Овладяна емоция

Травмите са неибежна част от  нас. В повече случаи ги оставяме да ни съсипват живота. Опитваме се да не им обръщаме внимание, да ги заличим, а те работят в нас и се разпространяват като коварен метастазирал рак. Завладяват целия ни свят, без да се усетим, подчиняват връзките ни, успехи ни, общественото ни положение, благосъстоянието ни...  И ограничават светогледа ни. Остават ни приковани като с воденичен камък в пресъхнала река, на чието корито се опитваме дадотглеждаме бамбук. Бамбукът става за почти всичко, нали?

Друг път капсуловаме травмата. Знаем че я има, интуитивно я усещаме и подсъсъзнанието ни си е дало сметка,  че вече сме увредени. Такъв рак трудно се изтръгва. Неизбежно трябва скалпел, безпаметство, болка и малко реанимация. И порция късмет. Но не си така обречен. Имаш шанс да сбъднеш поне половината си мечти. Но можеш ли да изтръгнеш паметта за любим близък? Онази с косачката винаги ще ти напомни за садистичната си игра с теб и ще ти шепне, денем и нощем, кога по-тихо, кога с крясък, че си и роб.

Мъката се лекува с още повече обич. И малко цветя. Задължително живи. С минути в покой, като екстаз на древна мистична жрица,  изпаднала в транс, далеч от своето племе.

Болката тогава има цвят. Има вкус. И има мирис. Прилича на най-плодородната миризма от най-богатия чернозем. Най-богатия. Чернозем. Който все пак е почва от трупове.

Ровя ли като с прът в открити вътрешности. Ами, всъщност, това е начин да го изхвърлиш. Него, капсулования рак. Да го изведеш от себе си и да го пръснеш. Също като онзи лечител, който по неписани човешки закони с ръка стопява в кръв неизлекувани тумори...

Толкова малко знаем за света... За неговите закони, които можем само откъслечно да хванем с очите си и все още ни бягат от другите сетива...

Друго е, когато имаш вградено сетиво за болката. То е в червата ни. То е между веждите. То е на 3 см от кожата на дланите ти... То е в същността ти. Нещо по-дълбоко от костния ти мозък, скрит най-прилежно от природата в тялото ти...

И тогава се вкопчваш с жадни устни в живота. Играеш с език с неговите поводи и причини. Отдаваш му се с най-дълбокия вопъл, на който си способен.

Но после...

После се усещаш пуст.

...

Единствената дума, която си заслужава в този живот, е: Обичам те!

Твоето име сънувам

Трябваше ли да отлетя толкова далече, за да се върна тук и погледна с очите си. Нямам съмнения. Заслужаваше си всеки вопъл. И всеки копнеж. Отново ще кажа обичам те. Намерих те преди да разбера. А ти усети ли?

Аз и Лисицата. След увода, глава първа...

1.

Всичко започнало една вечер, когато малкото лисице се усетило само. Странно било това усещане, защото за първи път лисичето сякаш разбирало за съществуването си. Странно му било и на него самото как така се е появило средно голямо от нищото. Не е възможно преди това да не е било по-малко, да не е сукало от майка си...

Майка. Какво всъщност е това майка?!

Лисичето не помнело. Само някъде по незнаен път думата достигнала до него.

За първи път лисичето усещало не просто опашката си, лапичките, ушите си, муцунката и езика... Които познало благодарение на очите си и опита при съприкосновението на повърхности, възприемане на звуци, светлина, миризми...

Сега Лисичето се усещало само и ЦЯЛО.

Защо раждането му се случило точно в този ден, то никога не могло да си обясни...

Помнело само, че точно в момента на най-ужасното чувство на самота пред освободените от клепките му очи в тъмното небе греела Луната и в близост до нея ЕДНА звезда.

Нямало други звезди. Небето през деня било облачно. И дори било адски странно, как до Луната стояла Звездата.

-        Те сигурно много се обичат?! – от някъде проехтя познат Глас. – Това трябва да е Вечерницата. Венера я наричат още...

