За силата

На първородния ми син

Имало едно време един воин. Славен воин бил той. А времето било размирно и тежко. Мъжете едвам се прибирали у дома и отново били свиквани на война...

Воинът имал дом. Малък, схлупен, но топъл и спретнат. А в него го чакала ситна жена.
Всеки път след война воинът се прибирал изтощен и падал почти в несвяст пред прага на дома си, недостигнал още прегръдката на жена си.

Кротко дребната му женица го поемала в обятията си и го полагала на платнище в центъра на единствената стая, която делели, с двете си невръстни дечица.

И тогава, женицата с цялата си смиреност, обтривала раните му, измивала косите му, причесвала ги грижливо, подстригвала брадата му, хранела го с топли супи с от нейде изнамерени домашни птици...

В ъгъла да огнището стояли двете дечица – момче и момиче – и без вопъл следели движенията на своята майчица, превърнала се с годините в сива сянка.

Минало се време. Един ден бащата се прибрал и не могъл да стане повече. Тогава синът тръгнал на война, гневен, за да отмъсти на враговете за бедите на семейството му. Майката все така измивала раните на съпруга си вечер, а денем се губела из нивите, за да докара малко хляб за дома, както винаги е било.

Случило се така, че една нощ войната достигнала дома им и страховити воини нахълтали в схлупената постройка. Бащата горко проплакал. Майката смирено погалила страните му. Тогава от зад огнището изскочила с меч в ръка и ризница дъщерята и отблъснала черните мъже пред изумените погледи на своите старци.

Зората разкрила синьо небе. Във въздуха се носел аромат на билки и цветя. Денят сякаш нехаел какво бе сътворила нощта и затова че кръв и сълзи напоили пръстта.

В една схлупена къщурка, някъде там, близо до планината, стояли прегърнати три фигури и приглушено ридаели. Не заради болка, и не заради мъка...

И дъщерята разказала:
- Години наред гледах как ти, татко, с последни сили падаш в обятията на майка, която е на половината на ръста ти. Но тя от нейде намираше сила и въпреки сълзите и отчаянието, които съпътстваха нощите и, когато те нямаше, обтривайки пепелта и кръвта от тялото ти с такава нежност, която заразяваше и от която се възхищавах. И се зарекох да бъда силна като нея.

После, скрита в ъгъла до огнището наблюдавах теб, как се изправяше, и как по-късно посичаше ловко тръстиките, подготвяйки се за новия поход. Не беше трудно да запомня всяко твое действие и необезпокоявана от никого да го повтарям, и повтарям, и повтарям...

Възхищавах се и на теб. Но не само заради силата ти, благодарение на която отблъскваше врага и имахме мира в селото си, но затова че всеки път намираше пътя към дома ни и не се боеше да паднеш в скута на мама. И се зарекох да обичам като теб.

Силата, сине мой, има различни форми, и прояви. Но нито една сила не си струва, ако не е подхранена от... Сещаш се от кое ;)

Писането - 2

Невероятно нещо е човешкият разговор. Дори когато не е директен. Защото при всички случаи тази комуникация те провокира, и ако си позитивен и честен пред себе си, да обобщиш своите си житейски сентенции.
Така спомнанно, без някога да съм се стремила целенасочено да описвам какво е писането за мен - защото макар и да не съм име, през целия си съзнателен живот аз и писането сме нещо неразделно - изразих най-истинната формулировка за мен. С тези няколко думи събирам в едно това, което то е за мен, моето отношение към него и дори препятствията и трудностите, които ми създава...
Писането е все едно да отглеждаш човек...
Толкова е сериозно.
С тази разлика, че никога няма да те погали, въпреки че може винаги и по всякакъв начин да ти скъса нервите :)
Излишно е повече да се пише.
...

Кратка приказка

Имало едно време едно човече. То си имало съратник и заедно крепяли нещото.
Човечето обаче много обичало да се пудри и постоянно сочело мястото на своето другарче поне на стълбица под неговата. Вероятно за което първото човече имало основания, но това никак не било сигурно предвид държането на нещото, ако не и обратното понякога.
На второто човече един ден му писнало и вместо да се придържа към съвременната приказката за мравката тръгнало където тръгнало.
Разбира се, че първото човече можело идеално да се справи със ситуацията и вероятно си намерило нов подчинен съратник пред когото често пилеело грим и помада, но със сигурност усещанията му били други и нещото станало по-различно и често му било празно и горчиво под лъжичката, ако въобще можело да настрои тези струни в себе си и се заслуша в тази мелодия на сърцето си.
Какво станало с второто човече?
Намерило си другарче, с което да танцува!

Състояние йода

Познавате ли знаците от китайския календар?
Знам някои, но не мога да твърдя, че помня всички, същото се отнася и за поредността им.
2015 е година на овцата, дървената. Още не знам какъв е смисълът китайският хороскоп да разглежда знаците като водни, дървени, метални..., някой ден специално ще се посветя да потъна в това познание, но не днес...
Не ми допада фигурата на овцата и дори изтръпнах след като разбрах символа на следващата година. Не ми пасва някак на моята вътрешна философия или код, с който съм се появила в този живот. Макар че ми допада израза за черната овца, онзи езически обичай за прогонване на лошия късмет с такава фигурка...
Вероятно ме и изплашиха предсказанията за несъвместимостта на годината на Овцата с моя астрологичен знак, макар другото ми аз упорито критикува нелогичността на прогнозите, използващи двата зодиакални календара.
За половината ми семейство, оказва се, годината ще е добра и това е успокояващо. За мен и малкото обаче, не. И си мисля, че няма как да е иначе, защото на него му предстои да навлезе в света на възрастните - или поне на организирания от възрастните, който смятам, че не е най-толерантният към уникалността в личностите, а и дори за обществото - а на мен ми предстои да се откъсна от него...
А откъсването от извора ти на живот, няма начин да не ти причинява страдание...
През тези почти три години пих от най-истинската жива вода и успях да върна много от живота, от себе си, от любовта, от огъня, на непоколебимостта, да открия увереността и лекотата, но... Но в същото време се раздадох страшно много, което ме изчерпа до краен предел и последните немалко месеци бих казала дори, че ме превърна в сянка.
Сега си мисля, че след галопиращия период на тигъра, дракона, змията и кончето (може да бъркам поредността, но това е без значение в случая), наистина духът ми се нуждае от смирение, за да успея да съхраня себе си.
Този път не ме влече надпреварата, ветроходството, сърфирането, делтапланеризма... Искам да отрия другите светове, дълбоките, вътрешните, да разбера йога, да овладея действително техники по медитации, бих се занимава и с хипноза, бих заспала дълбоко, но останала да наблюдавам отстрани, бих понесла и дъжда, и вятъра, и студа, и безжалостните слънчеви лъчи, само и само, да открия ключа, който да ми даде онази аура, с която да мога да целувам спокойна детето си и с мимолетното докосване да му предавам спокойствието, от което то се нуждае, за да се чувства откривател на света и властелин на живота си!
Ще ти бъда приятел, 2015 година, поне се подготвям... :)

Да дишаш с пълни гърди...

Хубав беше този навик всяка събота да пиша тук, споделяйки последните прозрения от седмицата. Понякога животът е по-динамичен, отколкото си способен да му отговориш. А не би трябвало да му се позволява да взима надмощие над собствения ти избор.
Този уикенд си наложих да изкарам един обичаен, типичен уикенд - не знам откога не съм имала такъв, със сигурност, не през последните 2 години. И организмът, разбира се, не пропуска да ми напомни за издевателствата ми над него, благодарейки за нормалната продължителност и време на съня с главоболие...
Но не главоболието ме притеснява, превърнало се в чест посетител в ежедневието ми, а празнотата, която неочаквано за себе си изпитваш, след като си казал стига на работата и на новата, вече стара, рутина, отнела ти и малкото откраднати минути свободно време след израстването на първото дете заради появата на второто...
И се стъписваш с вледеняващ ужас да не би все пак онази прозорлива истината да е била вярна и за теб - след края на еуфорията от появата на сладкото, обичано, желано бебе, която умората ти с безжалостни плесици е изтръгнала от теб най-накрая - че се "скатаваш" в работата си от признанието си, че нещо не ти харесва...
Някак ми се иска да взема по-дълбоко въздух и да дишам с пълни гърди.
Искам просто да бъда себе си.
И знам, че мога да го направя!

За Оркестъра и Титаник

Знаете ли какво казват шопите за Козирога – благородно животно, оно такова нема, изтрепахме го.

