Вече не се плаша да те изгубя.
Нека бъде!
Сякаш пък някога е било да си до мен?!
Нямам те, както те нямах и досега,
Произведението е само самоизмама.
Връщам себе си в комфорта на моето тяло,
страхът като емоция ми убягва -
Този, който има стойност в живота ти,
Няма как да изпусне нишката към ръката ти.
Дързостта да си тръгнеш оттам,
където копнежът по твоето топло го няма,
Дава криле
И едновременно заземяване.
Чувстваш се жаден и напълно свободен,
С тази разлика, че огънят и водата си ти!
Орхидеите вкъщи цъфтят.
Този път отрано подкрепих стъблата им,
За да има разтворени пълни цветове.
Пъпките имат невъзпрепятстван поток от вода.
Повече са от последните две-три години,
Без да опадат предварително неразтворени.
Но не мога така да се радвам както преди на цветовете им.
Бих искала да напиша книга със стихове,
Която да се издава пет пъти -
Почти открадното от един корейски филм,
Скоро ще го изпиша с корейски знаци:
Моите орхидеи вкъщи цъфтят.
Така виждам клеймото в сърцето си
За мен с малко повече интервали между думите,
за да чета.
Никога не забравяй, че колкото и да определяш правилата, да държиш на дистанция или обратното, моята дума е последната. Моята дума е последната в това дали съм съгласна да играя играта или пък не, да я продължа или ще реша да прелистя страницата, да затворя книгата. Затова не злоупотребявай с доверието ми, радвай се на миговете с мен или просто постъпи достойно и ме пусни.
Виждам те добре. Виждам те по-добре, отколкото искам. Лошото или доброто е, че идват години, когато времето е най-скъпото нещо, което ти принадлежи и жадно измерваш. Трудно би заменил стойността му за нещо с по-ниска. Доброто или лошото е, че в един момент любовта ти към себе си изгрява над другата, или просто втората се смалява, за да можеш да се усетиш напълно.
Следя се. Запълних тъгата с телевизия, от която бягах години. Но образите понякога те успокояват. Случайно намираш нов интерес и разбираш, че си жив. Хващаш се, че спиш на обратното, за да избегнеш да виждаш предмет, чрез който го виждаш. Улавяш се, че си започнал дори да си поставяш нови цели, да планираш отдавна отлагани други...
Преглътнал си достатъчно пъти. Преглъщаш за предпоследен. Трудно е. При последния всичко е толкоз решено, и жалко, и ясно, остава само епилогът.
Силен камък е аметистът. Сякаш баба ми го бутна в ръцете. Откога се каня да го сложа. Винаги ти показва истината, лекува главоболието ти, отрезвява те, помага ти да овладееш емоциите си, да спреш гнева си, да дадеш съотвестваща стойност. Никога няма да се откажа от аметиста - той е моят камък.
Вероятно трябва да ти благодаря, че ме вмести в календара си, между другите. Няма как. Бих ти благодарила за друго. Когато осъзнаеш цената му, ако все още те помня, едва тогава бих благодарила за отделеното време да бъдеш с мен. Сега се опитвам да не мразя себе си, че те влачих толкова време, че въобще се поддадох след толкова ясната преценка за теб още в началото. Е, поне ще знам - потвърдих, преценките ми са болезнено верни, и всичко си има цена.
Сега те изтривам. Изтрих те отвсякъде.
Човек може да съхранява само добрите си спомени, другите не си заслужават невроните.
Утре едва ли ще те помня.
Има рокля, която не съм обличала.
Но постоянно се виждам в нея.
Тези дни прекрачвам в друго измерение.
Ще я облека за себе си.
С йероглифи ще изпиша в душата си
Аз съм слънцето
И ще пръсна цветове ѝ в аурата
Тъкмо както се виждам.
В един момент строфите ще спрат.
Ще затворя вратата притаила отдълго дъх.
Няма да има въздишка,
Ще е за последен път,
в който няма да се обърна назад.
В един момент вратата ще бъде глухо затворена
Ще забравя твоето име
Ще забравя гласа ти
И твоите сини очи
Ще забравя пътя до дома ти
И името ти ще потъне в указателя
На телефона,
По който и без това няма какво да си кажем.
Някой ден сърцето ми ще затвори врата
Ще се капсулова
Ще стане стотици хиляди пъти по-тежко
Но пак ще носи крила
С които ще мога себе си да прегърна...
Безпаметно теб оставило те зад гърба си
Отворих черната папка. От лятото на моите 18.
И разбрах, че повече не може така.
Това, което носиш в себе си, не можеш да го изгубиш.
И да заровиш в изкоп и покриеш с камънаци,
И да го покрият буренаци,
То бавно и постепенно като цвете в асфалта
Ще избие и ще намери своя път
Стига да е топлото семе,
Което носиш до сърцето си.
Трябва да сложа короната.
Все още не знам как,
Но всичко крещи в мен и кърши костите ми до костния мозък.
Кое да жертвам
Себе си жив не можеш да погребеш,
а и не трябва.
Време ми е да се уча на надежда.
Достигнала съм петия елемент...
една от най-предпочитаните думи тук е "сънища". но знай, че, когато сънуваш много, или животът ти е в застой и нищо не ти се случва, или си под стрес.
аз обичам да пътувам в сънищата. те развихрят фантазията ми. чрез тях успявам да пътувам на дълбоко и надалеч. но хиляди пъти бих предпочела реалното пътуване, в което духът ми ликува, душата ми танцува, сърцето ми пише, а мозъкът ми се наслаждава на еликсири.
обичам да слушам сънищата си и когато съм под стрес, защото винаги ме предизвикват с неочакваността си и ми хвърлят ръкавица добре да опозная себе си. такава съм, дадено ми е от звездите, под стрес да откривам истини, до които човек трудно би се добрал. оракул, шаман или някой жрец в хилядолетно минало ми е завещал странно наследство. но на мен ми харесва и аз го обичам. въпросът е какво да го правя днес, когато така настоятелно иска да бъде.
затварям бял лист.
започвам да пиша със сребро.
точките ми ще бъдат полускъпоценни камъни.
запетайките - кристали.
ще ти се обадя, когато привърша.
пожелай ми дълго да се люлея на тази люлка, в която съм себе си.
пожелай ми душата ми да остане момиче с розово цвете в косите...
тюркоазът се измести в ушите. затворила съм очи и те слушам.
пълня слънчевия си сприт с огледало.
