22.8.10

За изневярата чистосърдечно


Вече не я отричам така категорично нея изневярата. За себе си.
Всеки има своята представа за изневяра и за норми на правилно и не във връзката си. Несъмнено дори, когато страстта е била бурна, любовта силна в началото на връзката, с годините емоциите да отслабнат и да се появи желанието за изпитване на онова... вълшебно чувство, което се разлива по тялото при допир с друга кожа с тяло, което вълнува, за досег до очите, в които потъваш...

Няма да се впускам в търсене на причините защо хората изневеряват. Всеки има своите. Както и всеки има своята представа за връзка, стабилност и територия до която другия макар и любим може да стигне... Още повече всяка двойка изгражда и своите правила, гласно или негласно, за поведението, отношението един към друг, дори за това дали допуска изневярата и да определи формата на понятието изневяра за двамата...

Аз съм от хората, които разбират изневярата. Отдавна. От началото на двадесетте си години. Дори я допускат. Но за другите, не и за себе си. Животът обаче не е просто една права линия, който тече по прост сценарий, който ти определяш. Дори когато имаш представа за собствените си норми, усещания и правила.


Изневярата я изключих преди години.
Не защото така е морално. Само. Знаем, че хората най-колебливо се придържат към граници, които са общоприети...
Изключих я, защото не ми харесва. И от изневерята самата аз не се чувствам добре. Изневярата такава, каквато я познавам от опита си, просто ми показва, че нещо не е наред с връзката, с отношението между, как да го нарека, основния партньор и мен, още повече в мен... да се преобърна отвътре си... Защото просто едното не може да запълни другото, защото когато се е скъсало едното не можеш да го поддържаш... просто така... Изпитваш едно особено чувство, не точно угризение, не точно вина... А аз просто искам нещата да са истински.


А за другите я приемам – колко странно нали?! – защото разбирам, че физическото понякога надделява, че желанието за още, дори когато обичаш понякога е по-силно, защото сме алчни, защото се отдаваме на тленното, защото страстта с времето утихва, а тя е която дава силен стимул за живот понякога. Защото просто чувствата посивяват и се губят и копнееш за нови, а това за човека е толкова нормално, да не спира да се движи и търси, да задоволява собственото си его или желание за живот...


Има и друга причина да изключа изневярата за себе си. И тя е общо приета, нормална и човешка... Защото е трудно да предадеш Човека, с когото си. Да предадеш това, че си му се врякъл, за това, че си му обещал да си негов, да предадеш доверието, да предадеш приятелството му, да предадеш него, да предадеш нещо, за което си мечтал, нещо за което си се борил или дори изисквал, да предадеш себе си...


Истината е, че времето, колкото може да даде на една връзка между двама души, толкова може и да им отнеме. Особено, когато е изградена само на страстта и тялото. Времето е безжалостно и дори може да подяжда устоите на една връзка, когато е изградена на силно влюбване в началото. И като бурно море може да разблъска и връзката, която е изградена на основата на приятелството...


Казват, че най-устойчиви са връзките, които започват с бурна страст, почти животинско привличане, безумно влюбване един в друг, създаване на привързаност, приятелство, споделяне и връщане към силни моменти, които да скрепяват връзката и подсилят емоциите като ново общо емоционално преживяване... Като двойка лияни, които от корените се вплитат един в друг и вървят нагоре, продължавайки да се вплитат, въпреки на и според влиянията и трудностите, идващи от околната среда. Могат да правят завои, могат да се отклоняват, но дали в едната или другата посока все са заедно и продължават сплетени нагоре...
Но това не го знам. Нямам този опит. Блажени са тези, които го имат...


А и има нещо друго. Всяка двойка сама определя правилата си. Определя това, което държи и споява връзката по между им – за някои това е доверието, за други приятелството, за трети тялото, емоцията, любовта, семейството, децата, постигнатото, изграденото, домът, икономическите интереси, престижът... – списъкът е дълъг.
Всяка двойка определя допустимото и недопустимото за себе си, гласно или негласно според периметъра и разбиранията на всеки партньор за представа на необходимо лично простраство и пространство в живота, което да споделя с теб... Това събира двама души. И всъщност съвпадението на тези представи правят най-силните, продължителни връзки. Придържането към основното правило запазва връзка, а малките нарушения извън правилата, дори когато понякога са болезнени, не разпадат връзката... Но правилата трябва да са първоисконни и за двете личности поотделно. И да съвпадат. А животът е такъв, че често подлага и собствената ни ценностна система на изпитание, че в живота ни се променяме и можем да променим ценността...