Нали знаете природата на Дивата коза – да се катери по скалите чудно по какъв начин, за да поближе малко сол. Те си знаят защо е нуждо да я търсят на такива височини, почти отвесно на земята...

Но също така знам, че Козирог не се захваща да върши нещо, ако усеща с природата си, че то е безсмислено и ще бъде разпиляно...

Знаете ли, че Оркестъра на Титаник е останал да свири до края? Мисля си, че, ако на командния мостик притежаваха качествата на Оркестъра, едва ли днес щяхме да гледаме същия филм на големия екран.

Каква е връзката между притчите за Козирога / Дивата коза и Титаник...

Бидейки от Оркестъра по собствен избор, една Дива коза, изпълнявайки Вивалди с Оркестъра си, би се вкопчила в руля, за да се избегне прииждането на вода в плавателния съд.
Когато въпреки, нахлуващата вода, ти обърнат внимание на цигулката, по смисъла на Козата, не ти остава нищо друго, освен да си образуваш плавателен съд и поплуваш ;)

На Кръстопът...

Наближава Кръстопът...
Не е изненадващо. През живота си многократно попадаме на дилемата, коя посока да изберем. Но сега ме занимава друго...
Знаете онази приказка за птиченцето, което каца веднъж на рамото... Тази година ми е много показателна, за това как трябва сами да се научим да развиваме сетивата си, за да осъзнаваме кога ни е кацнало птиче и какво птиче е то. Или по друг начин казано - кога Бог ни е подал ръка и шанс да поемем по пътя към мечтите си и изразяването на себе си или собственото си щастие, няма значение как ще го наречем.
Риск е да поемеш по даден път, независимо дали ти тръпне душата за него, когато си полусляп, но ако не рискуваш няма как да развиеш сетивата си. Същото е като с проглеждането на бебето, когато се пренасочва от усещанията си вътре към образите пред очите в опитите си да ги проумява, защото въпреки че е родено с очи, то до този катарзис в съществото му не ги е използвало...
Започнах да си позволявам да рискувам, да скачам във водите, дори без да съм ги опознала предварително, както цял живот съм правила, да се питам дали си заслужава или не, дали няма да СБЪРКАМ. Никога не сме застраховани от грешките, но грешките са опит и колкото повече грешим за незначителна неща, толкова по-добри ставаме в движението по пътя си за съществените.
Естествено, че плащам са грешките, но и преди плащах, бед дори да съм направила нещо.
Сега, наближавам Кръстопът. Спряла съм на няколко километра от него и плахо го наблюдавам. Знам коя посока да поема и е истинката за мен, за да не се върна отново на същия кръстопът...
Но истината е, че трябва и да си готов, защото опитът ми до момента показва, че дори и криввания са те отдалечавали от твоята посока, те правят по-добър за пътуването по нея, докато преждевременното посвещаване пак те води до същата точка с разочарованието и обезнадеждаването, и объркването, кой е твоят път...
Поздрави!

Любовта като пита и като крем "Брюле" ;)

От вчера осезаемо изпитвам неясна липса на вкус. На някаква деликатно сладникава подправка, която кратката ваканция бе захранвала, без да знам, сетивата. Може би, парче медена пита, привкус на сусам или нуга или просто само на канела. Това е усещане като убитата страст при дългогодишна връзка, в която остават само неподправената любов и топло приятелство... Които странно защо оприличавам, съответно на крем-пита и крем "Брюле".
Как ви се вижда приятелството с вкус на крем "Брюле" с деликатен аромат на ванилия и плътна консистенция на яйчен жълтък, и после... после идва най-запомнящото се, зашеметяващо усещане на нежна препечена захар в толкова тънка коричка, колкото да овкуси плътността?...
Да си призная, не мога да си представя крем "Брюле" в крем-пита. Тя е нещо дъхаво, истинско, което поглъщаш лакомо... и естествено пълнееш, както пълнееш в обичайния семеен живот, когато се отдадеш на обичайните семейни ритуали... Но е вкусно, държащо сетивата ти будни, заради сухите хрупкави корички, отгоре поръсени с пудра захар, но същевременно нежно... Брюлето би дошло като екстра, която би погубила питата и него самото...
Не бих могла да кажа какво количество крем-пита би ми стигнало, за да задоволя глада си наведнъж... :) А крем "Брюле"? Достатъчна е чашка. Но начесто ;)
Не толкова неточна бих била с определянето на количеството страст. Защото нея не би трябвало да я пренебрегваме, сравнявайки човешките чувства и емоции с десерти, а нея страстта виждам, разбира се, в кафяво като шоколад, но с... люти чушки. Не можеш да го изтърпиш дълго, ако комбинацията от двата силни вкуса не са по вкуса на основата на езика ти, точно там където след примамващото какао те обсебва лютото и ти идва толкова неочаквано, че ти се иска да изплюеш, но в също време, сладостта е влязла в гърлото и не можеш да я спреш да шета в гърлото ти...
Любовта си има своите вкусове... Явно.
Ще ми се да дам имена-десерти и на обичта към децата. Но там, там е територия, в която е по-добре да не се навлиза. Нещо като онези яйцевидни бели захаросани чисти твърди бонбончета, които събират във воалена кесийка и раздават при венчавка, които така и така не можеш да хапнеш, отначало заради неудобство, а после, за да не нарушиш спомена и красотата...
Всъщност, вероятно ние сме десертите на децата ;) А що се отнася до родителите - няма по-полезен десерт, сигурно, от парче запечена полята с малко мед и канела тиква... Оранжево. Наситено оранжево, топло, отпускащо, и някак носталично, но истинско, от което се чувстваш уютно и малък...
Обичам Ви, мамо и тате!
:)*

Миксер

Понякога си мислеше, че компютърът изглаждаше мозъчните й гънки и отнемаше по малко душата й.

Терзаеше я нещо, сякаш бе забравила поредната точка от списъка със задачи. Но не съвсем. И после се сети. И достави на устата си онази наслада, която само една свежа истинска праскова би могла да даде. Усещането бе като да тръпнеш пред вратата в очакване всеки момент да почука човекът, в който си тайничко влюбен от години...

Детето продължаваше да я търси, заради млякото, което можеше да му даде. Или усещането на сигурност, топлина, ласка и разтапяне... На което най-вероятно се дължеше обсебването й от него, защото тя за първи път виждаше чувства си толкова материализирани, като никога друг път. Прекрасните чувства.

Вследствие на това мъжът все по-често носеше плячка, като я стоварваше тихо пред печката. Окситоцинът, който излъчваше майката, бе достигнал през носа му в мозъка и това го правеше друг човек. Не разбираше бебетата, но гледката на сучещо гърдата на майка си дете го смиряваше.

Усещането от прасковата бе като на незатъкнато либидо. Други бяха храните, които създаваха усещане на оргазъм, но тяхната трайност и наслада бе някак по-краткотрайна и незабележима.

Детето трябваше да изпротестира. А майката прие аргумента му. След като не можеше да му осигури постоянно прегръдката и удоволствията, от които се нуждаеше тялото му, даде воля на пътешествието в непозната територия на сина си, надзъртайки плахо дали в похода си не е достигнал нещо опасно...

Прасковата е сочна и мека, топяща се в устата, леко кисела сладост. Тя с тъга осъзна, че лятото е към края си, а с това и сезонът на прасковите бе отминал.
Мислите и хукната нанякъде.

Всъщност те, щастливите мисли, преминаваха през съзнанието й толкова бързо, че на нея й бе трудно да ги улови и разчете. Хващаше само опашките на тези светкавици, подобна на следите от ядки, за който пишеше на опаковката на млечния шоколад.

А може би един коктейл?

Зимата идваше с краят на сезона на прасковите.

Беше нещо средно между края на вселената и растяща черна дупка...

Която те завърташе в друг неизвестен на теб противоположен свят.

Тя прегърна ябълката. Хубаво е, че плодове в днешно време има всякога. Сякаш зеленият цвят на лъскавата й кора можеше да стопли мястото, на което някога имаше сърце...

Сърцето й отдавна се бе превърнало в костилката на прасковата. На онази същата. То беше тази ядка, която можеше да даде дръвче или да загине от влагата.

Или бе ябълката?

Виждаше картина на поле и сиви облаци. Нямаше дъга като в онази картина. Но изобилстваше шир. Между небето и земята отново можеше да се танцува. Всъщност, тя винаги е обичала времето и дори дъждът не би е спрял да го прави.

Възхищаваха я собствените й мисли, че обича живота. И вероятно бе така. В противен случай прасковата едва ли щеше да ухае така и да има кадифения аромат коричката й, с която да гали страните си, преди да потъне в примамливливата й покана...

Любовта ухае на смола! С онзи привкус на борови връхчета, който помнеше от детството й, когато бе свободна :)

Тя бе дала приоритет на себе си! Заслушаваше си правото да усеща вкуса и аромата на мислите си поне веднъж на няколко месеца.

Знаеш ли, че боровите връхчета създават не само траен аромат в устата ти, но и позволяват на езика ти да си поиграе със страните ти,търсейки го между зъбите...

Усмихваш ли се? Аз да :)

  ~ Rumi ~ 

Розово като фламинго

Идва момент, когато спираш да чуваш алармата. Дори тя да си звъни десетина минути. Идва момент, когато кафето спира да ти действа, а сърцето ти е готово да спре без да е достинало до тахикардията, получаваща се по-рано от енергийната напитка. Тогава неминуемо си повтаряш, че трябва да спреш,трябва да спреш. Да спреш?! Странна дума в ситуация, когато в действително си спрял... И въпреки това, независимо от безкофеиновата вечер, не ми се иска да затворя очи. А малко да помечтая, преди делникът да ме е заковал безжалостно върху някакъв листинг със задачи. Виждам в розово. Това е важното. Приличам на някоя фламинго вероятно. Малко смешно, малко тромаво, но неочаквано, и розово ;) А бе, как крещи фламингото?

Като да откъснеш ягоди

Дано напъните за всичките тези година и 9 месеца са си заслужавали. Не виждам равносметката в момента. Подарих нощите си, но бях щастлива. Дарявах ласка и получавах нежност и отдаденост. Няма друго такова доверие, което може да даде детето, месец-два след раждането си. Мога да се въртя с него в дервишски танц и то, ще се отпусне на ръцете ми и ще се предаде на цялата наслада, което носи движението или еуфорията, струящата от ръцете ми. Майчинството е вълшебство. Ние жените сме поласкани, поласкани от Бога. Защото мъжете не умеят да се сливат така с детето както майката. Същността на мъжете е друга, която в момента не е в копнежите ми да изследвам :) До този момент мога единствено да кажа, че се роди една вселена, която не спира да излъчва енергия, а аз се нося странично й и се възхищавам на всичките процеси, които я правят неповторима пъстра картина, готова лека-полека да се откъсна и дам пътя й да се развива напред, без да ми е необходимо да изравнявам вече движението си с нейната скорост... Трудно ми е да определя, кое е било за добро, и кое не, кое какви плодове ще даде, дали са горчиви, сухи, сладки или дали въобще съдържат ядка... Вече очите ми са видели, че правилото, невинаги дава тази форма, която сърцето ти е рисувало. Този път боичките ми са други. Повече оставям цветовете от мен самата да ръководят и превръщат чувството в нещо материално. Явно платих с полето, което имах. Не знам как ще се справя без него, дадох си сметка за него едва когато установих загубата му. Ще имам нова задачка за себепознание като вселена, която й е отредено да плува сама.

12 съвета на една баба за повече щастие

Рядко, публикувам нещо от друг. Ползвам този блог за себеизразяване. Което напоследък по едни или други причини липсва, но въпреки това този блог е част от мен и смятам това да продължи да бъде така...

Допаднаха ми следващите думи. Още повече, има какво да науча от тях, и вероятно, в близко време често ще се връщам да си ги препрочитам. Предпочитам да са ми под ръка :)

Прочетете ги, заслужава си. Източникът е сп. Осем



12 неща, които баба ми разказа преди да умре
Известният блогър Марк Черноф намерил „разковничето” в стара кутия

Страстните почитатели на човешкия дух и вечно изучаващите живота на пълен работен ден Марк и Ейнджъл Черноф са авторите на популярния блог за личностно развитие Marc and Angel Hack Life. Сайтът е привлякъл досега над 100 милиона потребители, а абонатите му са над 100 хиляди. Ето какво ни разказва Марк в спомена за своята баба.

Когато баба ми Зелда почина на 90 години, тя ми остави една кутия с разни неща от дома й. Тя е знаела, че ще мога да ги оценя едва години след нейната смърт, когато порасна. Сред всички джунджурии в кутията имаше и стар тефтер с кожена подвързия, кръстен от нея самата „Дневник на вдъхновението".

През втората половина на живота си баба ми записвала в него свои идеи, мисли, цитати, текстове на песни и други неща, които са я вълнували. Спомням си, че тя ми четеше откъси от този тефтер. Когато поотраснах малко, я слушах внимателно и задавах въпроси.

Искрено вярвам - баба Зелда ми е предала още като млад част от мъдростта, която имам сега.

Днес искам да споделя с вас някои от онези вдъхновяващи откъси от дневника на баба ми. Направих всичко възможно да ги хронологизирам, редактирам и да събера съдържанието в 12 точки. Насладете се!

1. Вдишвайте бъдещето, издишайте миналото. Няма значение къде се намирате и през какво ви предстои да минете. Винаги вярвайте, че има светлина в края на тунела. Никога не очаквайте, не предполагайте и не изисквайте. Просто направете това, което можете, а всичко останало нека да си е такова, каквото е. Веднага след като направите възможното, ще стане това, което трябва, или пък вие ще видите ясно следващата си стъпка.

2. Животът може да е по-простичък. Фокусирайте се върху едно нещо. Не трябва да правите всичко веднага и сега. Дишайте, живейте и правете това, което е пред вас. Всичко, което вложите в живота, той ще ви даде след известно време.

3. Нека другите ви приемат такъв, какъвто сте, или да не ви приемат въобще. Говорете истината, даже гласът ви да трепери. Ако бъдете себе си, ще донесете красота там, където досега я е нямало. Вървете уверено по пътя си и не чакайте от другите да разберат вашия път, особено ако те не знаят накъде сте тръгнали.

4. Вие не сте онзи човек, който сте били преди и това е нормално. Преминали сте през много възвисявания и падения, за да сте този, който сте в момента. През изминалите години са се случили различни неща. Те са променили вашите възгледи, поднесли са ви много уроци и са ви накарали да укрепнете духом. Времето тече и никой не остава на мястото си, но някои хора все едно ще ви повтарят, че сте се променили. Отговорете им: "Разбира се, че съм се променил. Винаги така става в живота. Но съм все същият човек, само малко по-силен отпреди".

5. Всичко, което се случва, ни помага да израстваме, даже ако ни е трудно да го разберем сега. Обстоятелствата ще ви направляват през цялото време като ви променят и усъвършенстват. Затова каквото и да правите – продължавайте да се надявате. Най-тънкият конец ще се превърне в най-здравото въже. Позволете на надеждата да стане ваша котва, повярвайте, че вашата история не е свършила, че приливът ще смени отлива и ще ви отведе към тихи брегове.

6. Не се стремете да сте богати, стремете се да сте щастливи. И когато станете по-зрели, ще виждате ценността на нещата, а не тяхната цена. Рано или късно ще стигнете до разбирането, че най-хубавите дни са тези, в които се усмихвате без кой знае какъв специален повод. Ценете моментите и бъдете благодарни за тях, без да търсите нищо, нищо друго. В това е същността на истинското щастие.

7. Бъдете решителни и жизнерадостни. Разберете, че по-голямата част от вашите страдания и неудачи са предизвикани не от обстоятелствата, а от вашето отношение към тях. Усмихнете се на завистника, който иска да ви навреди. Покажете му, че той никога не може да ви вземе това, което на него му липсва в живота.

8. Бъдете внимателни към тези, които са ви скъпи. Понякога любимият човек казва: „Всичко е наред". Вгледайте се в очите му, прегърнете го и му кажете: „Знам, че не е така". И е ненужно да се разстройвате, ако ви се струва, че някои хора си спомнят за вас само когато им трябвате за нещо. Намерете удовлетворение да сте като малък фар за другите, чийто живот е обвит в мрак.

9. Понякога трябва да пуснете човека, за да може той да израства. Защото най-важното в живота е не какво правите за него, а това, което сте го научили да прави сам за себе си, за да бъде успешен.

10. Понякога се налага, за да има резултат, да отдалечите от себе си хора, които не споделят интересите ви. Това ще даде възможност мястото им да заемат такива, които ви поддържат във вашия път към самия себе си. Щом разберете кой сте и какво искате, ще започнете да осъзнавате, че хората, които сте познавали, не винаги гледат на нещата като вас. Така ще можете да запазите прекрасни спомени и ще си позволите да се движите напред.

11. По-добре е да се обърнете назад и да кажете „Не мога да повярвам, че го направих", отколкото „Жалко, че не го направих". В края на краищата хората винаги ще ви осъждат. Затова не трябва цял живот да се опитвате да впечатлявате останалите. Живейте, за да впечатлите себе си. Обичайте се толкова, че да не смъквате нивото си заради другите.

12. Ако чакате щастлив край, но не го виждате, вероятно е дошло време да потърсите ново начало. Погледнете се отстрани и приемете факта, че вие също понякога имате право на грешки. Само така се учите. Силните хора са тези, които се смеят на проблемите с искрен смях – те са се сражавали в тежка битка. Те се усмихват, защото знаят, че няма да позволят нищо, теглещо ги надолу, да им попречи да се движат към новото начало.

За миговете, в които пътувам във вселената

Синът ми е на година и половина. Смятам го за изпратен от Бога. Също, както смятам и първия си син, за Божи дар.

Въпреки напредването на месеците, все още се кърми. Казвам, "кърми", а не "кърмя", защото думата точно илюстрира действителността. Той е водещият.
Доскоро гледах на продължителното кърмене, странно. Винаги съм се осланяла на думите на медиците за полезно, и не.
Признавам, че не го разбирах.
Не мога да твърдя, че го разбирам и днес. Напротив, странно ми е.
И предвид възрастта му, дори чувствам някакво особено противоборство у мен - на жената, която съм и вече иска своята свобода от детето, и на майката, която е отдадена на нуждите му.
И колкото и да ми се иска вече това преследване за сукане да спре, толкова и някак не искам да се разделя с тези моменти. А те, те са скъпи, безценни, неповторими...

Преди използвах моментите, в които ме търсеше и свиваше телцето си в моята прегръдка, успокоен и унесен в най-съвършената медитацията, на която човек е способен, за да си почина и аз.

Гушваше се в мен. За секунди стихваше и оставаше едно тяло, като носено небрежно от вълните на вселената. Зениците му се разширяваха и нито зелените му, нито кафяви му очи, ставаха по-скоро черни, магнитни и дълбоки, толкова дълбоки, че можех да разгледам цялата галактиката в тях.

Понякога това разширяване и потъване ме плашеше, защото особено в самото му начало имах чувството, че съществото на детето се отдръпва -  няма мисъл, няма усещане, няма страх, няма израз, няма покой... в него, само една трансцеденталност, необятност - за да даде път на Господа да ме наблюдава и, може би, изпита през неговите зеници. Няма такова страхопочитание!

Благодарна съм му, на него, малкото дете, за тази част от вселената, която ми показа.
Че ме преведе през светове, които не бих видяла без да съм под негово подчинение.

Сега, когато е по-голям. Усещанията са различни.
Отново е медитиране.
Но на принадлежност, на отдаденост на едно тяло на друго,
на доверие, което едно дете може да ти гласува, да потъне, да се унесе, да ти се предаде,
за да заспи в скута ти и целува живота през теб.

... Исках да напиша нещо друго тук.
Но в момента е като пеперуда, отлетяла безбрежно в другата стаята...

Обожавам да гледам очите му. Нито кафяви, нито зелени.
Хем, зелени, хем, кафяви.
Не познавам такива очи!
Той просто е дете на Господа!
А аз само се оглеждам в него, намирайки
живота и себе си отново...

Огледало

Сякаш за първи път се виждах в огледалото.
Наложи ми се да се погледна.
И трябваше тихичко да си призная, че се обичам.
Различно е,
когато не очакваш обичането от друг,
и го казваш на себе си -
огледолото придобива друга форма.
Докосваш леко с ръка страните си,
и си казваш, че е време
да дадеш плът на себеусещанията си,
които те правят жива.
И за първи път откриваш,
че не е нужно постоянно да събираш образи, които
лъчите ти носят,
а е важно какво излъчваш и
показваш обичането си :))

В цвете...

Мисля, че трябва да се преродя.
Да изхвърля тази кожа, която нося,
напукала се от времето, посивяла,
която не ме събира и
се рони, когато се движа.
Като пролетен вишнев цвят,
знам, че мога през нея да прорасна
и целуна лъчите на слънцето, за които копнея.
Да, нужна ми е малко топлина,
но не защото я нямам,
напротив тази кал,
под тази черупка пламти,
но я спира това, че
вместо да се излее като лава
мечтае да приеме форма на цвете.
Нито един вишнев цвят
не би бил толкова красив без
мъничко вятър :)

Другия избор

Не се крия зад черно-бяла фотография.
Стаеният дъх не помага, а само
взима години във бяло поле.
Научих се да крещя, мога да вия, ако трябва и дрехи ще късам...
Само да е зад гърба ми, като изтекла вода.
И колкото повече сърцето ми съхне,
толкова повече заставям ръцете си
да натискат онзи спусък на оптичния уред,
за да си правя колекция от образи неми,
които говорят.
Светлината трябва само да я докоснеш!
С очи, със сълзи, с миглите на уморени клепачи,
за да се пръсне като пясък
заради счупено гърло на стара бутилка
от вино.
И тогава тя, светлината,
която си дръзнал, въпреки болката, с поглед да
докоснеш,
те целува в очите със своя си блясък  -
най-пъстрите цветове
от дъгата....
Усмихни се!
Другият избор е
просто да ослепееш...

Разни други мисли

Не разбирам много от политика. По-скоро, умишлено не искам да разбирам много от политика. Не ми харесва. Има прекалено много манипулиране, а когато си искрен към себе си, не ти трябва време, за да усетиш това.
Светът се променя. Динамично, въпреки съпротивлението на навиците ни. Мисля, че още никой не знае накъде. Отминаващата криза за мен беше време, в което просто се размениха някои икономически неведоми за масите прослойки, като новите първенюта изтласкаха стерилния колониалист.
Всичко си е в реда на нещата. Един обществен строй заменя друг, както е било винаги досега в човешката история. Не съм сигурна, че все още знаем името на новия.
След разместванията на икономическите прослойки естествено идва ред на смяна на политическите фигури и клики, представляващи грохналия старец.
При подобни сцени винаги има кръв и точно това най-много не ми допада, тъй като си отиват хора, които могат да бъдат само образец за същността на човека. Жертвата им се забравя бързо и е повод новият октопод да се намести, за да смуче от същото, което се е хранил предшественика му - човешка плът.
Не знам дали да бъда оптимист или реалист за човешкото бъдеще, струва ми се бутафорно и загуба на време. Единственото, от което виждам смисъл, е да не забравяме да потупаме по рамото човека до нас, с който можем да посадим дърво и да се устремим в полет към звездите.
Всичко друго издава тежък дисонанс с онези лъчения, от които се е образувала материята и това, което я придружава.
В човешката история като никой друг път идва времето на кастите. Епицентловете, мисля, вече са известни. Не става въпрос за държави. Става въпрос за кръгове и периферии.
Ние си оставаме в пограничната зона.
И може би, именно това ни е спасението. Отново.

Отдаденост

 

Ще станат вече толкова години...
Но все още всяка нощ
към теб пътувам,
прекосявайки гъсто море от слънчеви слънчогледи...
Разпервам криле веднага щом мога,
за да стигна до теб.
Тихо кацам на перваза до прозореца ти и
стъпвайки на нозе
се превръщам в онази самодива,
която отново в сумрака безспокои съня ти.
Твоите устни тихо шептят в отговор на моите ласки.

Всеки път нощта не ми стига
и ми коства част от сърцето,
за да си тръгна
точно когато светлината
започва да играе върху клепачите ти.
Тихо простенваш в сладък унес,
който чувам вече разперила свойте криле,
бързаща да прекоси поле от унили слънчогледи,
за да навлече своя работен костюм...
Птиците, Слънце, имат своя особеност,
остават, щом протегнеш ръка...

Сега разбирам защо...

Нещата са дошли към своя край, когато разбираш, че не се оглеждаш в другия...
Понякога пътят е доста дълъг.
Зависи през какви тресавища те преведе животът и колко самият ти си склонен бързо да усвояваш уроците или да проявяваш устойчивост.
Не винаги гъвковостта и силата да се справиш с всичко е решението,
защото така винаги рискуваш да се събудиш и да се озовеш на непознато място.
Има два начина да загубиш...
И мисля, че успях да докосна и двата
Веднъж, когато на огледалото срещу мен му липсваше рефлекторна способност и
аз някак не се виждах в него,
но се съобразявах с него,
защото то беше огледалото, което съм си избрала...
И втори път, когато животът те изпълва отново от корените и
откриваш, че образът отсреща стои все още сив и съвсем не отразява
онези цветове, които изпълват фибрите ти...

Винаги има продължение....