресурс.

Моите "артистични личности" (нямам предвид професията тук) в повечето случаи се оказват с нарцистична натура. Факт е, че при творческите личности често се намира същата закономерност. Мисля си, че няма как да си експресивен, завладяващ, харизматичен, творец, ако вътре в теб не се крие някаква драма, силни емоции, стихии...

Вярно е, че има шанс подобна закономерност да я няма в творческите родове, тогава, когато дарбите се предават генетично, от средата от люлката... Но тогава се и предават определени модели и стереотипи на поведение, така че просто трябва да се прецени вярното в конкретния случай.

В крайна сметка "моите артистични натури" са хора, които в детството си са отраснали в привидна или не самота, които са имали или емоционално недостъпни родители (може и само един, а другият да се суетял около него) или родители/родител, който е бил прекалено деспотичен, авторитарен, насилник, независимо дали само емоционално или и физически... Наличието на който и да е образ от изброените при единия или двамата родители създава условия, в които потребностите на детето не са били важни, то не е съществувало за тях.

Достатъчното умни деца анализират безсъзнателно обаче. Те не следват родителския модел. Може да му подражават несъзнателно в определени ситуации, но в повечето случаи това създава един ужасно сложен коктейл и комплекс, който обесва като воденичен камък всички връзки на това дете и дори жизнения му път... Често този тип децата намират утеха за лошите отношения и празнота у дома в изкуството - те започват или да рисуват, или да пишат, или да пеят/свирят... Просто намират начин да изразяват наяве бомбата, която ги разкъсва отвътре, като приемат това за своя същност, и дори призвание, без винаги да е точно така, разбира се.

Не знам защо толкова ми допадаха (и продължавам да харесвам) този тип експресивни и артистични личности с висок интелект - заради извора на живот, който излъчват, които са точно обратното на моето външно (за разлика от вътрешно) поведение, заради това, че са по-различни, за това, че в повечето случаи са бунтари и непримирими, заради съвпадението на начина, по който ни вълнува живота и нещата, които ценим и определяме като ценност, заради еднаквото усещане за болка...

След години мълчание. Аз дадох воля на затворения "артист" в себе си, този, който говори, а не мълчи, нямам предвид меланхоличния поет или проницателния мълчалив художник в себе си. "Игровото поведение" привлича, но мога да кажа, че в 75% от случаите не се възприема сериозно - сериозно към личността. Не знам защо хората се отнасят към артистичните личности, сякаш те нямат чувства, са повърхностни... С тях просто е ненатоварващо, не е обременяващо, като игра е, без да носиш отговорност за тяхното поведение. Това е честно казано някакъв заложен вид вампиризъм у хората, да се хранят с ярките личности.  Едва ли някой се замисля как се сътворява химията, магията при работата или общуването на тази личност, която идва като циклон, без да знаем откъде е събрала и къде ще събере материал за следващата стихийна върхушка от която ще сучем или благодарение, на която екипно ще сътворяваме...

Не е благодарно.

Не че се прави, за да се благодари - прави се, защото е част от теб и обичаш химията в ситуациите!

Това раздаване си има цена, просто защото то няма как да бъде постоянно. Няма как да си слънцето, което храни десет планети, а както казах, хората са вампири - никога не им стига съдържанието на сладкия кладенец, без да се замислят, че за да има вода в него трябва да се погрижат да имат принос за това.

Обикновено слънцето е използвано, всеки започва да има претенции, прекрачват се граници и ако слънцето прояви достатъчно разум да постави граници, да отрегулира отношенията, за да спре вредите за себе си, следва изненада и конфронтация...

Да, това е разликата между артистичната натура/личността слънце и нарцистичната личност. Нарцисистът е човек, който преминава границите.

Как разлюбих нарцисистите? Трябваше близо две години да допусна човек с известни нарцистични нарушения до себе - така да го наречем, при него заради неотработени травми от детството, минали връзки и пр., без да е такъв точто - за да ми дойде най-сетне до гуша от нарцисите.

Да, продължавам да харесвам тези личности, да ценя интелекта им, да се възхищавам на уменията им, да ги гледам с широко отворени очи, да са отворени ушите ми към болката им, но... Но, към тях нещо химичната реакция ми се поизгуби.

Да, днес ясно мога да кажа - харесвам те, но ти ще стоиш настрани от мен, защото поведението ти нанася вреди, а травмите са лична задача за разрешаване, стига разбира се положението да не е съвсем изпуснато и не си се превърнал в жертва/насилник/съдник.

Така е момчета и момичета, скъсахте ми нервите една декада време! Но ви благодаря!

Хубавото е, че днес, освен дистанцията, която мога да поставя, мога да отгранича артистичната от артистичната нарцистичната личност - все пак винаги ще ме впечатлят ръчно рисувания шал на врата, огромните червени обици с форма на раци на ушите, карираният бритиш панталон, но в личния ми кръг ми трябва нещо далеч по-зряло, просто държа на съчетанието и да няма излишен разход в общата продукция на светове, нали разбирате ;)

Връзка като отлежал 100-годишен бърбън ;)

Знаете го този цитат - на Юнг беше, ако не се лъжа: срещата между двама души е като химична реакцията, ако има контакт между тях...

Да, рязко се среща човек, с който да се получи химична реакция, и не говоря само за любовните взаимоотношения или секса. Химията ни е нужна и в семейството, и по време на обучението между лектор и студенти, и на работата, още повече в хобито... Всъщност, нищо не правим без химия. Замислете се, нито един проект не би могъл да се получи и да е 100% успешен, ако между хората в екипа няма достатъчно химия да го реализират - то е като отдаване, в нещо общо, с една цел и удоволствие от работния процес. Знам, че малко хора ще се похвалят с подобно отношение към работата - пожелавам да го изпитате. Лошото е, че не можем да горим в много процеси едновременно и ако сме отдадени на романтично партньорство, семейство, родителство едва ли ще можем да имаме силите и енергията да водим химия и на работното място... Трябва да е едно от трите ни възможни роля в живота по едно и също време, уви (нали психолозите казват, че човек може едновременно да играе три, но не повече роли, сравнително пълноценно).

Дзън, колко съм жестока, очевидно съм човек, който е дал приоритет на химията в занятията си... ;)

И обратното оттук, можем веднага да намерим живец за делника си, като скучната работа и липсата на реактивен към теб партньор можем да запълним прекрасно чрез хоби, в което горим. За теб това вероятно са моторите - няма такъв адреналин, нали? Или може би градинарството, колекционерството, плетенето, стиховете, музиката...

Има ли значение, когато попълваш нещо, което обществото и средата не ти е дала - да гориш в работата си, защото за мен няма нищо по-тъжно от това да работиш просто изпълнявайки дейности, задачи и гонейки скрокове. Трябва да има, ако не химичен, то поне физичен процес на обмен в енергията на това работно място!

От вчера обаче мисля върху реакциите между двама в една субстанция.

Истински късмет е наистина да намериш човек за себе си, с който се получава реакция.

Реакциите обаче са от различен тип.

С някои този обмен на вещества, флуиди и цял кош други произвежва взрив, от най-опушените. Прилича на среднощна среща в бара след чашка алкохол, силна химия, бурен секс и аривидерчи на сутринта.

Има и реакция с отложен старт. Хъм, харесвам те, и той така. Гледате се като мълчаливи котараци, правите каквото правите, но характерите и темпераментите ви могат да произведат само много дим по лицата ви. Връзката продължава 3 седмици. Е, може и 3 месеца - няма значение ;)

Има съединения, които правят добри течности, стабилни, за три години, може и малко повече. Има реакция, но сами по себе си, тази субстанция не изгледжа скъпа, на вкус може да е приятна, а може и да е блудката, но реакцията я има и това не е за подценяване! Има и такива съчетания, които след време просто стават на оцет...

В най-добрия случай изходните вещества са толкова ценни, че новото вещество е с висока трайност, изискан вкус и добра стойност.

Има обаче и един друг характер на съчетания в живота. Нещо от сорта като да смесиш уиски с бърбън. Немислимо нали, толкова си приличат двете субстанции, че чак поставянето им в една бутилка е немислимо и би могло да развали вкуса на едното или другото питие. Все пак говорим само за грубо сравнение. Но, реакцията я има. Течностите са съвместими. Трудно съзнателно можеш да кажеш има ли стойност този бъркоч рано. Точно производителите на алкохол вероятно могат да дадат най-добър пример обаче как от бяло и червено вино се ражда розе, как мерлото се съчетава с кабарне совиньон, а пък барманите са корифеи в занаята по смесването на много съставки в едно - внимавайте с въображението! ;).

