Не знам кога от чучулига, превърнах се във сова...

Не знам кога от чучулига
Превърнах се във сова.
В 12 не мога да заспя.
Дори и в 3.
И всеки час, и всяка минута
се разкъсвам как себе си
повече да изразя.

Денят ме няма.
В деня съм сянка.
Макар и силна с воля страшна
Но нощем,
Нощем, скъпи мой,
Съм тази за която би копнял.

Не знам кога превърнах във сова
Във утрото била съм чучулига
Метаморфозата е страшна
Защото птица съм четирикрила.

В момента не летя.
Крилете са ми счупени отдавна.
Мечтаех за небе
А камък ме удари.

Била съм птица от деня
във който майка ми ме е родила
но чучулига съм била
във майчиното си сърце.
във моето уви съм сова
нощна птица
кояго на дома си няма как да принадлежи...

Триъгълник

Той седеше пред нея. Столът му беше точно срещу нейния. И двамата бяха заели една позиция. Облегнати. С леко разтворени колене.
Той пушеше. Бавно устните му се впиваха в цигарения филтър и изтегляха, сякаш цялото ѝ същество през него.
А изглеждаше толкова непоречен. Младостта му беше осквернително дръзка и именно това я балансираше да усеща твърдината на седалката под себе си.
Гледаха се. Не, буквално се изпиваха. Но в очите им не се четеше страст. А нещо по-дълбока. Толкова че да потънеш и да се удавиш с удоволствие.
Погледът му се отмести някъде над нея.
Тя стана и застана пред него. Той не откъсваше поглед от траекторията, която бяха поели очите му преди малко.
Тя се наведе. Почти докосваше страната му със своята страна. Сякаш косъмчетата по лицето ѝ се наелектризираха. Долепи устни на сантиметър от него. Разтвори устни. И пое димът от цигарата му, който той издишваше.
Той я уважаваше. Нещо повече. Той я обожаваше. И всяка фибри в тялото му говореше, че ѝ принадлежи.
Погалиха се.
Тя с цялата майчинска обич, която можеше да изтръгне от бездетното си тяло.
Той с цялата нежност, която можеше да събере в този момент от света.
Тя се изправи. Като се изравни с облегалката на стола се обърна.
Знаеше, че дори и галейки я той не бе свел поглед и не бе променил пътя на зениците пред себе си.
Тя се усмихна. И намигна.
На мъжа отсреща.
Той беше цялото съвършенство. Изкуство, за което всяка четка или длето биха ревнували.
Получи усмивка.
Отстъпи крачка назад и се обърна, махайки незабелязано с ръка в китката, незнайно на кого надолу и настрани.
Той все още усещаше топлината, която изъчваха устните ѝ.
Мравки се разхождаха по мускулите му от хълбоците до глезените в непрестанен галоп.
Третият ги обожаваше.
Изпрати я с поглед за секунди, защото нямаше търпение да докосва.
И хиляди мравки се спускта от раменете в дланите му.
Скулите му сами се отпускаха...
Тя затвори очи и продължи тихо към стълбището.
Чакаше я твърде много работа...

Цигански живот

Циганката сяда близо до мен. Хубава е. Въпреки възрастта. Очите ѝ пъстри. Бързи, говорещи. Иска ми огънче и аз без притеснение ѝ подавам, въпреки че знам, че след огънчето при тях следва и друго... Викам си, хайде, стара е, сяда на пейката на детската площадка да отпочине.
Не би. Фиксирала ме е била. Защото след огънчето. Следва репликата:
А ти едно ли дете имаш?
Да ти е живо и здраво, такова буйничко по-добре. Умен ще стане...
А две съм отговарила съм рефлексно.
А две деца имаш ти. Аз съм малко ясновидка, виждам ги тези неща.
И я виждам как се присламчва с един таз към мен по дългата пейка.
Вади нещо от торбата.
Я сега ти тук пипни...
Не искам да ми гледаш.
Викам си, то не се знае от двете ни на пейката, коя е по-голямата ясновидка.
Не взимам много. Ей, тъй за здраве.
На съпротива ми, отвръща за едно кафе и накрая...
Е, ти ако за едно кафе нямаш...
Вадя рестото от последното пазаруване, баш токлокава е като за едно кафе...
Давам ѝ ги без тежест, досада и..., макар че ги заслужава за натрапването и цялото вербално насилие.
Ти няма да разправяш много на приятелки...
Е, че то - викам - останаха ли приятели от толкова работа...
Ти се смееш - вика ми - ама сърцето ти не се смее.
Сериозна е, почти загрижена, приятелски... О, колко познато. Пак ли. Поне репликите да сменят, да не са като от заучен репертоар.
На теб и друг път ти е гледано, ама ти пак не си искала...

Много са ти душманите!

Душмани... Откога не я бях срещала тази дума. И тук като че ли улучи.
Но само аз ли съм, питам се сега, какво направихме, хора...

Ще идеш на църква - вика ми. Цвете ще вземеш. Ще се помолиш. И поръсиш. Като ти натежи, там в църквата по-доре иди, вместо на хора да споделяш...

И си мисля от колко отдавна в църква не съм била... И че ми липсва това уединение, което можеш да постигнеш на свещ, в малко тамян, пред редици икони, върху които майстори са оставяли част от себе си с четка...

Тръгва си. Поглежда ме с пъстрите си, все още млади очи. Да се увери сякаш, че не я кълна за левчетата дето ѝ дадох. С добро ли я изпраам или лоши думи след нея редя. Лицето ѝ е ведро. Осанката горда, непреклонна, готова да поеме с изградена сила канара лошотия.
Но ме гледа и... Не знам на мен ли, на себе си ли повече си вярва... Тази съм я познала. Тя е благословена...

Записки на една изгубена жена

Девет и половина е. Петък вечер.

С питие в ръка се отправям в спалнята.

Не чакам никого.

Гушнала съм лаптопа и се опитвам да задържа Нейно Величеството Музата.

Разбира се, моята муза би трябвало да е мъж.

Но не.

Моята муза този път е духът ми.

Не знам къде е пътувал и откъде се връща.

Хем е изморен, хем, се върти в някакъв валс...

   Всъщност, точно както баба ми танцуваше валс преди години на същия този паркет, по който стъпвам. Баба тогава имаше криле на пеперуди. И правеше всеки мъж, докоснал се до нея да лети. Баба беше хубава. А аз бях на почти 5. Също като малкият в момента.

Само че, аз едва ли ще оставя толкова красив образ в паметта му.

Както казах, духът ми се беше загубил, а тялото без дух е грозна картинка. Душата тогава се лута като изсъхнал лист на клон,ка повяван от вятъра. Всеки момент готов да се откъсне.

Хубавото, на нас, хората е, че не сме листа, нито дървета. И, духът ми, стига да поиска може отново да потече в жилите и възвърне свежестта на тялото ни. Оказва се, че може.

Да.

Девет и половина е. Петък вечер.

Ликьорът е изпит. Децата са се укротили. Нещо, което отдавна не се е случвало у дома.

Намирам се цяла.

Не чакам никого.

Не съм сигурна още дали бих копняла за някого.

Знам, че имам една жадувана душа, с която вече мога да разговарям.

Да усещам, и да обменяме слова.

Тя е твърда малка, и крехка. Но аз ѝ принадлежа.

Думите са единственият инструмент на същеструването ни. Без тях е празно.

Невинаги, когато няма никой до теб, е празно.

Страшното отмина.

Ще започна отначало.

Мога да стрелям добре.

И да обичам силно.

Обричане

Когато един човек не излиза и не излиза от главата ти, години наред. Може би е редно да направиш нещо. Незамисимо какво ще се случи.
Ще мога ли обаче все така да се разхождам под цъфналите вишни, дори сама.
Истината е, че когато обичаш, си богат.
По-интересно ще бъде да се разхождаме двама.
Чувствам сякаш имаме да споделим вселени.
Въпреки че не знам какво да кажа.
Въпреки че се чувствам леко глупава.
Но те обичам.
И това е красиво.
И ми дава спокойствие.
На теб какво ти дава?
Дори не предполаташ.
А моят инстинкт винаги е бил точен.
Предлагам ти раждане.

Очите ти са тъжни.
Затова протегни ръка към мен.
И поглъщай с жадни устни.
Ще ти дам всичко.
До дъна.
Докато ме има.

...

Позволи ми да те обичам.

Позволи ми да се влюбя във теб. 

Позволи ми да докосвам страните ти с устни, 

Да потъвам в очите ти. 

Позволи ми копнежът по теб

Да превърна във ласки 

Да прегърна душата ти

Скрита във тялото. 

Позволи ми да те обичам 

И със страст да извадя от тялото ти

Огън във течност превърнал се

Да се раждаш

Отново и

Отново 

В ръцете ми. 

Позволи ми да те обичам. 

Да те обичам за дълго

Толкоз време копняла

Птица да бъда 

Ето днес 

Пред тебе заставам

Цяла

През деня

В слънце обляна. 

Целуни ме. 

Остави своите устни във мен

Остави ме

В теб да бъда разтворена. 

мръсен стих

Добре,

Настани се удобно между краката ми,

Целувай ме дълго,

Докато ти стигне дъхът.

После, ще те поема дълбоко,

Толкова, че да се взривиш целия.

Не ме е срам да кажа,

Че бих се сляла с теб в едно.

Нося те в себе си.

Разпознай се...

Сърцето на мама

Б. се беше скрил по завивката. Очевидно бе, че върши нещо, което не е редно. Но важно за него. За своята възраст все още нямаше онези умения, които да оставят действията му скрити за околните.
Съзрях ножица. Ножицата е опасен предмет за леглото, но запазих самообладение и полюбопитствах с мек глас.
 - Какво правиш?
Не чаках дълго.
След миг той ми връчи любимото си мече, изпратено ни от далечна Англия от близък човек. Наричаше мечето бебето. Сега то стоеше голо-голеничко. Беше се превърнало от мече държащо розово сърце с надпис "TOP MUM!" в голо бебе. Мече, де. Истинско мече момче.
Сърцето беше сложено под възглавницата ми.

стихотворение без главни букви

толкова противоречиви са чувствата ми, свързани с теб
трябва само да си помисля името ти,
за да усетя крилете си,

после уплашена падам,
а нима ти си разбрал,
че теб те обичам,
и теб в сънищата си тихо зова.

не бих могла да извися гласа си,
да ме чуеш от другия бряг.

само шепот сърцето ми праща към тебе
усуква трепет, желание, страст...
чете между редовете,
превръща всеки твой жест в специален
за мене

и после пак падам
а ти повтаряш ли моето име?

сърцето е сигурно
умът ми скептичен
животът в хазарт ли сега да превърна

добре,
едва ли ще бъде руска рулетка,
макар че ще ми се
да бе, а куршумът да се казва любов

* * *

Любовта не може да я замениш.
Когато усетиш липсата ѝ, помисли.
Тя е такава, каквато е и далеч не може да покрие потенциала на представата ти.
Любовта не е просто чувство, което носиш или което храниш с емоциите от другия.
Тя е споделяне, иначе не би имало смисъл разделянето ни на две половини, нали?!

Мълчиш.
Колко години ти трябват, за да мълчиш.
За да преглътнеш, въздуха заседнал на буца във гърлото ти.
Една, две, може би седем?!

И после, когато загърбиш разума си, обезумял след като си получил онази сламка, заради която да останеш, но от която розов храст не расте, не изкрещиш.
И какъв крясък, монотонен, ужасен, натраплив, еднакъв, мнокократен...

Можеш ли да се счупиш или напротив крясъкът е този, който те спасява от болката в гърлото ти и се научаваш по най-неправилен начин да заявяваш себе си.

Прости.
Просто се уча да ходя.
Опитвам се да прохождам.
Но няма да се върна назад.
Искам само сърцето ми мое да пее
дори да остане само.

пак е полунощ и не съм заспала...

Хората казват: "Каквото посееш, това ще пожънеш!". Дълго орях. Не знам какви семена пусках в тази земя и дали въобще пусках семена или крачех като нестинарка по жарава...
Не знам и дали нозете ме болят от тъпчене, дали са обгорели стъпалата ми, дали съм била в несвяст... Отгледах бодливо растение. Често ме дърпа и дращи, отрича се от мен и пак се връща с все сила в лицето ми, за да ме издращи в какво не съм успяла.
Но си е мое. Растението. И знам че притежава безценен цвят. И че само трябва малко да запретна ръкави да облагородя тази фиданка.
Исках толкова много неща да кажа. Всъщност на кратко, ей така синтезирано, като цитат за живота, когато е в преход.
И трябва да кажа, че не тъжа, нито ме е страх, а само Богу се моля за повече сили, за да приключа със задачата си.
И в същото време мощна сила изпълва гърдите ми, точно там, където са ставите на крилете ми. Вярвате ли ми, хора, как мога да усещам въздуха по-силен от земята. Издигам се. И един ден ще летя, няма плахо да пърхам ;)

Виждам светлинките са целия град. Мигат също така както в детството ми. Само дето са хиляди пъти повече. Тук и денят и нощта са красиви. Живея като в морски фар, на брега до морето, целунал небето - три сили. Другата е в мен.

Обичам!

Уморена е моята птица

Оставих разораната нива.
Зад гърба ми е
С цялия товар от семето насъбрано.
Не усещам лека главата си.
Даже напротив.
Моята птица е вяла.
Крилети си е прибрала.
Сърцето ѝ ту бие, ще изскочи,
ту се смълчава, сякаш го няма.
Птицата ми е тъжна.
Не сме е глава да повдигне
И с очи да съзрее
Морето, което толкова
дълго жива държа я.
Сърцето ѝ я тегли,
а тялото морно,
някак остава на правата
линия
ни да пристъпи напред,
ни да се върне.
Ни душата ѝ да заплаче,
ни да се засмее.
Уморена е птицата.
Да обича.
А нея кой ще обича?

Красива нощна пеперуда

Защо сега застанала съм плахо
до полето слънчогледи.
Нали сновях на воля в него
на сън до мрак
и пак
отново
и отново.

Защо сега вървя по пътя тесен
и хвърлям поглед
над хоризонта черни пити,
а сърцето някак
дърпа ме назад
към полето изорано
зад гърба ми.

Птицата умря
Удари я куршум и падна
някъде
в полето
загуби се
стромоли се
изчезна
само филмът за нея ми остана.

Поглеждам небесата над главата ми
небето няма цвят
не зная слънце ли
или звезди да търся в небосвода.

Все още дишам
и в гърдите
тупти сърце на птица.
О, само колко крехко е,
и мога него
толкоз лесно да загубя.

Прати ми Господи целувка,
във този птичи крясък.
Ще бъда луда, ще бъда мила,
ще бъда твоя,
и пристан, и покой, и муза
Не поет.
Ще бъда теб във твойто долно огледало
изкаляно със пръст,
покрито с пепел.

Обичай ме каквато съм
Красива нощна пеперуда
С живот за миг във твоя длан.

Кокичета

Чакаш ли ме.
А защо не протегна ръка.
Отдавна съм при теб.
И те следвам.
Дишам с твоя ум,
Прегръщам твоето тяло.
Да, няма как да е тук.
Светът е илюзия,
в която понякога
мечти и реалност

създават събитие.

Аз ще последвам твойта ръка,
Стъпвам по пътека между нацъфтели кокичета,
Въздухът мирише на топящ се сняг,
Моята ръка е топла.
Твоята все още не я усещам...

Блокирана

Понякога просто трябва да оставиш нещата да се случат.

Да останеш блокирана.

На гъсеницата също ѝ трябва време,

за да се превърне в пеперуда.

Да, няколко пъти в живота си се учим да прохождаме,

И всеки път е различно,

Гъсеницата няма как да предаде опит на пеперудата.

Понякога просто трябва да оставиш нещата да се случат.

Или да оставиш сърцето да надвие ума ти,

Да се слее с хоризонта, по който отдавна мечтаеш

И всяка нощ се превръщаш в птица.

Добре, опитай, прекоси морето от рапица,

Загуби се в морето от слънчогледи,

Извиси се,

Докосни с устни хлавния въздух в тих полумрак,

Бъди готова да останеш непрегърната,

Но опитай,

Докато крилата ти птичи,

Не са отслабнали в лутане.

Понякога просто смело трябва да изречеш,

заслужавам,

този мед във устата си,

заслужавам да те обичам,

и не искам да спра 

тази топлина във гърдите.

Събирам сили за полет,

Мога и да се изгубя,

Може морето от слънчогледи да изсъхне.

Но тази реколта, тази реколта ще бъде...

Просто не спирай!