-        А Венера винаги ли грее на една педя от Луната... – се чу втори глас, който сякаш беше същия, но интонацията, тембърът, вибрациите в него бяха други, заради което Лисичето го определи като Втория глас.

Мими се събуди. Косъмчетата на ръцете ѝ бяха настръхнали, защото тя виждаше малкото червено лисиче само в зимната студена нощ, свило се на кравай в тази сурова гора върху студения и мокър сняг. Тя искаше да прегърне Лисичето, но не знаеше как да достигне до него. Неясно беше как бе получила това видение, но знаеше, беше хиляди проценти сигурна, че Лисичето съществува.

От очите ѝ още миг щяха да се стекат две сълзи. Но тя вдиша дълбоко въздух и очите ѝ поеха влагата за сълзи отново обратно.

Мими погледна през прозореца. Виждаше ясно луната. Тя беше почти пълна. Само едно едва забележимо крайченце ѝ липсваше, точно по диагонал на самотната звезда.

-        Те сигурно много се обичат! – констатира Мими. И за миг си помисли, че вероятно е адски трудно да продължават да се обичат, когато са така разделечени...

Мими заспа с мисълта за Луната, Звездата и, разбира се, Лисичето, което тя толкова искаше да прегърне...

Кичур от рижата ѝ коса скри луничките по откритата ѝ буза.

Очите ѝ се движеха бързо наляво и надясно под клепачите.

Мими сънуваше...

2.

(Към уводната част на Аз и Лисицата)

Защо си тъжна

 - Защо си тъжна?
 - Защото не съм достатъчна.
 - Но аз те обичам.
 - Това ми е достатъчно на мен.

Из "Аз и Лисицата"

Новите медии

Информацията в интернет не само става по-достоверна, но и материалите по-качествени. Печатните издания се транформираха в онлайн. В тях се вляха готови редакционни екипи. Днес интернет медиите са по-бързи от радиото и телевизията. Четят се навсякъде. Предстои вливането на телевизията в онлайнплатформи, но не по-същия начин, както стана пренасянето на пресата.Тази тенденция е неизбежна. Потребителят сам изгражда програмата си благодарение на устройствата. Определящ за оцеляването на тази среда ще бъде все повече брандът. Предстои да се създаде механизмът по който потребителят ще трябва да плаща за този труд. Някои онлайн медии въвеждат абонамент, като привилегия да бъдат четени. Дали ще остане или ще се въведат други по-работещи начини, предстои да разберем.

Светулката и Строителя на кораби втора част

- Страстен ли си? - попита Светулката.
- Не знам - отговори той. - Никога не съм имал повод да разбера...
- Ти трябва да си много тъжен човек! - изтрептя тя с крилца и за миг сякаш се превърна във феята на Питър Пан. - На мене ми трябва страстен приятел, иначе крилцата ми няма да могат да светят в тъмното... - тъжно и едновременно сангвинично продължи да бъбри тя. Не се знаеше дали искаше в този момент да чуе повече него или гласа вътре в себе си.
 - Ще се опитам да те обичам. - отвърна Той. И за миг замълча, макар че игледжаше цяла вечност безвремие. - Само това мога да ти обещая...

Притча за истината

Имало едно време едно селце, в което живели задружно шепа отрудени земеделци.

Работели, хранели се, плодили се... Всичко, както му е редът, за да бъде селцето.

Традиция било да се събират и на вечеринки и се разтоварват заедно.

Случила се една пролет дъждовна. В кал прогизвали краката им, а семето изгнило от влагата.

Годината обещавала да е тежка.

Решили дружно да сменят мястото на селото. Но минавайки през тресавището, превърнало се в блато, един от селяните затънал.

Потъвал човекът, а останалите нищо не можели да направят. Едни се скупчили около него - протягали ръка, но не след дълго от страх да не бъдат завлечени прибирали ръка и се отдръпвали. Част от групата се суетяла настрани. Други просто настоявали да продължат пътя си - бъдещото на селото искало жертви...