И така аз за себе си изключих категоричното отхвърляне на изневярата.


Защото приех друга истина и за себе си, а аз съм човек, нали и за мен и за моята връзка важат всички онези особености, които времето прави с нас, партньорите ни и връзките ни...
Приех мисълта, че много по-важно е не всъщност да не изневериш на другия, а да не изневериш на себе си!



Понякога хората сме много... смешни, в добрия смисъл на думата, в душевните си терзания, през които преминават, нали, а аз съм цар на подобни... :)
Защото след толкова години и след толкова месеци мислене и след толкова извивания на душата ми, стигнах до едно изречение, което мъжът ми произнесе толкова лесно в началото на връзката ни...
„Ако изневеря, ще ти кажа. (Разбирам, всичко между нас ще е приключило. Приемам казаното. Споделям твърдението и съм съгласна, колкото и да ми пари под лъжичката :) ) Никой от нас, включително и ти, не може да гарантира, че в бъдеще няма да се срещне с друг, човек с който ще се чувства по-добре...”
И щастлив
:)

18.8.10

Трепети

За първи път видях този клип в профила на Мария във FB. Изгледах го, откъсвайки се от реалността и съпреживявайки всяка наносекунда. Толкова точно съдържанието му ми легна тогава на душевното състояние. Вълшебни моменти на щастлива еуфория...
Естествено споделих го, в профила си. Не си спомням точно отзвукът, който се получи, но не беше това, което очаквах... Всъщност кой очаква от жена в зряла възраст да й тупка толкова силно сърцето на тема любов... И аз самата май не го очаквах :)



След 6-8 месеца видях пуснат същият клип от едно голямо вече русо момиче пак там, което приемам за скъпо, също Мария :). Едно от малкото жизнерадостни създания, които съм срещала в този живот, което не пести усмивката си и е запазило детската си чистота, въпреки трудностите, с които животът го черпи... и което не знайно защо, според мен, се асоциира със змиите, докато не ми обясни и се оказа всъщност детска закачка, останала да диша години наред...



Бях се замислила и решила да го публикувам и тук в блога си...
Но човек, който имам за себе си за близък, ме „изпревари”, споделяйки го в профила си на социалната мрежа. Реших да изчакам малко, просто, за да не е така прясно повторението :)
А после се оказа, че получих най-хубавия подарък за края на отпуската си... :) А повторението се беше повторило...







Защо така ми въздейства? Освен че бях на тази вълна...
Еми, мога да кажа, че съм експерт в тези трепетни чувства. От детските си години. Но с малко друга отсянка и край, за разлика от сюжета вклипа... :) Може би съм споменала, че съм се чувствала малко различно дете... И причината беше ръстът ми. Още във втори-трети клас бях по-висока от останалите деца с две глави. Съучениците ми започнаха да ме настигат едва в 8 клас. Достатъчно време, за да се чувстваш като грозното патенце. И много голяма, и стара. Стара, бях в трети клас, и в седми. Как да те възприемат момчетата ти връстници, дори в периода, когато бяхме големи и да си имаш гадже беше в реда на нещата?! Та бях майстор в несподеленото влюбване. Но и двете момчета си заслужаваха и си ги носех дълги години в сърцето... Мисля, че мислите особено за първото ме топлят и до ден днешен :) Едва ли се забравят първите трепети на сърцето... А аз така и си останах висока жена. Която уви не се притеснява да се качи на достатъчно високи подметки ;) И днес иска да каже – не изпускайте трепетите, които животът ви поднася, защото със сигурност поднася такива, но първо очите трябва да са някак отворени и после иска се малко кураж, нали?!...



Публикувам и втори клип, който в същия период ми въздейства силно и първо припомни същите влюбени трепети и който до ден днешен ми стои като представяне в друга социална говорилня ;)
Днес и двата клипа не предизвикват у мен същия синтез на ендрофини, но са ми скъп спомен... за трепетите и полетите миналото лято, до...



Освен това всеки път ми навяват мисли и за Мария, защото и втория клип взех от нея.
Мария, която се каня да видя от толкова дълго и при която отсядам наум от време на време на приятно събеседване на чаша чай с дъх на ябълка, канела и мед в градина гъсто постлана от зелена морава, върху която денят е изтръскал куп лилави теменужки от престилка...