Има и съчетания, като старо уиски - в началото то няма особена стойност, не е нищо особено, но с отлежаването придобива такъв вкус и класа, че само изисканите вкусове могат да му се насладят...

И, не забравяй, че ти избираш дали ще правиш оцет, вино, бренди или коняк ;)

Страх от отхвърляне

След като не изведох опит на младини, може би трябваше да усвоя урока при заник слънце.

От опит мога да кажа, че не бива да се отлага толкова и следва някои уроци да усвоим много по-млади, вместо да ги избягваме, защото избягването не ти създава умения за справяне със себе си.

Аз съм човек, който лесно улавя и дори без да иска проследява тенденциите, на което и вероятно дължа точните си преценки и прогнози на нещата... Не, нямам високо мнение за себе си, това е само констатация на качество, което е вродено или толкова рано развило се заради мълчаливото ми и наблюдателно детство, че се е превърнало в безусловно...

Кой не се страхува от отхвърляне? Казват, че това е една от най-сериозните травми, които можем да преживеем. Ключът е именно в това - че можем да преживеем.

Преди да отсъдя себе си строго - бих искала да споделя, че притежавам и друго остро качество: не мога да живея в неистина с други. Това поне диктува живота ми и определя неговата посока и моите избори. Не мога да бъда нечестна към друг и към себе си.

Има един модел на поведение - от страх от отхвърляне не започваш връзка. Погледнато отстрани на повърхностен принцип тази "диагноза" би могла лесно да ми се постави. Но не е вярна.

Има и друг модел, който може и да е част от клона на горния - за да не те отхвърлят, прекъсваш връзката първо ти. 

Много е важно, когато се разделяме с някого, прекъсваме отношения с някого, да сме наясно със себе си защо го правим. Страхът не е добър учител. 

Аз трябваше да се науча да бъда отхвърлена. Не да го преценявам вместо другия, а да позволя на реалността да се случи и видя какво е. Макар и късно ми се налага да изградя способности да се справя с ефектите на отхвърлянето. Не е като да не са ми се случвали в други сфери на живота, но те не се преживяват така както отхвърлянето от човек, с който си се свързал емоционално. 

Отхвърлянията в интимен план досега са ми били по-скоро, пасивни, безсловесни, просто губещи се, по-скоро: ти не си моят избор.

За мен обаче е въпрос на чест и отговорност - какви тежки и немодерни думи - да можеш да го изречеш на човека срещу теб, който по една или друга форма си допуснал до себе си.

Някои избягват подобно действие под претекст да не наранят, но това може да е проява на любезност, само когато отношенията не са започнали. Има ли ги - ефектите от раздялата, си мисля, че са далеч по-краткосрочни, колкото и да са остри непосредствено след нея.

Не знам. Не съм сигурна още.

Не съм срещала в живота си толкова силен човек, поне колкото мен :)

Коварството на необработената травма от любовна раздяла

Беше на 23, когато се раздели с приятелката си от гимназията. Същото момиче, до което само усмивката му беше най-широка и истинска.

Момичето го отблъсна, защото имаше някаква незадоволеност в отношенията им, което натрупваше напрежение в нея, а от него отнемаше продуктивността.

Това бе напълно в реда на нещата - да приключи една връзка, особено в толкова млада възраст, когато следва да се опита от всичко, или почти всичко. Той още не го бе разбрал. А тя вече знаеше, че той не бе нейният път. 

Тя го забрави бързо.

Той не.

Носеше сянката ѝ в следващите 23 години, в които сменяше момиче след момиче с надеждата, че следващото е по-красиво и умно, с невероятни качества, които не намираше у предходното, но несъзнателно проектираше раздялата с нея върху връзките си, които така и не приемаше за сериозни.

Така се случи, че дори не разбра, че загуби по-късно момичето на живота си, която от мъка по невъзможността да се докосне напълно до него изгуби себе си и се превърна в нищото, което срещна в началото в него.

Тя се пропи.

Той продължи да сменя момичета, до степен на мания, в която те нямаха стойност, въпреки че знаеше имената им и познаваше усещанията им.

Но често ги обличаше в не техни дрехи, слагаше им една и съща немомичешка роба и ги караше да плетат копривена риза, за да го убедят, че бе принц по кръв.

Заради необузданата му страст да черпи от соковете, не разбра кога и неродената мома, която бе приютил изсъхна като паднала ябълка и си отиде, за да възвърне отново красотата си отвън и отвътре.

В интимността му вече нямаше интимност. Никоя жена не можеше да го докосне. Желанието му за споделен живот бе оглозгало същината на смисъла да бъде с друг до сухи корички хляб без мекото, с които винаги можеш да счупиш зъб, но не и да се нахраниш или насладиш за повече от час.

Когато губиш човек, когато една връзка престава да бъде, е много важно да си дадеш време и въпреки че болката е непоносима и ти се струва, че единственият начин да се справиш с нея е да намериш заместител - опитай се да се овладееш и да не го правиш. Да, защото не е честно за новия човек, но той ще се справи, рано или късно ще се справи. Но ти с всяка следваща връзка ще губиш нишката със себе си.

Никога няма да можеш да замениш шоколада с марципан и с времето вкусовите рецептори ще бъдат така притъпени, че няма да изпиташ наслада и от шоколада и ще остане само вредата от захарта и маслото. Диабетът не е случаен. Никога не е случаен и не е проблем само на нарушения метаболизъм на въглехидрати.

Сигурна съм всяка неизлекувана потисната отхвърляна или неосъзнавана травма заради любовна раздяла е заложила диабет.

Хапчето не лекува.

Трябва любов и приемане, първо на себе си...

Иначе си обречен на израждане и самота, а самозлъгването и предметите не топлят душата.

Рецепта за самодостатъчност

С всеки изминал ден от десетина и повече ми се рисува все повече и повече. Толкова се радвам на това усещане! Извира отвътре, от сърцето, от слънчевия сплит и вече достига до раменете. Не знам кога и дали ще успее да завладее ръцете, които от много години бяха вдървени, макар и при усилие да се подчиняваха на мисълта. Но аз винаги съм обичала това, което е надсъзнателно в творчеството, доколкото може да се нарече творчество, разбира се, при мен - аз не съм художник, нито съм поет, аз човек, който изпитва неимоверна наслада когато се качи на вълната на определения творец, а при художника, поета, писателя те са вълни, но различни...

Само музиката все още е твърде далеч от мен. Тя е като магия. Когато се потапям в нея, не просто като консуматор - а ставам като частица в нея, я изпитвам с всяка своя клетка като физика. Няма мисъл, няма разбиране, усещането е много объркващо, дотолкова че ми е трудно да вкарам математика, макар че несъзнателно знам че има математически сложен модел и ритъм - музиката е велико, божие творение!

Но сега сърцето ми се отключва за рисуването. Сякаш слънчева зелена светлина излиза от мен. И някаква жълта и малко оранжева. Не докосвам синята и съм само на микрон от червената. Това слънце ми трябваше. Твърде дълго стоя в розовия лотос и индигото. Твърде дълго копнея за тюркоаза... А ми липсваше зеленото...

(Кога ще я съчетая тази глава със сърцето, натална задача ми е да му се не види!)

Била съм на 5, когато художничка от няколкото мои щрихи е споделила на родителите ми, че правя правилни пропорции. Като дете, рисуването се бе превърнало в моя даденост, бях сама и рисувах, бях самотна рисувах, бях щастлива рисувах, бях болна рисувах, бях наранена - ах, тези рани по колената! - рисувах, задаваха ми задача в училище и рисувах. Листове, листове и скицници, моливи и цветове, просто енергия в надиплена хартия!

Когато рисувах с водни или темперни бои използвах толкова смел замах, огнен, контрастни цветове, рисунките бяха като живи, говореха като огънчета близващите те по кожата. На учителката ни, художник много ѝ харесваха моите рисунки. Радвам се, че имаше очи да ги види и интелект вербално и невербално да ми каже с две думи...

В 8 клас реших, че съм стара да се запиша на курса за рисуване, чиято обява случайно прочетох на трафопост и ми легна като моята.

Стара. Ах, тези мои родители!...

А в четвърти клас бе желанието отникъде за пианото...

На 5 години танцуването...

Остана ми само писането.

Това, в което според наталната ми карта не ми е дарен талант за разлика от рисуването и музиката?!!! А аз дишам заради писането... И ми е все тая дали ще ме знаят като Хемингуей.

Човекът е човек, когато твори!

И затова мога да съм си самодостатъчна. (макар че е скучно, защото хората винаги са ме вълнували повече :)) )

Как да компенсираш недостатъците на природата?

От време на време потхвърлям репликата, че най-ощетени заради физически характеристики от компания за ниските мъже и високите жени :)

Обаче онзи ден вечерта едва не се сблъсках с един мъж, който нагледно очевадно с цялото си същество и дълга аура показа, как човек винаги може да компенсира недостатъците на природата и насочи енергия и на останалите в избрана от него посока.

Мъжът го усетих още преди да го видя, иззад ъгъла, уверявам ви! :) Нисък. Може би поне 2 глави по-нисък от мен, а аз съм висока жена, нали разбирате естествено нисичките хора излизат от полезрението ми нищо, че вече 20 и кусор години се занимавам с деца, вече имам схващане във врата...

И какво виждаш?! Срещу теб върви буквално мъжка русалка, мачо, котенце, тигър... Дълга, свободно пусната под раменете коса, брюнет, леко матова кожа, разгърдена риза, от която погледът ти е избит с твърда оформена мъжка гръд и загатнат корем на плочки. Толкова широки плещи не съм виждала и у далеч по-високи и едри мъже. Рамене - талия, бицепси, хипнотизираща походка на мъжка едра котка. Антонио Бандерас може да завиди хиляди пъти. Флуидите ги улавяш още преди да го видиш!

Ще ми простите, че се зазяпах и че едва не залитнах в детската въртележка, то беше неизбежно, моето право на желание беше отнето, просто всичките ти сетива се приковават -така внезапно мина покрай мен този бриз, а определено бих казала, че съм жена, която трудно се отдава на хормоните, а предвид годините трудно ме вчеталяват такива физически дадености, освен с естетичната си страна... ;)

Е, този мъж може да има всекиго, който поиска - лепваш се като нощна пеперуда на крушка! 

Самодостатъчността е скучно занятие

Възрастта и опитът не те застраховат от глупости.

Но има глупости и глупости.

Някои са препоръчителни, защото ти дават малко криле, защото те извеждат от зоната на комфорт, защото с излизането от нея, променяш някои от блокиращите привички и качества, дава ти се възможност да се развиваш.

Но това са положителните "глупости".

Никоя глупост обаче не бива да е за сметка на твоето или нечие друго самочувствие, жертва, донякъде и компромиси едностранно.

Често с напредване на възрастта си мислим какво толкова ми остава, нужен е компромис, защото нито животът, нито който и да е било би могъл да е перфектен, идеален.

Какво всъщност е някой да е идеален?

Илюзия.

Всъщност, когато годините напредват трябва да сме още по-категорични относно изборите, които правим, защото те изразяват нашата ценностна система. Идеално условие може да е това, което пасва на собствените ни разбирания, ценности, усещания. Разбира се, не говоря за липса на усилия - липсата на усилия за получаването на какъвто и да било продукт, отношение или условие само говори за сбъркана, потребителска, ценностна система. А за това, че няма как някой да залепи като етикет върху друг своите си възприятия и ценностна система.

Човек не може да е потребител/реципиент на отношение, отношенията са продукт от комуникация - качествена, дефектна или дори блокирана, обмен на енергии, светоглед, усещания...

Когато годините ни напредват, трябва да сме още по-безкомпромисни по отношение на процесите, в които участваме, защото оставащото ни време е малко, здравето ни е привършващо, силите и енергията ни не са като на 18 и пилеенето не си струва. Макар че това също би могло да създаде категоричен трап - добър пример в случая са образите на стария ерген, старата мома, лелката...

Най-хубавата цел е да участваме в такива условия и процеси, които могат да удължат здравето, да подхранват настроението и удовлетворението, зареждат с енергия и сили, които провокират съзидателните сили у нас, но не за сметка на друг - последното си е живо вампирство.

За моя скромен опит, още повече сега - мога да кажа, че подобно чудо идеално успявам да създам сама. Безспорно, искаше ми се в този свят да го изпитам в комбинация с друг, но при стремеж  двойка и път на живота единица, ми се струва, че този ми копнеж ще остане за следващия живот ;)

Казват, човек сам се ражда и сам умира. Само, че има една чудесна друга мисъл - но е добре по пътя до там да е придружен от някой, друг е въпросът, че относно раждането - веднага мога да оборя това тъжно твърдение.

И все пак, не е ли твърде странно, че при толкова милиарди души на тази планета ние изпитваме затруднения да намерим някой, с когото да споделяме живота си?

Слепият би обвинявал другите. Разумният би търсил причината в себе си. Мъдрият би приел нещата такива, каквито са. Активният би търсил. Пасивният би се отчаял. Асертивният ще бъде всеки от предходните.

Истината е, че толкова обичам да обичам, че едва ли ще спра пътуването си, но и трябва да се чувстваш поне малко обичан, за да бъде чудото процес. Самодостатъчността ми е някак скучна... ☼

П.С. И няма нищо по-тъжно от изкривения морал в зряла възраст, имитациите и временните изпълнения. Не можеш да пиеш подобие на вода, можеш да пиеш само вода, така е и с отношенията!

Езеро и котешки език

Събирам.

Събирам вода.

След като бентът бе пуснат,

Днес, оттогава събирам вода.

Всяка капка е ценна.

А небето е сухо,

Всяка капка е дума.

А думата лек.

Което спира кървенето на сърцето.

Езерото се пълни бавно едва...

Издалече рисувам

Тази земна пустощ

И околна глухота

С вода

От сърдечния мускул

Растение стефанотис

В лиана със бяло

Чувствам се вечна,

Не бих казала още достатъчно мъдра,

Някъде чувам тътен далече

Зовящ извътре отклик на лава

Но днес

Днес огън няма.

Има само вода

И стари цикатрикси

Жадуващи котешки грапав език.

Брулени хълмове ;)

Искам да се затворя на Рила 

И да пиша стихове.

Да, точно,

Да се затворя там, 

На върха, 

И бъда брулена от ветровете на Мусала.

Тази планина е странна пътека, която в обшира те изолира от другите.

Нищо дори, че вървиш по пътека, по която до теб снове върволица.

Земята на Рила

Като никоя друга издава мирис на море.

Което е странно,

Вероятно шизофренично...

А може би, не.

Само катаклизъм превръща

Равна земя в планина.

Ще се затворя, горе на Мусала,

При ветровете

Да редя стихове.

После ще тръгна по Пирина

Да изгубя стъпките си

В измислени приказки.

Ех, Перунико, с твоето индигово синьо!

П.С.

Сънувах те.

За първи път те сънувах от толкова години.

А сега в съня ми, 

бяхме като на виждане,

случило се едновременно до поискване.

И нямаше нищо по-естествено,

Да потвърдим погледите си

С изричане на думи немислими за първа среща,

Но толкова дълго стаявани,

Без отчаяние,

Най-сетне образуват вълни

Във ефира...

:)

Бент

Има моменти, в които се мразя. Рядко са. Всъщност, не са били никога по-рано или поне били са толкова рядко, че не ги помня...

Това са моменти, в които границата ми на търпимост се е изместила бързо като нивото на река през ранна пролет. Събирала съм, събирала съм снеговете, и студовете, и несгодите, топяла съм ледове... И изведнъж стихията се отприщва - толкова вода е събрала, че бентът просто е повален.

Дали е гняв. Не.

Дали е безсилие. Вероятно, да.

Дали е протест. Определено.

Дали е насищане. И още как!

Трудно е да си бог.

А от една жена непрекъснато се иска да е бог.

Не вярвате ли?

Помислете.

Е, има дни, в които наистина съм лош бог. Не дявол, не сатана - просто лош бог, с малко б и голямо г, и широко о.

Та, като си излее водата този кален бог му иде да удря по стоманената си глава с чука на Тор, докато тътенът предизвика нова подредба на съзвездията.

Трудно е.

Вероятно се изморих от агресия.

Аз просто бих искала да моделирам градини.

В момента.

Също като майка ми.

Сега я разбирам.

И това е добре!

Баща си все още - не.

Но продължавам да изпълнявам него.

Странно кръстосване?!

Знам как да изчистя този туман.

Не е трудно.

Но ми трябва решението със стъпало нагоре, за да не се връщам към бента ;)

А се чувствам като залепена за стената с изолирбант дива котка...

Красиво, нали!

Вътрешен конфликт по обичане

Тялото: Обичам го. Обичам да ми мирише на него. Докосва ме там, където друг не е успял. Но мога да се справя и без него.

Душата: Обичам го. С цялото си същество го искам. Чувствам се по-пълна и женствена с него. Без него съм като осиротяла. Искам да му давам. Но неговата душа е неустойчива.

Духът: Той не е за теб. Опитва се да ме подчини, а аз обичам свободата си. Толкова съм слаб обаче този път. Без вашата подкрепа съм за никъде. Ще ми трябват много повече сили, за да ви овладея и се справя с вас двамата. Ако ви се подчиня, тя ще се загуби, ще страда. Искам да бъде с някой, с който може да цъфти. Или по-добре е да бъде сама. Тя умее да създава градини.

За връзките и липсата на връзки у нас самите...

За първи път този уикенд за малко се почувствах близка до майка ми.

И открих как нарушената ми връзка с нея се корени в една непризната и изтлъствана потребност.

За малко се почувствах, макар и под илюзорен ъгъл, като нечия, да съм при някого, и той да е с мен, да бъда до някаква степен обгрижвана (повече не бих и допуснала, чупи), да не мисля за финансова тежест, обезпечаване и рисковете от куп детски лудории или съпротива за придобиване на умения...

Видях се в обрасла градина. И инстинкът ме натисна. Защото сред толкова много военни и борци в рода ми, има и градинар. Градината първо трябва да се изчисти от бурени. Трябва от пътеките да се отсранят упоритите стръкове. Всичко счупено трябва да се изхвърли. И тогава окото ти само засажда цветове и оформя лехи...

Аз и градина? Аз и цветя? Която може само да ги полива и да се радва на цветовете им?...

И изведнъж скубейки листо след листо, гонейки от себе си демон след демон, се усетих близка до майка ми. Готова да ѝ се обади - да сподели за градината, да попита за цветята... И ми се прииска да ѝ позвъня и попитам за съвет за тази или друга гозба, която може да се приготви от този и този продукт... Защото между другото ми се искаше да сготвя най-вкусната храна на моя любим...

Колко много взима от нас начинът на живот, който водим!

В бързината да сложиш масата в отрупания със задачи делничен ден късаш връзката с майката, с природата, с природата в теб и наоколо ти. Късаш и с ценностите, които те правят човек, на които всъщност държиш, но си занемарил, предал си се под натискащите те фактори и обстояталества...

Трябва ли да имам градина, за да се чувствам близка до майка ми?

Би било прекрасно! Но далеч не е задължително.

Незадоволеният копнеж къса връзката с нея. И всъщност ме прави сиротна, нецяла, непълноценна...

Трябва ли да имам мъж, за да се чувствам напълно себе си.

Всъщност, трябва да призная и бъда поне веднъж честна пред себе си, че е така - иначе факт аз идеално се справям и сама... На този свят сме, за да бъдем себе си, после мъж или жена, наред баща или майка...

Илюзията беше за кратко. И тогава, когато не можеш да я продължа странно как изпъкна отново модела на майка ми, онази потисната преглъщаща, и после онази буйната и стихийна отхвърляща, за да надделее образът на умната аз и се изроди в модела на обичащия и потиснат баща ми...

А аз просто и само искам да правя градини, да готвя прекрасни гозби и да си изпращам децата на училище...

Има неща, за които не съм наясно: кое заложи у мен този порочен механизъм, че днес, на тази възраст и при този опит допускам поведение, което преди години не бих... Или е въпрос просто на лични потребности, без които няма как да вървим... Има нещо несъзнавано, което ме чупи извътре, за което трябва да се погрижа по правилен начин.

И още нещо, преди малко срещнах хубава поговорка, че магарето и със златно седло си остава магаре. Може би е вярно и че при неотработени травми наличието на златно седло изражда някои в магарета и създава такива защитни механизми, които могат да бъдат коварни както за  сърцето на самото магаре, така и неблагоприятни и дори опасни за допиращите се до него...

Философия на сродната душа

Можеш да ме опитомиш, но не и да ме подчиниш.

Даже предпочитам думата - облагородиш. Опасявам се обаче че не друг, а аз съм сортовото клонче...

Дълга коса

Косата ми е станала дълга. Никога не съм имала толкова дълга коса. Толкова я исках като момиче, бе гъста, с десетина отблясъка в кестенявото - можеше да намериш в нея и злато, и мед, и месинг, и шоколад, и махагон, и рубин, и лешник, и коняк... Но стигнеше ли до раменете и цъфтеше като пролетно плодно дърво :)

Жените на моята възраст сега обикновено отрязват косите си. А моята сякаш я поливам. Толкова е пораснала, че сега в жегите ми се налага да я сплитам, за да я събера в някакъв свободен кок, без да давам излишна строгост на лицето, заради опъването й назад.

Разхлабвам кока - облегнала съм се на дивана и издатината му пречи на отпускането ми, разплитам заплитането и ме удря аромат на цветя.

За първи път усещам, косата ми да ухае...

След всяко падане ставаш по-силен

Успявам. Успявам да се дистанцирам от себе си. Знаете ли колко важно умение е да се наблюдаваш отстрани, когато животът те почне с неговите шамари?

Едва ли е възможно да го правиш хладнокръвно, трябва и да си изживееш емоцията, да я признаеш, да я пуснеш от себе си да се разбива в стените отсреща, защото само така показваш сила и защото само така после може да намериш миг покой.

Покой, който да ти даде възможност за раждане отново като феникса - от пепелта се раждаме по-силни, по в мир със себе си.

Събуждам се.

Събуждам се и от мен се отстраняват стотици отломки втвърдена кал, които са се опитали да ме покрият. Аз не съм глинена фигура,  нито съд...

Вътрешното ми аз изгрява отново след нощта

И заявява

Същността си!

Никога не съм била по-уверена в желанията си!

Когато часовниците спират

Часовниците много пъти спираха тази пролет. Може би от февруари/март - април. Независимо дали сменям батериите им. Тъкмо сменя на едния и тръгне, спре друг, и после пак първия. Никога не ми се е случвало такова масирано спиране на часовници.

Около деня, в който си отиде баща ми дори часът на лаптопа ми беше изостанал с половин час... Необяснимо, неясно за мен как...

Следващия път, когато запобнат да спират така осезаемо часовници - ще се замисля. Със сигурност ще изтръпна. Положителното е, че може би има шанс да хванеш нещата в началото от времето на първите знаци...

Сега го отдавах на лошо качество на батериите. Това е реалистичният аргумент.

Когато не познаваме, друго, а съм далеч от мисълта, че човекът знае всичко за този физически свят...

Две години сякаш бях обсебена - въпреки че за мен темата не е нова - от порочния цикъл на насилието при личността, без да има реален фактор за това. Да, стрес има, емоционално и вербално насилие - среща се, но и не за да оправдае натрапчевита обсесивна мисъл за насилие.

Следващия път ще се замисля.

Макар че се моля на Господ и в двата пъти, особено втория, следващ случай да няма!

Никога не бива да забравяме да обследваме.

Кръвните връзки.

Връзките с близки.

Емоционалните връзки.

Няма гаранция, че ще видим проблем - напротив, той ще е закопан. Никой, дори и най-близкият ти няма да позволи да се докоснеш до болката му, вината и срама му, които последните са вкрайна сметка глупости, ако няма вреда върху живо същество.

Трябваше ли ми още тежест в този живот?! Не, със сигурност. Отдавна ми стига.

Трябва ли да се припознавам с нея?

Най-лошото е да бъдеш въвлечен в чужд порочен цикъл. Това е задачата ни.

Оттеглянето може да се обясни като пасивност, малодушие, слабохарактерност - има го. Но всяко действие трябва да е добре обмислено относно следствията и ефектите върху нас, близките ни, противниците, ползата, загубата и вредата.

Вчера Лилит ме беше обладала.

Лилит обаче е сама.

Тя е борец, но и малко демон.

Отхвърлена.

В никакъв случай не съм Ева, но и в Лилит не се припознавам.

Асертивна съм.

Пълна лисица ;)

Вероятно само в кожуха...

Предпочитам конструкцията

(въпреки че съм недодялана понякога в комуникацията).

Предстои ми болезнен рязък скок порастване...

Ако заспират часовниците у дома ви, огледайте се, не отлагайте, обадете се на всичките си близки, докоснете ги!

В момента у дома се чупят чаши - а у нас това се случваше рядко, за година-две я има една да се счупи, я не, а сега почти сами падат...

Говорим си...