25.5.17

стихотворение без главни букви

толкова противоречиви са чувствата ми, свързани с теб
трябва само да си помисля името ти,
за да усетя крилете си,

после уплашена падам,
а нима ти си разбрал,
че теб те обичам,
и теб в сънищата си тихо зова.

не бих могла да извися гласа си,
да ме чуеш от другия бряг.

само шепот сърцето ми праща към тебе
усуква трепет, желание, страст...
чете между редовете,
превръща всеки твой жест в специален
за мене

и после пак падам
а ти повтаряш ли моето име?

сърцето е сигурно
умът ми скептичен
животът в хазарт ли сега да превърна

добре,
едва ли ще бъде руска рулетка,
макар че ще ми се
да бе, а куршумът да се казва любов

22.5.17

* * *

Любовта не може да я замениш.
Когато усетиш липсата ѝ, помисли.
Тя е такава, каквато е и далеч не може да покрие потенциала на представата ти.
Любовта не е просто чувство, което носиш или което храниш с емоциите от другия.
Тя е споделяне, иначе не би имало смисъл разделянето ни на две половини, нали?!

Мълчиш.
Колко години ти трябват, за да мълчиш.
За да преглътнеш, въздуха заседнал на буца във гърлото ти.
Една, две, може би седем?!

И после, когато загърбиш разума си, обезумял след като си получил онази сламка, заради която да останеш, но от която розов храст не расте, не изкрещиш.
И какъв крясък, монотонен, ужасен, натраплив, еднакъв, мнокократен...

Можеш ли да се счупиш или напротив крясъкът е този, който те спасява от болката в гърлото ти и се научаваш по най-неправилен начин да заявяваш себе си.

Прости.
Просто се уча да ходя.
Опитвам се да прохождам.
Но няма да се върна назад.
Искам само сърцето ми мое да пее
дори да остане само.

пак е полунощ и не съм заспала...

Хората казват: "Каквото посееш, това ще пожънеш!". Дълго орях. Не знам какви семена пусках в тази земя и дали въобще пусках семена или крачех като нестинарка по жарава...
Не знам и дали нозете ме болят от тъпчене, дали са обгорели стъпалата ми, дали съм била в несвяст... Отгледах бодливо растение. Често ме дърпа и дращи, отрича се от мен и пак се връща с все сила в лицето ми, за да ме издращи в какво не съм успяла.
Но си е мое. Растението. И знам че притежава безценен цвят. И че само трябва малко да запретна ръкави да облагородя тази фиданка.
Исках толкова много неща да кажа. Всъщност на кратко, ей така синтезирано, като цитат за живота, когато е в преход.
И трябва да кажа, че не тъжа, нито ме е страх, а само Богу се моля за повече сили, за да приключа със задачата си.
И в същото време мощна сила изпълва гърдите ми, точно там, където са ставите на крилете ми. Вярвате ли ми, хора, как мога да усещам въздуха по-силен от земята. Издигам се. И един ден ще летя, няма плахо да пърхам ;)

Виждам светлинките са целия град. Мигат също така както в детството ми. Само дето са хиляди пъти повече. Тук и денят и нощта са красиви. Живея като в морски фар, на брега до морето, целунал небето - три сили. Другата е в мен.

Обичам!

1.5.17

Уморена е моята птица

Оставих разораната нива.
Зад гърба ми е
С цялия товар от семето насъбрано.
Не усещам лека главата си.
Даже напротив.
Моята птица е вяла.
Крилети си е прибрала.
Сърцето ѝ ту бие, ще изскочи,
ту се смълчава, сякаш го няма.
Птицата ми е тъжна.
Не сме е глава да повдигне
И с очи да съзрее
Морето, което толкова
дълго жива държа я.
Сърцето ѝ я тегли,
а тялото морно,
някак остава на правата
линия
ни да пристъпи напред,
ни да се върне.
Ни душата ѝ да заплаче,
ни да се засмее.
Уморена е птицата.
Да обича.
А нея кой ще обича?

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails