10 години без част от сърцето ми

Не разбирам Църквата. Или по-точно не разбирам човека, който слага ограничения на волята си и на чувствата...
Според Православния календар днес е последният ден преди Коледа за извършване на помен.
Сякаш хората умираме или се раждаме по график и разписание.
Не го разбирам, но явно го спазвам след като години наред сме приели този ден за поклон.
Не знам как минаха десет години.
Все още някои картини са пред очите ми, сякаш случили се пред миг.
Но същевременно в душата ми зее пропаст, която не може да бъда заздравена с каквото и да било.
Все още съществото в мен може бързо да се изпъне като струна в гневен изблик.
Защото все още смятам, че не беше и не е справедливо.

Но казват Господ си знае делата.
Като пак се опитваме в собственото си неразбиране за света и живота да Го принизим и му даваме някакъв макар и грамаден образ на палач, който да отсъжда кой да живее и кога да умре...

Дълги години бях отрекла Господа.
После отново се върнах към Него, в слабостта си да бъда окриляна от небесна сила.
Това откъсване не ме направи нищо друго освен самотна частица във вселена, която се движи по своя си ритъм. Не ми върна сестра ми.

Днес отново говоря с нея на ум. Няма как да е иначе, защото тя е част от мен.
Разказвам й за бебето, което след толкова години е дошло при нас, за баткото, с когото обожаваше да прави дяволии...

Казвам и, че съм все същата летяща ламя, но и някак друга... И че ми липсва да си поговорим, да й досадя, да й дойда на гости в труден за мен момент в дома, който трябваше да е неин... Все още си представям как заговорничи с момчетата, а аз се разхождам с нейното момиченце, защото тя трябваше да има момиченце, на което и аз да се радвам...

Не знам кой е по-несправедлив - Живота или Смъртта. Не беше честно. И няма успокоение. Само привикване с болката, с липсата... Но по-тежкото е, че не й беше даден шанс да изживее живота си!

Няма как да стигна до гробището днес. Не ще отида и до утре.
През годините не успях да я намеря там. Нито свещите откриха лика й.
Остана ми само вярата, че може би там, в едно друго измерение тя е Ангел, който мога аз да обичам оттук.

Невъзможно е да се каже Сбогом.
Но ти лети, сестриче, и не се занимавай с нашите прости тленни дела...

Скучно ми е!

Скучно ми е. Адски ми е скучно. За да не кажа, отегчено.
Срещам погледи, които трябваше да срещам преди.
Чувам отдавна мислени и изказани думи,
увиснали в пустото на егоистична загуба на слух.
Скучно ми е. Някак пак нищо особено от отсреща
не може да предизвика сърцето ми
в тиха възхита.
Оставам, оставам все така крещящо различна
в душата си
някак отминала отдавна настоящия шум,
търсеща онзи пламък, изгубен някога,
който можеше думите със страст да облече.
Не знам какво пиша,
нито искам да се замисля,
само някак самотно прегръщам
онова 5-годишно дете,
което ми остави
най-големия дар.
Само тихо гълча
по онзи далечен мъдрец,
който обаче постави
детските думи
в железен зандан.
И тогава прозираш,
че душата бедна е още,
и трябва да търсиш
онази реалност,
с която можеш само сега нея,
жадната, да нахраниш.

Берлин все пак си остава градът на Стената

Берлин все пак си остава градът на Стената. Поне за мен. Въпреки че бидейки там непрекъснато правиш сравнение между това тук и онова оттатък.
Социализъм определено е оставил дълбока дамга. И желязого е било далеч по-нажежено и тежко. Сякаш се е вкаменил в сградите, приличащи на бункери, които придобиват още по-гротески вид от опитите за художествено оформление в стайл на опиянения беден народен човек...
Капитализмът е прорастнал, но като бурен, оставен на продължителна радиация, който с причудливите си форми придава космичен сблъсък на липсващо минало...
Без да има сблъсък.
И някак под тази повърхност изненадващо се сблъскващ с топли сини очи на жени, които независимо от възрастта, скачат като кошути, готови да обгръжват и дават топлина. А мъжете?! Мъжете се като камъните по дъното на бистра река - едните статични и безмълвни, по немски дистанцирани и с прокудени души; в други намираш как женското начало тежи, въпреки мъжката форма, прегърбени, с хлътнали рамене, въпреки едра осанка и недоволство като на разглезена руска баба; трети похотливо впиват очи в лицето и устните ни без капчица свян с освободено от чаша бира виличие на все още в разцвета си мъжко тяло; четвърти са просто притиснати от ежедневния стрес, трансформирал се в неприветлива маска и нервно изтантонване на непонятни дори за немец слова...
Ангелчетата на немците са много дебели. Не бих казала пухкави, защо всичките, които видях бяха от камък, а единственият жив ангел, който срещнаха очите ни, бе малка тъмнокоса сервитьорка с лице, все още подчинено на невиността, с която само Господ може да говори с децата. С някои деца...
За мен Берлин бе границата.
Която ми даде съня, края на кърменето и съответно бебешкия период на мечтата ми, и преценката, от която да извадя личното от служебното, вклинили се като разпаднали елементи на разпукала се руска матрьошка, в която не е ясно, коя в коя фигура влиза.
Всяка граница е ново начало. Или само линия в собственото ти ин и ян...