Гледал суматохата Човекът Вълк. Мозъкът му работел на бързи обороти - също както когато волът му затъвал в калната нива и децата му се борили да задвижат ралото. Забил прът в земята. Завързал за него дебело въже с примка и краят му хвърлил към тънещия.

- Дръж! Сложи го под рамената! - провикнал се Вълкът грозно и страшно.

Инстинктът послушал Вълка. Той го задърпал. Трудно било. Тежко било, но дърпал.

Дошъл друг и задърпал и той. Събрала се група. Изтеглили човека.

Поздравили се хората и поели пътя си.

Вълкът бил последен. Пред него Спасения провлачвал крака.

 - Благодаря ти! - изрекъл Спасения - Ако не беше ти, щях да си ида!

 - Върви, върви! - рекъл Вълкът с поглед втренчен в околността. Странни шумове долавял слухът му. Той бил човекът Вълк не случайно. Водачите на глутницата винаги вървели последни.

Тази луна как се е облещила срещу ми

Погали ме по кожата.

Виж как луната се оглежда в нея

Целувай ме тихо и страстно.

Целуни ме по кожата

Докосни се до моята плът

Закопняла за нежност

За любов без пощада.

Погали ме по кожата

Дай ми глътка сладост

Ще ти отвърна с тиха въздишка

Със зверски копнеж

Тихичко сдавен във гърлото

Скътало всичките болки и злини на деня.

Погали ме по кожата

Покажи ми как тяло със тяло

Може да се обича.

Погали ме...

И после си отиди

Остави копнежът да ме довърши

Той е храната на мойта душа

Не страстите шумни.

Погали ме.

И после гръб ми обърни

Остави ме и

Бягай

Без милост и

Без пощада.

Страдам...

И точно преди себе си да изгубя

Върни се и

Целуни ме

Също толкова страстно

Колкото в деня в който ме пожела

Погали ме

И чак тогава до мен остани.

Осъмване

5 и половина е. Осъмнах.
Обикновено като осъмвам съм скапана и жадна за сън до степен, че не помня коя съм.
Не и днес.
Когато чувам стотици птици навън да пеят под балкона.
Невероятно утро.
Не е истина как звуците къпят деня при раждането му.
Изпълнена съм с енергия, сякаш съм спала непробудно...
Вероятно цели 20 години.
Или поне 10 часа.
Чувствам се щастлива.
Прането ми все още не изгладено. Пералнята продължава да се върти...
Малкото спи, като ангел вдигнало ръце нагоре.
Лисицата се е смотала на кравай под леглото ми и доволно дреме.
Нашата лисица е вълшебното същество.
А аз за първи път се чувствам истинки щастлива.
Може би откакто съм била на 5, когато съм си играла с онази топчица на балкона, когато татко ме е заснел на черно-белия филм.
Чакат ни много приключения Малкия ми.
А сега спи спокойно.
Довечера ще ти разкажа приказка. Която никой не е чувал досега...

Аз и Лисицата

Първите ми спомени за мен бяха, че искам да се казвам "Мими". За това може би първата ми кукла се казваше така. Все още помня лицето ѝ.
Исках да имам сини очи и дори бях измислила начин как да ги оцветя. Не искате да знаете. Радвам се, че не съм го направила, вероятно това щеше да е свързано с доста плачене. Но определено не е ужасяващо, както вече се случва на телевизионния екран.
Наистина съм срещала лисици. Разминавали сме се по пътя си като стари дружки.
Лисицата, която помня, не изпитваше и сянка страх от мен. За разлика от моето стъписване.
Лисиците са нещо средно между куче и коте, хем гальовно, хем може да те залае.
Вълкът несъмнено е по-благородно животно, но слава Богу вълци не съм срещала като малко момиченце.
Израснала съм сред гората. Не през цялото детство. Но първото ми осъзнато, за да помня мириса на бор до ден днешен.
Аз съм щастливо момиче защото знам как се прегръща дърво и как усещаш с фибите на тялото си движението на неговите флуиди отвътре.
Чувството на живот, хлади свързаност, сливане дори, са несравними и го казвам, от днешна гледна точка на жена минала 45 лета, сливала се с други тела и дала живот на нови.
Прегърнете дърво! Лисица може да не срещнете.
А аз трябва да потеглям, защото ме чака дълъг път. Който въобще нямам представа докъде ще стигне.
Ще пътуваме Аз и Лисицата.

За теб, малки ми Борисе!

Я устала. Я так устала
Слезы мою душу мягкость не дают
Слезы мои вода с сахаром
Для тоски.
Сердце мое поет
Грустную песнью
Задыхается
Кровь у него
Уже неть.
Грудь моя кричит без голосом
Не стыдно, не стыдно плакать мне
Громко
Никто не слышит
Только сердце мое
Душу мою нянчит.
Я пляшу
Когда из телом
Вылезти сумею.
Я люблю
Только этого скажу
Пусть будет грустна моя душа
Пусть сердце плачет
То важно что я жива!

Сняг през пролетта

Снегът беше паднал толкова изненадващо и необичайно за късния март. Буквално за часове натупа по повърхността на вечерната земя. Беше мокър и същевременно пухкав. Залепваше тежко, щом спираше пътя си, но пък следващите снежинки образуваха куховата конструкция, която придава по-висок ефект отколкото на зимния сняг.
Алеята изглеждаше като извадене от приказките. Снегът беше изпокрил хората по домовете и само самотни луди души можеха да пресакат стъпките си.
Вървеше по алеята и се наслаждаваше на приказната гледка под чадъра си. Светлините на уличните лампи се отразяваха по хоризонталните линии на алеята, булеварда, храстите... Припомни си далечна картина, на напудрени със сняг дървесни клони, протегнали пръстите си във въздуха на безвремието. Тогава, прибирайки се от училище, времето някак не щипеше в тези моменти, когато съзираше красотата на зимата.
Вгледа се в човека зад арката. Беше така погълнат и същевременно не от телефона си. Фигурата му излъчваше цялото спокойствие, което можеше да е способен човек да излъчи. Помисли си, че той сякаш чакаше жена си. Беше токова уверен на мястото, което е, това което прави, без грам съмнение, досада, умора...
За миг усети, че отвлечена от образа на мъжа беше започнала да подминала заведението.
След няколко крачки осъзна, че това всъщност беше нейния човек.
Целуна устните му за здрасти. Те бяха меки и топли. Неочаквано. Без капка адреналит в тях. Готови да се отдадат за целуване.
Усещането я спря за миг в нейното време. Хареса ѝ. Появи се уещане за нежност. Тя се свърза с него...

А ти нали знаеше, че така ще се получи
Не чуваше ли сърцето му достатъчно дълго
За да знаеш, че огънят го мъчи.
Не, не се заслуша и отхвърли бързо
Тази версия нещастна.
Помниш ли очите му как искряха
Погледът му май потъна
В твойта гръд.
Не, не обърна ли внимание
Как сърцето бавно спира
Този поход, слънце, той превърна
В път за кратко към смъртта.
Подвиг казват че е сторил
Хиляди прегърна
Само твоето сърце остави
Голо в самота.
Не тъжи
И мъката ще си отиде
Дреха негова вземи и
Потанцувай
Бог за него ще ти благодари.
Не плачи
Сега сърцето му е волно
Горе

Този май. Този май как ме раздира... Между цъфналите акации и черници. И онази черната с косата... Медът е светъл и летлив, прозрачен. Смъртта - лепкава и жълта. Той е тежко сладък. Тя - мъгливо мръсна. С тютюнев привкус във устата. А аз съм земята. Мокра. И рохка. Даваща живот. Жена съм. Майка на двама сина. Посадих семе. Мак и метличина. Този май. Как само ме разкъсва. Във ярък цвят. И жълто мръсно.

...

Загубила съм се.
И ми се плаче
А не мога
Сърцето само ми се къса
И кърви със гнойна кръв.
Дали ще мога тази болка да изтръгна
От себе си да отделя
Отново истински да се усмихвам
Да плача с истински сълзи.
Отдолу свири пиано
О колко само съм му благодарна
Във мъката си бях най-добра на този свят
А исках само да обичам.
Сега съм само птица
Със счупени крила
Снова като изгубила се квачка
Макар душата орлова все още иска да лети...
Пианото ме грабва.
Така в хармония си с мен,
скъпа реплике на орган,
с твоя разстроен тон. 

Знаеш ли как се затваря книга?

Знаеш ли как се затваря книга?
Как времето спира в прелистването на последния лист
Той е толкова чист.
Какво ще напишеш?
Какво ще оставиш на него
преди да затвориш корицата.
Преди да посегнеш към поредното томче.

А може би трябва да си щастлив,
а не унил.

Някои нямат шанса да посегнат към следващо томче.
Колко трябва да е дълга последната страница,
за да поеме сълзите ти,
за да е готова за устните ти,
за да се изпълни с въздишките ти.

Бедна е онази кралица с огледалото си.
Книгата, книгата е тежка,
Със златния си обков.

Вместо край
Само
Моля те
Напиши
Обичам.

Тогава хартията
е имала смисъл

Все пак си един!

Прекрасна топла зимна нощ.
Изпуших хиляди цигари.
Котешки вой раздира нощната тъма.
Демонът все още присъства у мен.
Потискам го
Успешно засега.
Порочна съм.
Порочна съм в мислите си
Ужасно.
Но не и с тялото.
Впивам на ум устните си в единия,
на другия съм отдала тялото.
Никога не съм възприемала
материалното толкова плътно.

Страхотна нощ е.
Само за обладаване.
Под звездно небе.

Кога си го позволи?

Целувам те. Страстно.
Не искам да се отдам на Черния демон.

Детето спи тихо.
Това е друг свят.
Там съм бяла.

Не е ясна границата между смъртта и живота.
Линията се нарича любов.

Котешки вой раздира нощната тъма.
Звездите са ярки.
Не ми е трудно да ги откривам.
Целувам те страстно.

Все пак си един!

Бях започнала да изграждам броня...

Бях започнала да изграждам броня.

А той ме върна.

Сега съм гола

Точно така, както бях и преди...

Откровена съм към света,

но той не винаги е мил

и тогава от ръцете ти изникват

клони

не с листа

а със бодли.

Преди дни

Не знаех коя съм

Бях захвърлила дивашките дрехи

И навлякла железни доспехи.

Но той ме върна.

И отново съм гола.

Можех да бъда добра мръсница.

Щях с виртуозност
да я изпълнявам тази игра.

А сега пак съм си аз.

Знам, че Господ сигурно ме обича,

щом в точни моменти
ми изпраща точните хора,

за да остана вярна на него. 

Сълзите се стичат по страните ми.

За първи път може би

Плача не за нещо

А за себе си.

Не знам каква ще бъда.

Даже не знам сега и коя съм.

Нито знам кой път да поема

И как да вървя.

Просто съм гола.

Но не ми е студено.

Пъпна връв

Знаеш ли какво е
когато ритъмът на сърцето се забави
и дробовете започнат спокойно и властно
да поемат и издишат.
Знаеш ли какво е
детето ти да се унесе в гръдта ти
разтворило в теб сякаш вселена
но по-властна от теб.
Знаеш ли какво е
да заспива
когато неговата ръка е във твоята
и там между
дланите ви
да се ражда нова система.
Там, точно там
тупти
твоето сърце!

Луда жена

Днес бях със тебе страстна.
Макар и само на мечти.
Във тебе впивах устни
до кръв във твоите страни.

Прокарвах пръсти по косата
Обичах те със тяло.
И пак целувах те, и пак със пръсти
до болка стисках те, оставях ти следи.

А ти си мил и тъй великодушен
играчка беше в моите ръце
душата ти примряла
всяка ласка
опитваше се да разбере.

И после спусках аз език дълбоко
във твоята уста,
смирена после
разхождах пръсти
по твойта кожа на гърба.

Прегръщам те.
И ти си между краката ми,
а аз във твоите.
Не ни се тръгва.
Да още не веднага, не сега.

Обичам тялото ти,
но не сега,
а после.
Когато плахо ме помолиш за целувка....