Питам се каква визия би ме развълнувала понастоящем... Трябва да потърся в мрежата. Но със сигурност я нося във въображението си сега като движение в кадри или анимация и много наподобява на рисунката в профила ми тук, но съставена от две фигури движещи се и всплитащи се в цветове, птици, растения и корени...

15.8.10

Танцувания на душата - За Ели и нейното приказно пътуване



Споменавала ли съм, че последните години чета трудно. Може би защото работата ми е свързана с постоянно четене или защото в детските и младежки години съм прочела тонове книги... А аз обичам художествената литература...
Причината е, че съм се превърнала в изключително взискателен читател. Книгата не може така лесно да ме откъсне от оскъдното време за мечтаене, да ме обсеби, за да й принадлежа няколко часа или денонощие, така както беше способна преди петнадесетина години...
И в същото време ми липсва.
Преди година – срам – взех „Яж, моли се и обичай” на Елизабет Гилбърт. Оставила белег в толкова много хора. Със смислено и струващо си послание. Но мен не успя да ме отвлече...
Може би, ако я бях прочела преди две години, щях да й принадлежа. Ако я бях прочела преди година и четири месеца щеше да улучи сърцето ми. Но след това... Пътят на авторката някак ми е познат, макар и изминат по свой собствен сюжет...
Остана ми единствено любопитството към медитацията, която през април на операционната маса си казах, че трябва да овладея...
Дори и в този бестселър за възраждането на духа откривам толкова прагматичност и суетност около материалното... Нещо така много ми липсва...


Но не за тази книга искам да говорим.
А за „Приказки за едно пътуване към себе си” на Ели, Елена Любенова, която ми донесе отново не зрънце, а букет от откъснати сияния на душата... на нейната и на моята...
Нямах представа какво да очаквам от страниците на синята книжка със сърцата.
Преди да отворя книга съзнанието ми е бяло и чисто, отворено за думите, които умът ми ще поеме...
И затвърждавам впечатлението от пета страница в началото на шеста, че това е моята книга. Тази, за която съм копняла поне от петнадесет години... Тази, която съм търсила да остави следа в мен...
В редовете в началото откривам богат и изразителен език, който уви е толкова важен, за човек поглъщаш тонове листове... Аз чета за удоволствие, за да може душата ми да се надлаждава на думите и съчетанията им и Ели ме покорява веднага. Рядкост са авторите, притежаващи богатство на изказа, съдържателност на думите, многочисленост на лексиката и гъвкавост на изречението...
Стигам до 7 страница. И започвам да плача.
Спирам.
Продължавам да чета. Осма страница. И пак се разплаквам.
На 9-та. Спирам. Просто защото на плажа е някак неуместно да плачеш и да събираш озадачените погледи на околните – вижте жената с големите слънчеви очила, която не влиза в морето, плаче... А и ми трябва по-голяма времева пауза, за да може душата ми да се съчетае с прочетеното, да се върне към усещанията и да ги съпреживее отново. Трябва ми време, за да се успокоя и отново да продължа да поемам жадна дума след дума...
Следват страници, в които Ели ми дава малко почивка. В които намирам някои общи неща и от битовия житейски опит, които всеки път ме изпъват като пренатегната струна...
На 17-та пак плача и спирам.
На 33-та отново.
Така до 63-та, откъдето просто спирам да забелязвам номерата на страниците и приемам, че книгата все пак ще свърши, колкото и пестеливо да я чета, колкото и дълбоко да я поглъщам...
Поглъщам жадно. Не, не е точно казано, защото докато чета просто ме няма. Духът ми е извън моето материално тяло и се носи някъде над мен, над вълните и безцеремонно се съвъкуплява с прочетеното...
И изживяванията са мои, и трепетите, и философията, и посланието... Всичко в тази книга е сякаш аурата на собствената ми душа...
И отново се възвръща способността да запомням до коя страница, на кой ред съм стигнала последния път...
Безмислено ми се вижда да пиша повече.
Ели, благодаря ти!
Докосна най-съкровената ми изначална част от мен, тази ядка, заради която ме има и съществувам.


Само ще споделя, че още в първите страници незнайно защо в мен изплува сцена от филм за войната, за блокадата на Петербург през Втората световна война – на семейство с момиче, което беше на моята възраст, някъде около 12, в дните на глад, когато липсва дори черният хляб, донесоха буца захар. Момичето си отчупи парченце. Посмука го. И след минути го върна на масата, за да има за после, за да има за дълго...


Не знам в каква война е била моята душа. Помня някои сражения. Загуби и победи. Вероятно е и била в блокада... Гладна, изтощена, линееща и губеща се...


Намерих още една своя сродна душа. Засега с теб, имам две :) И това ме прави безпределно богата! А моето възраждане най-ценното събитие в моя живот, защото без него нямаше да имам силите да намирам сродни души...
Преживях невероятна душевна морска почивка.
А книгата поставям там до Библията. Това място беше свободно твърде дълго време.
Благодаря ти, Ели, за възможността да усетя себе си отново така пълнокръвна и изпълващо дълбока...



П.С.
И, Ели, държа си на автографа. Не е важно, че ръката ти няма да изпише знаците върху хартията на книга у мен. За душите тези неща не са от значение, нали?! За мен ще е ценно моята душа да има своето изречение от твоята...

7.8.10

Страх! Страх! Страх!


Страх! Страх! Страх!
Движи се над мен като огромен змей.
Не хала. Дракон. Или динозавър.
Няма значение.
Сама съм го хванала с връзчица за шията.
И го държа
Примряла от трепет да не би да я изпусна,
Сякаш става въпрос за най-забележителния балон.
Страх. Страх. Страх.
Същият този, който ни спира да кажем на някого обичам те,
Същият този, който ни спира да приемем нечие обичам те,
Същият, този който ни съкрущава още преди изпит,
Или ни изпива на поредния нов проект на работното място.
Страх.
Колко голям може да е страхът ни?!
Дали е голям колкото ужасени са очите ни.
Или колкото може да бъде голямо сърцето ни.
Страх.

Тези, които са ме усетили по-близо
Знаят колко голям е страхът ми от шофирането.
Не защото не се справям с колата,
Напротив аз съм й добър слушател,
Не дори, защото не си прощавам незначителните грешки, без които особено в началото не може,
Странно след паузата от десет години дори вливането в движението не ме влудява...
В страха си разбирам отново моята същност,
Заключен пътешественик, обременен с кармата постоянно да се бори с демоните в себе си, наречени страх...

Преди два дни се събудих сутринта и тръгнах с молитва.
Не забравих да се моля из целия път, Господ да бъде така милостив,
Да запази семейството ми и мен,
Защото аз ще шофирам
И вече няма връщане назад.

Днес на пътя отново си припомних за Него
И тихом редях ред след ред,
Все един и същи.
И защото Бог ме обича,
Ми изпрати по пътя най-тежкия дъжд,
Замъгли стъклото ми,
Наводни пътя ми,
На същата тази магистрала,
На която без жалост бебразсъдни люде,
Просто не спазваха правилата...

А аз Му благодарих за доверението,
С което ме дарява,
За урока, който ми показва,
За истината, която нося в себе си,
За това, че ме обича,
Като ми доказва,
Че ще се справя.
Но и не съвсем.
Също като всяко Божие остроумие,
Малко преди пребиране,
На зелено колата изгасна два пъти,
Сякаш за да ми напомни,
Че Неговият подарък,
Никога не е случаен
И имам много да уча,
А пътят е път
И не търпи отпускане, шега или игра...

Страх.
130 километра са зад гърба ми.
Детето заспа.
А аз си предствям необятните полета от рапица,
Които искам да му покажа...
Имам още много да го боря,
Него, Дракона, който държа над мен за тъничка връзка...

2.8.10

Мама е във ваканция!



Мама е във ваканция!
Моля, не я закачайте.
Имам и рожден ден.
Така че тя си е само моя,
Моя!
Утре ще има много гушкания, нали?!
Обичам те!



 * * *
Не целя да събирам сърца,
Искам само моето да е цяло,
Да бие силно, сякаш отново изпитва
Свежестта на гората.
Не искам просто да пътувам,
Защото летя
И мога да се стрелвам всеки път
Към земята, когато реша.
Искам просто да дишам въздуха, който е мой,
Ръцете ми да създават и милват,
Да обичам,
И не държа,
Толкава силно да бъда обичана.
Нека да има само чифт детски очи,
На които света да показвам.
Няма полет, няма радост, няма и стон,
Без да взема твоята шепа в моята длан.
Бягай напред дете,
След тебе съм аз
И поглед няма да отклоня
Теб да следя
И света отново за теб да пресъздам!
мама

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails