☼

По китайския хороскоп съм родена в годината на водата. Също като малкия ми син. Големият е метален. Според западния зодиак принадлежа на земните знаци, малкият остава воден, големият - огнен. Според нумерологията пътят на живота ми принадлежи на огъня. Този на големия ми син е на земята, на малкия - отново водата. И двамата са Дракони, аз - един малък изглеждащ незначителен плъх или мишка. Не знам как едно толкова малко и клето създание би могло да се справи със змейове и хали, освен да използва хитростта си и осмири гнева на Дракона. При всички случаи на бедната девойка зад образа на сивия воден земен знак и предстои да опознае напълно силите на водата и се превърне в Слънчова майка. Ето затова Слънчовата майка винаги е земна жена, а не просто богиня.

Налага се да трансформирам енергията си. Да я събера и излея по начина, по който искам, за да създам нова атмосфера.

Ако не се появя тук скоро, простете ми - значи съм на прав път да осъществя сърцето си :)

Създаването на този блог по неведоми пътища господни бе провокирано безучастно от един човек. Този човек все още е носен от душата ми. Имам задачата да оставя завещание. На трима души. Едното посвещение му принадлежи от миналия ми живот ;)

Имам да събирам култури в нещо ново.

Бъдете щастливи и здрави в предстоящата година на Зеления дървен дракон!

Предстоят много промени за всички ни.

И все пак, до скоро!

☼

Домът

Домът е странно същество. Невидимо. Несъзднавано. В домовете ни се движат клетки от нас, затова и носят душа, нека не са същества.

Трябва много да внимаваме, когато създаваме Дом.

Домът е покрив и място, където можеш да се прибереш и да се изкъпеш.

Домът е сигурност, без която трудно би могъл да получиш спокойствието, или неспокойствието на съня.

Няма как без материалната част от него.

Но много по-важна е душата му.

Домът трябва да чува говор, смехове, реч, да вижда прегръдки и въздишки.

Трябва много да се внимава, кога се създава дом. Не интерриорът е толкова важен, не мебелировката, не прекрасните перденца с пеперуди, които създават уют. Да и те са важни, но не толкова.

В дома трябва да се прибираш, и да е място, в което се прибират близките ти.

Когато близките ти искат да се приберат в дома, значи си го създал Дома.

Иначе, всичко е безсмислено.

Домът се оценява, когато пътуваш и се връщаш на познатия паркет с цвят на камел, или когато празнуваш, независимо дали си успял с украсата или с гозбите.

Просторът и светлината му могат да създадат в теб хиляда ендорфини.

Можеш да бъдеш себе си в него, когато си сам.

Той е този, който вижда, когато тъгуваш, когато ти е трудно, когато си самотен.

Домът мирише на топъл хляб и ванилов сладкиш, и хиляди пъти повече на кафе рано сутрин.

Домът си заслужава само тогава, когато създаваш в него спомени!

Снежанка

Душата ми е замръзнала.

Хванала е скреж точно, както железен прах върху магнит.

Виждам се сякаш все още дишаща под бързо замръзващ лед на езеро.

В цвят.

Само водата е синя.

Всичко останало - бяло,

И косата ми черна

Също като на Снежанка.

Очите на Снежанка са сини

И те гледат право в зениците

Светлината в тях не помръква

Дори когато водата я дърпа надолу.

Усните ѝ са ѝ алени,

Като кръвта, която тече в сърцето ѝ

Чиста,

Без примеси.

Снежанка е жертва

Преди всичко на себе си

Защото снегът не търпи като нея мръсотия

и Тя не би могла да е друга.

Снежанка обаче всеки път оживява -

Не само снегът ѝ е приятел,

Но и водата,

Студът,

Макар че тя би предпочела да си говори с елени

в Зелена гора,

Да дава трохи на кошути

И да обкичва главата си с венци от цветя.

Вероятно би искала да милва лисици, катерици и зайци...

Едва ли би ѝ харесало да живее при 7 джуджета - 

твърде много чинии за миене са,

Но би се приютила при тях

Докато косата ѝ отново порасте

И може със нея да завива принца 

:)

С Богом

Не, не съм спряла да мисля за писането.

И все още душата ми реди думи, след думи...

Но сега това, което най-много обичам, ми създава проблеми.

Прав е онзи, който казва, че това, което най-много обичаш, накрая те убива.

Освен, ако не му позволиш, разбира се, дори с цената обичта да не си личи толкова :)

Тази нощ сънувах баща си.

Точно, когато след 20 години, отново се събираме да си спомним сестра ми, тримата души, в които зее яма от липсата ѝ.

Странно се сплетоха сестра ми и баща ми...

Тя беше родена на тази земя на 19 май, прибра баща ми на 17 май.

Същият, който я отритна най-жестоко, макар никой да не си даде сметка затова, но за това се разболяваш безнадеждно.

Той сега ме навести - след повече от година и половина в съня ми, за разлика от нея преди...

Беше слънчев сън, ранна топла и жълта есен, в която идваше към мен ведър с усмивка, какъвто не го помня...

Смъртта не трябва да събира хората, животът трябва да ги събира и държи заедно!

И най-добре, усмихнати!

Светло да ви е и на двамата!

А аз имам право поне за миг да изградя едно друго измерение, в което присъствате до децата ми в тази есенна топла градина!

Събота до четвъртък

Стоя тихо.

Дори дишането се опитвам да заглуша.

Чакам го да заспи,

А той е упорит във заспиването.

Тихо стоя

Опитвам се дори мислите си да не чувам

Само и само да заспи.

Трудно е.

Дори косата ми вече го знае,

А той дори още е далеч от стихията...

Преди драконът да си отиде, той трябва да се роди!

Никой не ме предупреди, че да си силен

Се превръщаш в унисекс звезда

Която не експлоадира

А просто изстива...

Сама в някой галактически ръкав.

Опитвам се да медитирам.

Очите ми раждат

Розов божур.

Аромат на меки цветя се разлива по лицето ми

На гърба ми изникват крила

Гръбнакът ми се извива като на гигантски гущер

Замахът им ме излюпва отново

Аз съм майката Дракон

Бяла съм

Сърцето ми е огнено, като разтопена магма

Очите ми са смарагд

Драконите са унисекс.

Те просто снасят яйца...

Сън ли бе

Сънувах, може би, прекрасен сън. 

Подсъзнанието ми отново избърза да ми даде познание в образ. Идеално, когато не можеш да дишаш от ангажименти през деня и сменяш скорости и предавки, за да затвориш вечерта към сутринта на датата.

Сънувах как купувам обувки на детето. И разбира се, трябваше да проверя дали са точни, защото си знам, че той има предпочитание към по-големите и отдалече ми изглеждат така някакси големички - пък хубави маратонки бяха, цветни, качествени, здрави.

При приближаването открих, че невиждащото се разтояние между петичката и ръба отзад се увеличава от половин на цял пръст. И после изведнъж почти, като в сън, крачето му стана далеч по-малко от обувката...

Знам какво означава сънят. За съжаление.

И после изведнъж, както само в сън или на филм може, се оказа, че пътувах. Автобусът ми взе нанагорнище по някакъв хълм, на който имаше град. Слезнах от автубуса и се оказах в бял град, и защото автобусът беше спрял под някаква част от сграда, подобна на навес, тунел - дано запомня тази картина, интересна архитектура беше - се оказах в бял град. Бели стени, чисти, чистоваросани, каквито имат само църквите. А по стените виждах тук-там наличието на картини-мозайки, предимно в синьо.

Тръгнах да слизам по пътя-пътека-търговска улица. Не тук беше целта ми да пристигна. И че съм замалко, минавам, защото пътя ми минава и че ме чака някой там долу.

Но останах в града.

Събудих се.

Беше красив град.

Съвременен славянски град-храм.

Само златното кубе с кръста не видях, но то се усещаше във въздуха, кристалния въздух, чисто синьото небе...

Знам какво означава този сън!

И съм благодарна.

Живот в 25 хиляди крачки на ден

Хващам се, че стискам юмрук.

- Толкова ли натоварено стана ежедневието ми?... 

Стискам левия юмрук.

- Толкова потисната ли е влюбената в изяществото спонтанна моя същност?

Хващам се...

- И как няма. На ден изминаваш за твоето "нищо" по 25 хиляди крачки!

Имам всичко в моите 25 хиляди крачки - -

Е, почти. - 

Но понякога ми трябва за мъничко да поспра. - 

Всъщност, мога и да не спирам, стига да има някой обичан голям да ме прегръща вечерта... - 

И най-неприятното е, че в тези 25 000 крачки пак не виждам как ще се сбогувам с моите 10 килограма над от тези последни 10 години, замръзна ли са като бетон ;)

Делнични мисли

В 25 хиляди крачки на ден...

Без себеотдаване

Сърцето ми толкова много обича, че е склонно да върви като нестинарка по въглен...

Във втория сън детето целуна мъжа по бузата, също както целуваше мен или се целува баща, но тук сравнението беше неуместно и чуждо.

Очароваше се от силата на подсъзнанието, което ѝ бе дало веднага познание, за което всяко съзнание би се блъскало поне година.

Желаеше да издигне в култ подсъзнанието и интуицията, неоправдано отхвърляни като недостатъчни в делника. Създателят ни очевидно друго е имал предвид...

Сърцето и тялото са в синхрон. Все още духът се витае някъде самосиндикално, също като неговия, откъснат от душата и земята, самозалъгващ се в станиол и целофан от бонбони...

За обожаване е тъмната боровинка в черен шоколад, дотолкова че да забрави делника и да събереш устни за кротка целувка без себеотдаване...

Приказки в първо лице

Малкото лисиче беше настръхнало. Самотата, страхът, до толкова го бяха овлядали, че козинката му се беше изправила нагоре, че чак не можеше да стъпва стабилно на земята, а се хлъзкаше, сякаш е обуло кънки. Но това движение го правеше грациозно и неочаквано далеч по-бързо отколкото съзнаваше и виждаха околните. То не знаеше, че някъде до него се движеше стара лисица. Тя начертаваше пътя му и го потупваше с муцуна по рамото всеки път, когато на него му се доплачеше. Всъщност, лисичето имаше един голям проблем. То не беше лисица - то беше вълче, гледано за малко в лисича хралупа...

Пиша

Пиша.

Ежедневно пиша.

Най-сериозната книга на живота ми.

Не е с букви.

Изморително е,

Безумно дъхоотнемащо понякога

До степен да не знаеш в миговете изтощение кой си.

Не казвай, че разбираш.

Дори не те и интересува,

А и не би могъл

След като ти липсва докосване

Ценност.

Пиша - 

Тази книга ти не би могъл да напишеш.

За мен - няма време за другите,

Но тази съм длъжна да пиша.

Най-трудно е писането не с думи,

А с действия

Разтегнато във времето

Не с години,

а с десетилетия.

Понякога оставам без глас,

без лице,

Даже нямам живот.

Единственото, което ми остава

е сърце.

Сякаш съм се родила през ноември

Сякаш съм се родила през ноември.

Душата ми безумно очаква нещо,

Все едно отдавна и е издадена присъда

Да бъде посечена.

Ала, душата е странна материя

Повдига се на пръсти,

Толкова неочаквано,

За да целуне крайчеца на луната нощем,

Когато никой не гледа целуващия.

Душата ми носи 1000 очи и 

Прилича на отровен паяк,

Роден през ноември - 

Вижда много,

Малко говори.

Достатъчно да накара сърцето в отвара от хрян

Да бъде потопено.

Оказа се,

Че тялото ми по-добре от мен те помни,

И твоето моето също,

Но твоят дух е чужд на твоето тяло,

За да обича мойта душа...

Двузначно обичай се

Безспорно ще те забравя.

Така, както тялото ми забрави

Изпитваното удоволствие от твоето.

Времето е фактор за тръпката, въпреки че сърцето помни - 

Разумът така или иначе е отричал. 

Несъмнено ще те забравя.

И така трябва да бъде.

Скоро, душата ми ще постави точка,

Вероятно на столетия, в които те е гонила.

Може би само така има надежда

За пристан на духа ми,

Койте се лута като бездомен

Търсещ своя човек котва,

Когото да боготвори чрез прегръдки.

И все пак ще ми липсва да гледам очите ти,

Да усещам повеят на топлината от устните,

Чиято мекота обожавах.

Толкова рядко чувах смеха ти - 

Това беше показателно,

Но го имаше него

Спонтанният смях макар и рядко от устата ти.

Разбира се, ще те помня,

За мой ужас,

Защото когато те срещна

Ще бъда безсилно безчувствена...

Има птици, които не са прелетни

Има птици, които летят сами. Макар че винаги съм завиждала на ятата, или още повече на птиците летящи по двойки. Но да си призная не се виждам като прелетна птица, аз обичам да съм на място. Може да го обикалям с месеци наред отгоре, но ще е моето място - ще изуча всяка камъче додоте погледът ми на соколица достига...

Има птици, които не мигрират. Те просто обичат да летят.

Самодостатъчност

Някога исках да обиколя света.

Днес съм превърнала целия свят в мен

И не ми е нужно да ходя.

Някога исках криле,

За да усетя волния полет на птица -

Днес не ми е нужно друго, за да летя.

Някога плачех за корени - 

Днес се вглеждам само в клоните на моето сърце.

Някога виках, за да ме чуе чуждо сърце,

Днес дори не шептя...

Днес съм всичко - 

Не ми е нужно да взимам

Само давам като цветарка,

Която носи безплатно

Огромни цветове на божури във розово.

Толкова трябва на сърцето ми

Тихо почуквам

На врата, която би трябвало да води към мен.

 - Здравей! Тук ли си?

Питам сама себе си.

Някога сякаш преди векове

Душата ми се подреждаше в рими

Днес душата е като атлет

Понесла друга подмишница.

Духът ми е затворил очи

Отдавна е останал обеззъбен

От стискане на челюсти нощем и денем.

Сърцето ми тръгва да посивява и да следва косите ми в корена.

Странно,

Колко силна може да е

Една копнееща жива обич душа - 

Можеш да я познаеш по световете,

Които изгражда около другите...

Мълчаливо надзърнам по себе си.

Отново палаво се усмихвам.

Толкова му трябва на сърцето ми,

За да забие.

До последния атом любов

Не остана никой,

Който да ме приюти

В очите си.

Но аз ще продължа да обичам

До последния атом любов,

Който нося в сърцето си...

Никога няма да ми омръзне да нося бижута...

Никога няма да ми омръзне да нося бижута,

Те са огледало на вътрешното ми аз,

Понякога са нежни и деликатни

Също като най-чувствителната ми струна,

Друг път са тежки и артистични

Като дъх на художник във транс.

Мога да сложа само пръстен

Когато имам нужда да се огледам,

Или гривна,

Когато се задявам със света.

Обици щом съм сложила

Искам нещо да ти прошепна

И то е достатъчно интимно.

Медальон?

Медальонът е само за мен,

Него ще види

Само човекът докоснал се до мен...

Кратка ода за разбитото семейство

Много обичам щрудел.

Не правя щрудел.

Години наред.

У дома не обичат щрудел.

У дома не забелязваха, че е сготвено.

Никой не каза някога, че е вкусно.

Ядяхме втренчени в телевизора.

У дома нямаше кой да се включи с кълцането на лука.

След време нямаше кой да седне в нормален час до теб

Не да си споделите преживелиците от деня с яденето,

А да хапне с теб.

Днес съм забравила да готвя.

Вече не съм сигурна как се случва това

В 90% от времето хубавата гозба не ми липсва

В останалите 10% страшно много.

Връзките се губят с липсите на трапезата...

Сини очи

Най-хубавото и най-лошото е,

че докато си казвам, че вече съм го забравила, не изпитвам нищо

И не ми е потребно да се срещам с него,

Нуждата да го видя ме удря като чук в дадена х сутрин,

без да съм очаквала.

Мисля си, че това е връзка, която не сме очаквали и двамата.

Но може и да си внушавам - 

Човешкият мозък е способен на всичко.

Но когато си заринат от дела

И ти се привиждат две сини очи

Е различно...

Сега просто ще си почивам:

Сама,

Ще изключа делата,

Ще изгоня очите

и ще бъда само прегръдка.

Слънчогледово дете

Трябваше тази година да снимам слънчогледи.

Трябва ми за корицата на живота ми 

Ярка снимка на слънчоглед

С натежала пита от семе, носещо омега.

Трябваше да помириша слънцето, огледало се в него,

С дъха му да подхраня костите си,

да не оставят бързината на краката, с която са свикнали.

Все още тичам.

Все още нося слънцето.

Но нощта бавно напредва в клетките ми

По малко ме предават невроните ми.

Искам само малко да погледам поле слънчогледови пити

С една най-отпред,

За да му покажа,

Че всяко усилие има смисъл.

Жадно

Не знам дали септември ще бъде обърната

пролет - 

ядат ми се ягоди.

Все още искам да нося бялата

си рокля

на пръснати цветове като лято,

Да ти пиша писма наум,

Усещайки морския бриз да ме гали.

Есен е, а се готвя за зима,

Сякаш ще продължи години,

погълнала безцеремонно

Последна лъжица от плътен прасковен мус,

не дала въобще време на есенната багра да се развихри...

Очите ми се затварят,

Копнеят за сън 

И може би зимата за тях

добре е дошла,

Но сърцето - 

Сърцето душата ми като жилава струна разтяга до краен предел,

жадно теб да целува...

Трябва да чуваш този звук като

от тяло на акустична китара,

Независимо колко далеч си от мен.

Сънувах те

Сънувах те.

Със образ по-ясен от наяве.

Понякога не съм му благодарна на съня

Задето ми изпраща истинни послания.

Събудих се с горчилка,

Която не дадох да се разбере в сценария.

Но мъдростта отвътре е във час

За случващото се във делника и през нощта.

В съня ми ти нея си избра,

Отново без да искаш да ме пуснеш...

До мен

Не би ли искал да надникнеш в дома ми?

Да познаеш кое е любимото ми място във него.

Вероятно ще видиш чашата,

От която ежедневно отпивам кафе

И повърхностите, на които най-често времето си отдавам.

Не би ли искал да влезеш в дома ми?

Тихо стъпвайки по боси крака

Очите ти вероятно веднага

Ще хванат небесната синева.

Не би ли искал да слееш своя поглед

Във нея

Устремен във върховете напред,

Където се крие величествената Рила.

Не би ли искал да се подпреш пред терасата

И спреш ласкаво очи

В стара керамика

В тюркоазено-жълто,

Изпочупена от слънцето 

И пътя до мен...

Не би ли искал да се приютиш в мен,

Макар и за мъничко

Преди да се върнеш надолу по стълбите...

Копнеж

Много исках да те имам в живота си.

Изморени да се отбием в сладкарница

Да ми поръчаш от онази шоколадова торта, която обичам

С шоколад и сметана

И прокраднал се вкус на пресни череши.

Представям си как се топи във устата

И с теб говорим между усмивките

С горещо горчиво кафе.

Не е нужно да си казваме, че се обичаме,

Когато вътреният часовник за време е спрял.

Днес те рисувам наум.

Не зная какви са косите ти,

Нито пък очите,

Но ще те позная по усмивката

И подадената към мене ръка.

Аз несъмнено ще искам да те прегърна

вечерта

Независимо колко силно е лятото.

Вътрешно вдигам чаша отлежал совиньон блан - 

Рядък е, ненужно остарял,

Изпотена е с малки капчици чашата,

Прилича на мен

Малко хладна на допир отвън

С вкус на екзотични плодове и цариградско грозде във гърлото.

Отпивам глътка за себе си,

За миг се охлаждат сетивата в небцето ми.

После ще продължа да рисувам

И лицето ти да извайвам

С думи от дълбокото

в сърцето ми...

Мъжът - ловец, мъжът - дом

Странно е поведението на мъжете, когато усетят, че една жена е сама.

И това обикновено са мъже със семейства или поне съпруга.

Привидно галантни са. Личи си когато те харесват. А в харесването се усеща вкус на любопитство.

Свободният мъж не гледа така свободната жена. Той се спуска към нея като към дивеч. Вниманието му е чувствително и нетрайно. При него няма дълбочина, нито игривост. Ергенлъкът по-скоро го е погубил, отколкото му е дал свобода.

Този първият е деликатен, но опасен в игрите. В присъствието на тялото му се усеща желание, желание, което вероятно е загубил към жена си, но обича. Към нея той е грижлив и отдаден. Към другата жена изпитва уважение и би могъл да е отдаден със страст. Мимолетно, защото изборът му вече е направен...

Напиши ми писмо

Напиши ми писмо.

Напиши ми писмо, но не на лист хартия.

Нито пък на екран.

Напиши ми писмо наум

Изрисувай го с думи

Научи цветове и ги приложи като щрихи.

Напиши ми писмо

И ми го изпрати по въздуха с дъх

Дошъл издълбоко от дробовете

Като тежка въздишка или вкус на тютюн.

Напиши ми писмо

С твоята длан по моята кожа.

Напиши ми писмо

С устни

По мен...

Докато все още усещам твоя парфюм.

Напиши ми писмо

Което да нося дори когато те няма до мен...

Отклик

Малко момиче плаче. Болката й се предава по въздуха от гласните струни и завладява околното пространство. Няма жива душа, която да не изпита състрадание. 

Тя плаче без свян, с пълно гърло, като аларма.

Заповядваща даже, протестираща дори срещу изненадата на неприятното.

Точно така.

Майка й я гушна и точно след минута гласът й е останал в друга вселена. 

Жалостта напълни очите ми, готови да заплачат.

Не съм сигурна дали заради нея или друго момиче.

Другото момиче, което бе научено идеално да мълчи...

Плодовете на скачащото момиче

Странно е. Толкова ме беше страх от този период, а го наближавам с усмивка.

Несъзнателно почти изчиствам всичко излишно.

Не се обръщам към миналото, нито го загърбвам.

Чувствам се като Икар, но крилете ми нито са залепени, нито невроден товар.

Невидими са, но чувствам мускулите, които свързват гръдния ми кош с тях.

От ядката под сърцето ми прокълна дърво.

Аз съм най-митичното създание в този свят!

алпЪ Барс

Станах.

Станах рано.

Обещаваше се плодоносен ден.

Бях отпочинала.

И лошите ефекти на жегата не ме държаха в нищото.

Трябваше да сглобя полилея - състои се от трийсетина лилави цветчета, които се завинтват на определено място. Задачата щеше да е лесна, ако болтчетата бяха достатъчно дълги, а гайките с правилна резба.

Изпуснах 3 цветчета.

Счупиха се 2.

За първи път от 8 години почистване на този полилей изпускам и чупя цветчета.

Наредила съм пюлилея пак естетично, въпреки липсата на вече десетина, останалите счупени по невнимание от диви мъже.

Прането е прибрано.

Започвам да готвя, защото малкият Барс трябва да има сила.

Малко след 8 е.

Той се събужда, споменавам за 2 страници четене и всичко полита с главата надолу - точно както в гнева си прави алпът Барс.

Ако се бях успала нищо от това нямаше да се случи...

Но това е логиката на беглеца.

А аз съм майката на алпа Барс,

викат ми Ума Кхан.

;)))))

☼☼

За Алцхаймер

Болест на Алцхаймер за мен е автоимунно заболяване на мозъка. Трябва нещо много сериозно да те мъчи, че клетките в него да включат на режим оцеляване, който да не се изключи и остане хроничен...

Причини като физически травми, инсулт и подобни са ясни.

Струва ми се, повече е свързано с личните грехове. Вероятно някъде има бекграунд на насилие.

Свързано е с наличие на някаква съвест, чувство на вина, съжаление...

Като продължение на мислите ми за психологическите фактори за деменция от по-рано... При такива теми, изследователският ми дух се събужда. Жалко, че нищо не мога да направя в насоката. Най-малкото вече оставащият отрязък живот няма да ми стигне...

Последна обич

Оставих си най-трудната задача в есента на моя живот. Дали времето ми ще стигне, дали опитът и несгодите достатъчно са ме научили да проправям път на себе си и това, което ме радва, не знам. Задача е не по-малко трудна от досега, даже повече, защото се добавят и ефектите на времето върху тялото ти, с които трябва да се справяш и защото социалните ти ангажименти продължава да ги има, и слава Богу!

Дали след като толкова отлагах да бъда себе си, ще ми останат дни да се проява в този живот в светлината, която ми е дадена от детството - пожелавам си да имам щастието, знаем, че най-трудното е да направиш важните за теб неща в живота си.

Вътрешно съществото ми тези дни продължава да се гърчи между радостта от това, че успяваш да слагаш тухла върху тухла и продължаш постройката, и неслучването, отлагането и тъгата от липсващата ти частица.

Лично, запълвам я идеално, винаги съм била добър прогностик, дори и за себе си, а Бог е бил достатъчно щедър към мен да ми даде най-важното, за да има смисъл да живея и продължавам. Иначе, дори и всички неща, които бих искала да направя, да бях изпълнила, нямаше да виждам смисъла, защото тленни сме ние, толкова кратковременни и тленни, че няма смисъл да се гвалозамайване в уникалността си еднаква за милиони души на тази земя...

Единственият смисъл, който има животът ни, де факто са усещанията и онази вътрешна музика, идваща от нас, придаваща своята полунота в живота на вселената. С мен тя е мъничко по-позитивна, мъничко по-вибрираща, мъничко по-спокойна и обратното мъничко по извън тон - същата, като състоянията на нервната ми система опознала всеки известен темперамент от меланхолика и флегматика, до сангвиника и хистерика дори.

Днес пак съм малко тъжна.

Не обичам очакванията безкрай, не ги обичам по принцип - толкова са подвеждащи и изхабяващи. Не харесвам илюзиите и съм далеч от тях, но понякога се случва друг да те постави в илюзия, която можеш да избегнеш само като се отдалечиш, защото липсата на плодоностност и радост за теб са ходове в черната част на вселената.

Знам, че трябва да направя нещо за себе си, за да запълня тази вълча паст, с която се характеризира жадното за живот същество у мен. Единственото, което трябва да спася днес, е скачащото златно ядково дете на въже между сърцето ми и корема, което ми дава сили да държа живота красив.

Другото изисква търпение, стъпки, ход след ход... Което хиляди пъти би могло да се случва по-виртуозно, ако светлината от въжето на златното скачащо дете докосваше друга сродна душа.

Продължавам да обичам. Продължавам да обичам дори него, от който се оттеглих, за да спася своята реалност и себе си, който не успях да намразя и чиято липса замалко не ме уби. Тогава, отново, за да се спася избрах да продължа да обичам, вместо да мразя или забравя. Нека да бъде последният, на който съм отдала сърцето си в този живот и по-добре вместо да изгоря страниците с него, да създам книга за зрялата обич...

Дано 2

Би следвало светът ми да рухва, а аз залагам цели. И вътрешно се усмихвам. Странно ми е на самата мен. От толкова отдавна не съм залагала цели - нямам предвид работата, там е друго, а в личен и семеен план.

Вероятно подсъзнанието си знае работа и за разлика от емоционалното ми несъзнание, сковало се от тревожност и страх, е решило да залага тухла след тухла на нов етаж.

Още съм далеч от осъзнаването на процеса. Знам само, че изпитвам радост към момента и надежда - надеждата ми е толкова чужда и по принцип нехарествана от мен, аз съм по действието, или бездействието, какво е това надежда?! ;)

Чувствам се сякаш тръгвам в университет, сменям къща, отивам на нова работа или започвам живот с партньор...

Надявам се в последствие да изведа мъдростта. Ще е полезно за раждане след застой в дадено направление, в себе си го наричам каторга :)

Свободата е хубаво нещо, но свободата е функция на растежа на личността, нали?

А дано

Опитвам се да сложа желанията си/мечтите в цели.

Време е вече да дам воля поне на едно, досега всичките ми ресурси бяха насочени към другите, а и аз имам потребности.

Уви, обаче, както си мислех, че съм загубила интерес към толкова много неща, ако направя списък - защото още не съм, а само спонтанно прехвърлям желания - ще се окаже въздълъг, а средствата и още повече времето са твърде ограничени.

Не всичко в този списък е желано - нещата още не са започнали да се боричкат между искам и трябва/необходимо е.

Но се хващам, че желанията трябва/необходимо е ме правят тъжна и обезверена, питаща се дали има смисъл, това ли е, трябва ли всъщност?...

При положение, че възрастта е напреднала, т.е. отдавна е минало времето за учене - аз така се забавлявам - някак безмислието на трябва нараства още повече.

Задавам си въпроса: добре де какво искаш сега? При мисълта за едното занимание - се чувствам изплашена: време, пари, усилия; при второ - да може би ще е полезно, но не ме прави щастлива; при третото се усмихвам; но знам че четвъртото трябва, ако искам да се погрижа за себе си и начертая някаква линия... За миг ми минава мисълта, че всъщност няма да е проблем да обединя три и четири  - едното ще е за да съм щастлива, другото защото повече трябва, само времето и бюджетът някак да нагодя. И изведнъж се появява петото с шесто - при което се усмихвам широко - това е най-безмисленото откъм перспектива занимание за мен, но ме кара да цвърча от радост - всъщност, нещото, което най-много ми трябва е да изпитвам радост :)))

Още не знам какво ще правя, но се чувствам щастлива...

И си казвам "а дано" успея да подредя нещата за едно седмично желание за мен.

Намразих птиците

След толкова полети, които случвам от 14 години и неслучило се битие. Без дори обмен на думи и мисли. Даже напротив, делникът се опитва да го изтрие отвън като с хлебна гума, без да съзнава, че той е част от мен и оттеглянето му е равно на гибел...

Разбирам го. Разбирам цялата ситуация. Абсурдността на желанието си, от което не искам, хиляди пъти не искам, да се отрека, независимо, че тази с косачката ме прави съвсем откъсната от реалността...

В душата си си оставам същата.

Но сега съм птица без сърце.

Намразих птиците.

Също като рибките, които гледахме през детството ми, и постоянно измираха...

Прекъсвам мисловния поток, защото ще ме завладее погнуса и излишен разсъдък.

Но всичко това ме връща към пеперудите. Не към водните кончета, от които изпитвам подобно отвращение и пълна липса на възхищение...

Днес търсех декоративни възглавнички с пеперуди. В моите цветове. От индиго нагоре. Може с пръски тюркоаз, сърце, огън, слънце и кръв, разбира се...

Момичето, което иска да рисува, в момента скача на въже в слънчевия ми сплит.

Мисля, че обича!

Силата на съня

Събуждах се с мисълта: "Искам да рисувам!". Не знам от кои пластове на подсъзнанието ми беше дошло, но бе така силно и така мое. Същият силен порив, при който преди 6 години отново запалих цигара - сънувах как ми се пуши и искам да запаля цигара: станах и го направих.

Грешката от първото е, че въпреки допаминът, който явно получавах и се нуждаех, за първи път не успявам да се откажа от цигарите така, както предишните два пъти. Да, вярно, никога не съм била сериозен пушач, включително и сега, когато хабя по 2 на ден, но признавам, че е повече ненужна смрад и разход.

Рисуването е различна мания.

Не съм рисувала от дете с две-три изключения. Четката и цветовете винаги са били мои, вероятно и формите, ако не бях помислила в 8 клас, че съм твърде стара да уча техники на рисуване тепърва.

Има дарби, с които се раждаш, и те те намират независимо дали им се отдаваш - разбира се, жалко е като ги похабиш. По астрологична карта трябва да се посветя на писане на музика и рисуване, а аз избрах да вая енергия с думи...

Затова не ми е нужно да съм известна, призната, позната - това съм просто аз. Всеки е себе си с мислите си и каквито са те, виртуозни, рационални, лаконични, експресивни - такъв е и човекът. Интровертът в мен никога няма да позволи на околните да опознаят скрития екстроверт в слънчевия сплит...

Сега този ядков човек иска да рисува!

Ще ми коства много да взема четката и проговоря в цветове. Трябва ми повече от един сън, за да се събудя...

Слънчоглед

Слънцето е най-добър лечител на ставни и душевни болки. Предозирано директно получено несъмнено те води до изпотяване, влошена терморегулация, дехидратация, може и изгаряне. Също като любовта, когато те огрее, е готова да ти вземе и последната капка живот и да те изсуши като чироз.

Получих си моята лечебна слънчева баня под чадъра. Приятно млечнокакаова съм. Без болка и без падане на кожа, без зачервяване, стягане и всякакъв кожен дискомфорт, с допълнителната стойност - подмладяване на костите.

Може би и такава любов ми е най-подходящата - под чадъра, да не я гледаш директно, да не се изкушаваш да я искаш постоянно до степен да те притежава и обсебва, разбомбардира на парчета... Малко трябва да обърнеш нещата като закоравял ерген и дозата да я определяш ти капка по капка, а не слънцето.

Струва ми се скучно. Макар и здравословно...

Всъщност, важно е да има слънцестоене - с дълги дни и бели нощи, макар че моята Сова ще страда - тя обича да вилнее през нощта...

Когато нещо ти липсва

Душата ми все пак е малко тъжна.

Като пеперуда с черно петно върху крилете съм.

Летя

За ден, а може ми два,

Докато животът ми е отредил пърхане.

После ще затворя крила,

Ще се приютя на някое цвете или тъмна стена

Моето петно би могло да се слее с нея

Но хиляди пъти предпочитам

Да стана част от цвете...

Болката минава по-бързо, когато не я криеш...

 Детето падна. Тя се затича към него. В такива случаи на майките или им изникват крила, или замръзват. Опитът на очите и клетките зад тях бързо фиксираха ситуацията, анализът не показваше фаталност. Детето плачеше. Отдавна не бе падал и сблъскът с болката му се стори непочтен, той искаше само да кара бясно тротинетката си.

Осъзна, че бе взела изненадващо бързо разстоянието. Не че е невъзможно за една майка, напротив, но през последните месеци колената ѝ показваха немощта на собствените ѝ дни след 20 години.

Мускулите ѝ все още си бяха на мястото, колкото и нередовни да бяха тренировките показваха своята ласка към тялото. 

Адреналинът изчисти болката в коленете и рамото.

Двамата стояха до пейката - всъщност, то седеше и ближеше душевните си рани, тя галеше главата му наум. 

Той искаше да знаят за болката му. И затова отговаряше на състрадателните жени, че го боли все още. 

Болката минава по-бързо, когато не я криеш!

Той се беше впечатлил, не очакваше такава пъргавина от тази жена.

Нещо като магнит го привлече и закова велосипедът му в близост до пейката. Винаги можеш да впечатлиш една жена, като спечелиш сина ѝ.

Въпреки възрастта, в която други поклащаха смешно тумбаци, и липсата на грация на тялото заради годините гравитация, той се справяше идеално преодолявайки я с баланс, отскоци, на едната или другата гума.

Момчето беше забравило за болката и вчеталено гледаше как може с колело да се подскача на парапет. 

Тя сподели, че батко му е правил същото и за радост никога не е демонстрирал уменията си пред нея...

Една майка си има капацитет, до който може да носи чужда болка, била тя и на собственото ѝ дете. За първия това бяха първите четири години. После Бог дари стабилност, освен добър баланс, на сина ѝ.

И този имаше баланс.

Притежаваха нейния.

Синовете винаги са повече на майките си.

Също както и дъщерите - неизбежно е.

Мъжът не знаеше, че я боляха коленете и рамото.

Не знаеше и това, че те можеха да я носят така бързо само за детето ѝ...

...

Болката минава по-бързо, когато не я криеш!

Ех!

Вероятно всяко дете се чувства така преди да тръгне в първи клас...

Колко пъти в живота си имаме такива промени в живота?

Преди гимназията, преди университета, преди да заживеем в друг различен от родния дом, всяка смяна на населеното място...

Преди да се съберем с някого, преди да се разделим, когато някой си отиде завинаги...

Всъщност, показател за истинността на за връзката ни с някого може да бъде дали се отразява на начина на живот...

Колкото и да е странно, в живота ми децата ми са определяли много повече тези периоди, отколкото родителите ми.

Даже, те, по няколко пъти... Даже се опитват да го правят накуп.

И си мисля, че оставаш млад, докото успяваш да се адаптираш и да търсиш живота, без да се лепваш за някого като воденичен камък.

А аз имам още много мечти.

Но и слабостта неусетно се обажда...

И копнежът за сродна душа си остава.

Ех, момиче, и на сто ще си все онази 11-годишна влюбена душа!

Жива вода само за мен!

Искам да вървя.

Ще вървя много.

Пеш.

По голи крака.

И няколко чифта маратонки.

Ще вървя през девет планини

До десетата ще стигна

Без да спра.

Само на върха на всяка

Ще хвърлям поглед отгоре наоколо

Да си спомня птичия мащаб

Който сме загубили някога.

Ще вървя много.

На десетата планина

Ще намеря

Кладенец

С жива вода.

Само за мен!

Изпитано

Времето вече не ми е приятел.

Но се сприятелих със сълзите в душата ми.

Днес, когато съм добра, мога да светя,

Светя точно откъдето изгрява сплитът слънчев.

Сребро като лакмус

Когато среброто почернява е грозно.

Приемам го като писмо от Онази.

Така съм го чела

Така съм го видяла.

Изследователят в мен отговаря,

Че и среброто би почерняло,

При среща с някои съединения.

Заканвам се, че ще измия с четка и сода

Наскоро сложения сребърен пръстен.

И се чудя какви хормони

Отдели кожата ми,

Че любимото ми сребро почерня?

Тези дни ще го изпитам

Не позволявам да почернява!

Простете ми

Момичето с рокля на пеперуди надделява.

Всеки път

През всички тези години, откакто се събуди.

Простете ми.

Може да не е сериозно,

Но от всички мои образи най-обичам нея...

Пътуване

Изморена съм.

За разлика от душата ми,

Която отново се скита

По някакви необятни поля.

Не съвсем ми е празно,

Защото някаква пепел недоволство и гняв ме кълве,

Липсва ми кортизол,

За да ѝ отвърна както преди,

А и както преди вече никак не ме занимава.

Може би остарявам,

За да ме превзема мъдро спокойствие.

Тези дни дори се питам

Дали възрастта не ми прави беля,

Като ден съм щастлива

И тъжна на сутринта...

Душата ми някъде по полята бере си цветя

Под кичур коса ме поглежда - 

Ти чуваш ли се?

Почти ми шепти - 

Изморена си просто.

Лети!

Чувам как тежките колела на автобуса

Ме носят по някакъв свръхдълъг асфалтиран аутодрум

Чертая маршрути наум

И се чудя дали да проклинам

Замяната, която мозък ми със буквите прави,

Когато съм уморена и малко щастлива.  

Всички задачи поставям на пауза - 

и на пеперудата ѝ е нужно пашкула да разпука,

за да може с криле да лети.

Обещавам в полуглас да се върна,

но сега,

сега, деца мили, моят час настъпва

време е мама да попътува!

Етерно писмо

Странно се усещам.

Нефизическото ми тяло сякаш очаква писмо.

Чака от някого вест.

Някаква щастлива новина във очакване

Като затаен дъх преди духване на свещи

върху торта за рожден ден

стои около мен.

Чакам те!

Вече не зная кой може да си ти

Всички образи, които в този живот държах до сърцето си,

Се отмиха,

Изтекоха

Превърнаха се в локви сълзи и пресъхнаха.

А струните на душата ми са пренатегнати

За малко повечко щастие.

...

Мълча.

Казвам си:

Имам си него.

Смисълът е само това -

Цялата обич, която физическото ми тяло носи,

На него ще му я дам!

Опъната струна обаче бие,

Вместо да издава звук, повече вие

Къса се.

Понякога те боли от отплясването ѝ върху кожата ти.

Тайничко я отпускам,

Още ми е трудно да създавам музика,

Но накрая, знам,

Че ще се получи симфония.

Щеше да бъде по-прекрасно

До моя струнен инструмент

Да се чува нежна флейта

или може би кларинет...

Чувам я

Музиката...

Но със сигурност водещ в нея е един фагот!

Писмо до неразтвореното цвете

Като си почине от вихрушката на делника,

Същността ми си остава все същата

Леко отнесена

С химикалка в ръка.

Наслаждавам се на уединението

И

Излъчвам.

Къде се изгуби, неразтворено цвете!

Всичките ми писма са до теб!

Сърцето ми вчера щеше да изскочи -

Бива ли да ми причиняваш такъв туптеж,

Губейки се от единственото място,

Където мога да поглеждам от време на време в душата ти?

Да беше ми дал знак

Щях да те последвам

До ръба на плоскостта, която обитаваме.

Има връзки, които не можеш да обясниш,

Но ги има!

Вероятно незнайно как заложени в гените.

Припознах те,

Нямам катинар на душата затова!

Ненанизан тюркоаз

 В един от най-енергоразходните ми периоди, без сън, но с много любов се отключи онази издълбоко вродена ни женска креативност. Съзнанието ми редеше мъниста, очите ми виждаха нанизи, гривни и колиета.

Приложих сила, за да спра съзидателност на - твърде скъпо щеше да ми излезе, а и човек е ограничен, трябва да се канализира в едно, две, три неща, без които не може да диша.

Открих ненареден тюркоаз и халкички - толкова лесно въображението ми виждаше обици и гривни... Бижутата за мен винаги са били изкуство, енергия, послание, събуждане, а не материя. Реденето на мъниста, конци, плат, дърво, цветове е дар, даден ни от Бога, докато ни прави от калта.

Открих ненаредени мъниста и халкички. Погледнах ги като материя. Потиснатото е забранено. Трябваха ми 10 минути, за да може логиката да види искрата.

Но очите ми вече не виждат дупчиците в мънистата.

Дамата с косачката е безпощадна...

Бяла орхидея

Бих искала да затворя страницата,

Може би книгата,

Но белите орхидеи

Винаги стоят на прозореца.

Всъщност от цветовете им

Ме лъха спокойствие.

Почти се разтварям във тях

В тази безтемпературна белоснежна белота...

Вън отново дъжд заваля

В пороя му

Се измиват сълзите ми...

Има ли време в страст все още устни до теб да допра

Или отново се налага да се прераждаме...

Веди иже наш он

Винаги можеш да сложиш чашата с вино на масата.

Да се загледаш в отражението, което дава течността върху сетивата ти.

С рубина потъваш дълбоко, където невинаги е уютно,

Но пътуването си струва.

Малко ресвератрол в кръвта не е никак излишен - 

тумурът отвън е добре да се изчисти отвътре.

Казват, че виното е напитката на сърцето -

да, и сърцето се нуждае от опиянение

поне веднъж седмично

в приглушената светлина на телевизора

или говора на другия.

С виното дистанцията между мозъка и сърцето се скъсява

И можеш за миг да бъдеш своето голо себе си.

Щом не са спрели още да вървят

Странно е как тъгата прави толкова бързо връзка с най-дълбокото ми мен.

Приличам на ябълка, тръгваща да загнива, за да даде път на дръвчето от нея.

Чувствам се най аз, и правя това, което най-обичам, отнасям се в светове и измерения, които мога само аз да съзра. Не ми трябва друг, нито някаква форма ми е нужна...

Но и болката, идваща от страданието, е силно непоносима.

Не в сърцето - 

То така научило се е да се справя.

Да се откажа от чувството ме откъсва една педя от земята,

до степен почти да не мога да вървя.

Месец се уча да ходя отново.

Когато си загубил един път живот,

Краката непременно ще ти напомнят за болката,

щом не са спрели още да вървят.

Благодаря ти, черешов цвят!

Месец май се оформя като труден месец. А толкова го обичах.

Винаги през май ме навестяваше от ученическа възраст муза в широкопола роба от розов вишнев цвят.

В май беше Гергьовден, имахме два рождени семейни дни.

Днес именият ден е пуст, рождения ден го отбелязвам само на ум,

Появи се и погребение.

И сърцето ми тръпне.

Не, не тъна в печал.

Нито съм сложила върху лицето си черен воал.

Просто казвам, че сърцето ми остава на дупки.

От моите рани извира само на снопове светлина -

Аз съм стълбът, който носи други!

И разпилявам тежките поли от сочен черешов плод.

Танцьорката в мен все така вилнее и не се спира.

Само от време на време

Притаява дъх,

За да рече безмълвно

На вселената

"Аз продължам да съм с теб!"

Помни летящата прегръдка!

Не трябва да забравям!

Тъкмо оставих сина си в училището и в двора ме налетя онова малко русо хлапе, с което почти всеки следобед си говорим кога ще го вземе баща му.

Той всеки път ме пита за кого съм и кога ще дойде баща му.

На мен нито веднъж не ми омръзна да му отговарям.

Когато говорим, имам цялото спокойствие и търпение на света.

Времето сякаш спира и тече само един поток енергия.

Оградата не ни пречи.

Тази сутрин получих летяща прегръдка от него.

Не мога да сравня великолепието на усещането с друго, изключително специално и различно е!

Трябва да съм толкова силна, че от срещата ни да поникне дърво!

Имам точно 666 заглавия тук. Много малко от тях са невидими, недописани, стоят в замисъл.

Може и още хиляди да имам да изрека.

Но сега не мога.

Пак съм облякла черупка. 

Дебела е - 

За да съхрани малкото останало злато в сърцето на ядката.

Още съм твърде слаба, за да го видя отново.

Не съм готова.

Аз искам да цъфтя,

а той все още да ме зарови.

Трябва да съм толкова силна, че от срещата ни да поникне дърво!

Там, където обичаш, няма затворени пътища!

Това е една от малкото съботи, в които оставам сама.

Жадувано време, да останеш сам, за да се чуеш.

Вероятно заради ритъма през последните седмици и липсата на почивни дни, съм енергична и в съзнание от сутринта. Но знам, че адреналинът заради предстоящото ме държи да не се сгромоля.

Едновременно съм щастлива и тъжна.

Няма денонощие, в което да не си мисля за него.

В мигове на слабост от очите ми се отскубва сълза.

без никой да види.

без да споделя на никого

защото на кого му е нужно моето споделяне...

Едновременно съм тъжна, защото образът му е само в паметта ми, но и щастлива, че съм свободна.

Знам, че там, където не си желан, трябва да си тръгнеш. Дните ни в този живот са преброени и подобно прахосване на време е богохулство. Трудно е да си сам. Но това е моят предвиден избор, рационалността на ума ми не ми е подсказвал друг възможен път в живота ми. И въпреки това се надяваш...

До кога?

Вероятно в другия живот ще трябва да се доборя за това, което копнея. В този изпълних само едно. Първото, най-ценното.

Сега пред очите ми е корица в жълто и червено, която изпълва душата ми с радост. Слънчевият ми сплит се отваря и пулсира в отговор на цветовете.

Там, където обичаш, няма затворени пътища!

Разцепване

Пътувам в метрото и някак е скучно. 

Не е така, както основно го ползвах две години и половина почти от създаването му.

Метрото беше олицетворение на пътуване към тебе.

Всичко в мен тичаше към теб - 

И мислите ми, и краката ми, и тялото ми...

Дишането изпреварваше влаковете,

А сърцето биеше в уникален ритъм

Като телеграф, който разчита 

Посланията на движеща се вселена.

Все някоя задача бе до последно вършена

И преходът между душа и коловоза бе

Разцъфнали плодови дръвчета по пътя.

Всичко в мен

Казваше само едно:

Обичам те.

Днес метрото е скучно превозно средство,

В което съществото ми се разполага рационално - 

Бих могла да изместя машиниста, ако пожелая - 

Но го намирам за ненужно и тъжно.

Пътят ми е далече след тунела

Само дето не знам, кога ще успея от него

На слънце да изпълзя.

Продължавам да казвам едно:

Обичта ми не беше лъжа.

Пак намирам сили

Да ѝ се радвам като на филм.

Остава ми да достигна морето

Да усетя тюркоазения бриз

И да потъна във мисли

Като здравия Хемингуей. 

Хващам се как неусетно запалвам лула

Дръпвам тежът дим не за жени

Поглеждам изкосо детето

И се питам мъж или жена съм сега...

Уиското е огнено питие,

Когато е с дъх на остаряла бъчва,

Те отвежда в друга реалност,

Която дърпаш за поводите както ти иде отвътре...

Не се опитвайте да обяснявате неща, до които не сте се докоснали...

Свикнали сме лесно да слагаме етикети на хора и поведение. Но дори, когато човек е съсредоточен в храна, трудно отраз можем да определим дали той е гладен, лаком, сладокусник или нещо с метаболитната му система не е наред. Трудно е да определим, дори когато човек отказва да се храни каква е причината - дали защото е сит, спазва режим, нуждае се от по-малко калории, не харесва храната, която поднасяме или има психиатричен проблем, който го държи далеч от храната... Понякога слабият е слаб не защото не се храни, а пълният е пълен не защото непременно злоупотребява храната... Така е и със всичко останало.

Новите родители са склонни да търсят по-дълбоко причините за дадено поведение на детето, като се опитват да му осигурят всички необходими потребности, за да се развива то правилно; да следят собственото си поведение и търсят причините за дефицити или недостатъци в поведението му. Но невинаги поведението може да се обясни с осигуреността от околната среда, възпитанието и моделите... По-добро е, разбира се, това разбиране, което търси и се опитва да дава, отколкото онова на миналите поколения, в което се изискваше детето само да изпълнява и действа според канона на семейството, под снаменателя на "трябва", когато неговите потребности не съществуваха за възрастния. 

Днес, знаем, че зад една проява стоят толкова много причини и следствени връзки и поставянето на бързи етикети, говори само за границите на собствената ни толерантност, познания и опит. Няма как да притежаваме целия опит - комуникацията се движи под общи правила и особености, но реално с всеки човек е различна. 

Преди много години си мислих, че децата стават такива, каквито родителите им ги възпитат. Но явно трябва да минеш по този път, за да ти стане ясно, че децата не са пластелин, който ти можеш да моделираш. Чрез съзнателните интеракции постигаме една незначителна част в изграждането на личността на детето, много по-голяма сила естествено има модела, който демонстрираме пред него с раждането му. Това, което пропускаме в анализите си, че моделите са част от среда около детето и макар моделите на родителите да има повече или по-голяма степен на влияния, те са само част от околната среда формираща развиващата се личност. Това е и една от причините братята и сестрите с разлика във възрастта да формират различно поведение и у тях да се залагат различни характери. Но не само околното формира личността, не само това, което му се дава или не му се дава. Човекът идва с гените си. Така, както невинаги детето взима цвета на очите или ръста на родителите си, а проявява ген от прародителите, си така и някои особености в поведението му могат да се обяснят с наследствено предадени носители. И тук вече идва на ред напълно индивидуалното, защото всеки човек е уникален сбор от генетичен материал, пренесен през поколенията, но и получил се единично при него; защото зад усещанията, проявленията и реакциитиите в организма стои специфична биохимия, транспорт на невротрансмитери, хормони и съединения, които може да ги има и другите хора, но се случват със специфична скорост и количества за всеки...

Така, както е невъзможно, да кажеш какво съдържа дадена книга, знаейки само буквите, без да си я прочел, така трудно е да разбереш даден човек наблюдавайки го или поназнайвайки един или друг факт, свързан с него...

Поведението на хората може да бъде процес само на постоянно изследване или наблюдение с общуване без етикети. Те, етикетите, не биха могли да ни стигнат иначе...

Моля се

Моля се

Ръцете ми да издържат и да не откажат

Защото един ден,

Когато цялата суета на света няма да има смисъл,

Ще отида на село

Да меся хляб.

Ще го пека в голяма истинска и дълбока пещ

Овъглена острани по варовитите ѝ стени.

Отсега усещам аромата на истиски хляб

С твърда гореща коричка и надигнала се вътрешност на дупки.

Бих хранила цяло село.

Не знам кое ще е това село,

Знам само пещта и хляба,

Аромата и искрите от слънчевия сплит.

А детето,

На детето ще оставя да вади и обръща хляба,

Защото ще е заразен от сплавта между хляба и мен...

Ягоди без шампанско и сметана

Боже, как ми се ядат ягоди само,

Нито сладки, нито кисели,

нито напълно узрели,

Нито още зелени. 

С големината на орех и достатъчно сочни,

С фин мъх, който незабележимо гъделичка

Рецептори в устата.

Виждам ги ягодите,

Усещам техните витамини,

След тази зима

Трябват ми ягоди.

Каменна жена

Казваш си, 

Нищо. Паднах. Отново ще се науча да ходя.

И така, колко пъти в живота?

И има ли път, който да е последен...

Случи се,

Седнах - не паднах.

Не легнах - вкамених се.

Краката атрофираха.

Колената не действат.

Това падане последното ли беше?

Уча се да ходя.

Болезнено е, но бързам.

Мускулите са здрави, но костите - не.

Също като живота, който не те е оставил, но духът ти е отлетял.

Душата ми е все същата,

Тя си играе с детето...

Уча се да ходя. И мога да кажа, че боли.

Костите ми вият,

Но мускулите се радват.

Сърцето ми бие,

Мозъкът действа,

Но слънчевият сплит се скри

и ми липсва.

Този естествен подсладител любовта

Любовта е най-естественият възможно съществуващ подсладител. При това без калории. В чистия ѝ вид ти дава толкова много освен обич и споделяне. Радост, щастие, спокойствие, омиротворение. Времето губи смисъл. Вероятно и затова дори и лицата на влюбените са без бръчки или дори ако имат такива, познали любовта късно, лицата и очите им сияят и те се губят някъде в далечен втори план.

Когато си влюбен очите ти, познават отдалеч красивото. Цветното на овощните дръвчета става още по-цветно, цветовете на пролетните цветя стават още по-ярки, птицата лети пленително, небето омайсва със синьото си и кълбовидността на облачното бяло, морето мирише на страст...

Сънят тази нощ ме е дарил с обич, въпреки че посрещнах деня с глава на запад... Но така мога щом отворя очи веднага да ги зарея в сутрешната синева.

Любовта ми липсва. Но не и обичта. Не виждам цветовете по-силни. Естетът в мен само очертава формите, които природата е създала за възхищение. Малко бездушно е. Също като усещанията на петстотингодишен старец в младо тяло :)

Любовта и обичат са най-красивите емоции, които можем да изпитаме. 

Делничните задачи ме грабват и истинската ми същност се загубва между редовете. Не че тази не е истинската, не че в отмянатането на ред след ред е безстрастно... Но в проекциите си се виждам без тичане ръка за ръка с детето да гоним цветно хвърчило и да разказвам неповторими истории...

Спомних си приказка, която майка ни разказа в детството ни. За един папагал и пиратски кораб. Ей, така спонтанно измислила я, нямала времем да намери и отвори книжка между задачите, но въпреки това не отказала прегръдката за двете със сестра ми... Толкова ме бе развълнувала тази приказка! Поисках след време отново да ни я разкаже. Мама не я помнеше...

На обич учат майките. 

На любов се учим сами...

Тривиално луд свят от трима

Когато поставиш душата на поет,

В кожата на рационален въртящ педалите на делника индивид,

се получава

квас.

Заради дневното изтезание над душата,

Тя си отмъщава безмилостно

И оставя ума да будува нощем.

Естествено, нощем той не може да роди нищо,

Докато тя танцува в несвяст, загубила някъде себе си,

не помнеща стъпките, 

нито даже, че отдавна е събула цвичките.

Духът е над нещата.

Но вътрешно раздава шамари и безцеремонно

Продължава да си дърпа теглича напред

В безупречна права линия,

Като остарял изглеждащ младолик петстотингодишен педант.

Странна тройка е огледалната ми личност.

Все още не е разцепена,

Макар че много ме блазни,

Дали вместо съюзничество

да не им поднеса истеричен смях.

Не губя време за неплодотворни образи

Обичам хаоса на гениите,

Но безпорядъка на лудите не ме примамва 

и затварям главата с дефицитния на емпания психо.

Разумът е хванал цигара - 

Липсва му допамин

Духът удря едно силно - 

Трябва му тонус,

Душата се пудри - 

тя е вечно красива, дори когато го играе сбръчкан

старец от женски род.

След малко ще ги събера,

За да се родя отново.

Или просто ще ги сложа тримката да спят...

Движение на въздуха

Купих си балсам за устни с аромат на диня.

Избрано заради дискретността на цвета. 

Сега се чувствам като захарното момиче

В сладкишница. 

*    *    *

Ръката ми автоматично посегна към шнолите.

В цвят пепел от рози и пепел от рози на цветя.

Дете едва ли ще ги хареса,

Но за жена не са подходящи.

За секунди отпътувах в началото на 80-те.

Спомних си най-милите години, в които бях момиче

И мама ми слагаше шноли в косата със същата форма.

Да имаш такива шноли тогава беше изключение. 

Част от мен, колкото и микроскопична да е,

Ще остане да живее в Гърция в началото на 80-те.

Усещам вкус на ягодова дъвка в устата си,

Тръпка от късмет в чашката на сладоледа,

Ненатраплива сладост от крема във фунийка от фино бутер тесто,

Който така рядко можех да опитам,

Радвам се на аромата на печена царевица и кестени по атинските улици.

В моята Гърция се научих да карам колело

И познах болката от триенето по пясъка на колене

И лековия ефект на морската твърде солена вода.

Още виждам уникалната атмосфера на градче на твърде южен остров.

Изненадата от вкуса на морската храна и до ден днешен ме изумява.

Пръстенчето с формата на делфин от меко сребро отдавна не е същото

И още си спомням  през витрина прецизната изработка на розички от злато, които се носят на ушите.

*    *    *

Някой ден ще се разхождам по кея на малък гръцки остров и ще се наслаждавам на местния вятър.

Цвят фуксия

Имам право да съм пролет.

Имам право да съм пролет,

Дори и наоколо ми да фучат бури.

Имам право да съм пролет,

Макар и в косите ми да е потънал сняг.

Имам право да съм пролет,

Дори когато сивотата е завзела света - 

Дори още повече тогава

Аз ще съм пролет.

Тази пролет виждам в цвят фуксия...

Когато се научиш да пускаш хвърчило всеки ден...

Всеки страда по различен начин. И същевременно, еднакъв. Вероятно, могат да се обособят типажи на страданието.

Ние сме въздигнали щастието и позитивизма на пиедестал и гледаме осъдително на всяко тъгуване и изразяване на скръб, печал, неодобрение дори. Сякаш реалността е розов локум, който можем да разтягаме по всички страни на битието. Но както знаем и много сладко вреди.

Полезно е да даваме воля на сълзите си.

Не за първи път пиша за начина да се справяме с болката. Най-трудните са най-жестоките - загуба на близък, развод/раздяла, загуба на работа/финансов статус, загуба на дом, болест или инцидент, увредил тялото ни...

Ясната истина е, че когато се научим да изплакваме болката си възможно най-скоро, вместо да я потискаме навътре в себе си, не губим дни живот - а те, уви, са броени и не си заслужават прахосването в сивилна, несвяст, празнота и още повече болка.

Едва вчера след три месеца душевно боледуване, за което си давах сметка и приемах, дори позволявах, осъзнах всъщност дълбочината му. Едва вчера след два месеца спонтанно в очите ми се опитаха да избият сълзи.

Има си случката за това. Има си и факторите, не бих казала, особено от октомври насам, че не ми е трудно, но упорито като типичен козирог си бутам нещата напред, отказвайки се да се предам.

Предадох се само да търся обич там, където я няма. И сълзите бяха за там.

Пускала съм съвети и сто процента е вярно, че те работят за бързото изправяне на крака при раздяла с любим човек. За съжаление, има фактори и фактори, когато не може да си позволя седмицата волна екскурзия, скок на парапланер, ежеднавен досег до ново изкуство с ръце и очи. Боже, толково много неща бих направила!

Този път замръзнах. Станах като замряла гъсеница в пашкул. Както имам 10 години без телевизионен екран, така за два месеца сигурно наваксах цялото това пропуснато време. Но гледане само в един и същи типаж телевизионни продукции. 

Неочаквано за себе си открих корейската тв драма и съм благодарна за това - за разлика от продукциите които сме залети по канелите техните се отличават с позитивизъм, възпиталене и образователен елемент, които аз ценя. Така дори и в състоянието си на мълчаливо бълнуване се докоснах до един чужд, всъщност никак нечужд манталитет, история, култура, кухня, което подхрани любопитството ми към народ и език, които никога досега не са ме вълнували. А това е богатство - всеки един допълнителен прозорец към различностите на света е богатство!

Тези образи ми трябваха, трябваше ми толкова бързо изреждане на кадри, картини, лица... Да им има камерите, светлините, монтажа, ъглите, преспективите, динамиката на тези хора, козметиката. Направих нещо, като вместо захар, да ползвам подсладител. Вероятно и една светлинна пръчка би свършила същата работа за далеч по-кратко време, но нямаше да бъде така любопитна и красива. Бога ми, тези хора за 2-3 години бележат такаво невероятно техническо развитие в тв продукцията, нашет темпове са направо с отрицателен баланс спрямо техните...

Независимо от вътрешното ми страдание душата ми се чувства щастлива. Странно е. Като локум с шам фъстък, барабар с черупката. Може би, някой ден ще напиша защо е така - още изследвам себе си, Бога ми, мога да кажа, че съвсем не съм същата в реакциите и усещанията, и същевременно пак съм си аз. Има си причина - десет, двайсет или трийсет години житейски опит те разгръщат като личност, повтарят те някъде, другаде - не...

Единствената грешка, която допуснах, и бих посъветвала, макар че знам, да не я допускате е - заседяването. "Замръзването" е свързано със заседяването. Докато на 20, 30 и дори 40 години заседяването не би имало, кой знае какви последствия за ограниченото време от два месеца, при условие, че на ден са извървяни в бърз ход по шест спирки, от една определена възрастова граница това може да донесе вреди.

Костава ми една-две седмици усилия да подредя графика и възстановя навика си за спорт, имам и други 1-2 задачи в тази връзка като да спя през нощта и да не се храня по никое време. Но съм спокойна за тях, защото познавайки се и целейки това ще го постигна плавно за още 2 седмици.

Но вече знам, че никога, никога, докато съм жива не бива да спирам наистина активната физическа дейност. Рамото ми заради мишката и лошата поза така или иначе си ме болеше, въпросът е, че обездижването проточи тази болка. Сами си го правим, хора! Към рамото обаче се добави коляно, пък и второ, болезнено съкращаване на пръсти, загуба на координация на тялото и бързи рефлекси заради болката и схващанията. Килограмчетата, нали, са ни най-малкият проблем - а те пущините вече се качват дори и без хранене...

Следващия път, ако ми се случи болка от същия порядък, просто си обещавам, че ще отида най-скоро да се наплача в басейна, без никакво заседяване!

И все пак цялото ми същество си пожелава да има радостта и обичта - стига ми досега от другото!

alien creature в скоби

Никой не знае какво ми е.

Но моите очи са тюркоазени

Сърцето ми е аметистово

Короната ми е червен турмалин.

Вероятно сълзите ми щяха да бъдат от стъкло

А аурата ми - от хиалуронова киселина и колаген

За да може слънцето да се отразява

При сблъсъка си с мен

Синьо поле пред очите ми

Не знам защо

Събуждам се обичана

Щастлива съм през първите часове на сутринта

Докато не потъна в работния процес.

В него се губя,

Не, по-точно се сливам,

И не знам коя съм

Там съм работа,

Но такава, в каквато се изразявам.

В късния следобед откривам умората

Отново са ме настигнали отнякъде подхранени роматични мисли,

Но този път те са неспокойни, не като сутрешните, с които гледам слънцето наравно.

Тези трепетни шепоти викат нощта

Дърпат черната завивка до носа ми

Искат да ме скрият на топло

И потъна този път дълбоко към себе си.

Вечерта е третата аз, която играе.

Тя може да бъде дръзка, палава или безсрамно залежала се.

Вечерната мен е егоистична, но пламенна.

След нея настъпва тихата нощна,

Която може да успокои цялата вселена до състоянието ѝ преди взрива...

Събуждам се

Обичана

Незнайно защо

След пътуването от през нощта.

Преди привечер

Виждам 

незабравки

Дори нощта се нуждае от луната...

Женското в мен се опитва да празнува. Нежността, объркаността, виталността, грижовността, топлотата, романтичността, тревожността и безумното бърболескане дори дават такава пъстрота и крехкост на света, с което го правят изящен.

Не знам как да празнувам. Все още не съм се научила да празнувам. Радвам се на моментите, които предизвикват усмивка, които карат душата ми да цъфти и изгрява.

Светът често те затваря като под похлупак и не ти дава достъп до въздух и слънчеви лъчи.

И тогава като млечка в асфалта пробиваш нагоре. 

Понякога не ти е ясно, цвете ли си, бурен ли си или билка. Вероятно всичко накуп. И точно в това е сладостта на жизнения ти път.

И все пак... искам повече да съм цвете и билка.

Искам повече да съм жена. Да имам възможността да давам полет на заложеното ми от гените, нарекли ме да бъда нежна, създавам красота и лекувам с ръце.

Когато си сам, си трудно цвете, трябва да пълзиш като бурен и се разпространяваш навсякъде.

По-красиво щеше да бъде да съм стрък фрезия.

Вероятно е глупаво, вероятно е обречено, но дори сега в тези средни години си пожелавам да мога в този живот да вкуся чувството да бъда жена до нечие топло рамо...

Нека бъда безнанежден лунатик, но дори и нощта се нуждае от луната...

Копнеж в миналото

Минаха 41 дни. Нека са 41, за да не са свързани с отчаянието на вечността. Животът е твърде кратък, а любовта тленна приживе.

Чудя се. Дали в тези дни не изпита моменти, в които да си помислиш:

 "Липсва ми". 

"Липсва ми да я видя. " 

"Липсва ми да я усетя." 

"Липсва ми мълчаливото ѝ присъствие." 

"Липсва ми начинът, по който с устни докосваше челото ми." 

"Липсва ми желанието ѝ да ме има." 

"Липсва ми съчетанието и хармонията ни."

"Липсва ми допирът на ръцете ѝ."

"Липсва ми досега до кожата ѝ и удължаването на мускулите на гърба ѝ."

Липсват ми очите му.

Липсва ми тялото му.

Липсват ми устните му.

Нищо друго не ми липсва.

Памет от обичане

Толкоз. Всичко приключи след месец. Дори биохимията в мозъка ми утихна. Малко повече работа, малко редовни драми с детето и два дни повишено кръвно. Когато мозъчните ти пътеки жужат не ти е до любов, романтика, виталност, дори и до гола интимност. Това е горчилката от живота - всяка чудо за три дни, дори за него да си се трепал години или си чувствал пеперуди в стомаха в продължение на 28 месеца...

И въпреки че има много пластове за събличане, за да стигна до същността си, очите ми и се радват на лика му, мислите ме отправят на разходка по чело, очи, уши и устни и ръцете ми се радват на памет от обичане...

В душата ми е топло.

В душата на друг

Всъщност, не знам дали се влюбих в него. Със сигурност, беше в музиката му. Но мелодията не беше негова. Сюжетната линия бе предварително обречена. Вероятно, щях да съм с другия, ако беше жив. С този имаме връзка от миналото. Не помня много, нито какви сме били. Ясно виждам синята му униформа и месинговите копчета по нея, разкопчаната права якичка и пагони в червено с дискретен златен кант. С мустаци е, перчемът му е разпилян, освободен от фуражката.

Но себе си не виждам тогава. Знам, че той ме е последвал. Добре му се получава с разказите, постоянно има слушатели около себе си. Този му чар успокоява момчетата в шинели... Аз го слушам, наблюдавам го, вътрешно му се усмихвам, мъничко се възхищавам, знам, че е на моя страна. Той ми е покорен, не аз на него. Коя съм аз тогава?

Персефона

След съня вървях по улицата и се усмихвах. 

Наоколо мирише на пролет, въпреки че е февруари.

Слънцето е светло като при равноденствие.

Създава усещане на кротък следобед.

Вървя и си мисля за него.

Там, където хората се разделят, звездите събират.

А те ми пошепнаха, че връзката ни е силна, дори и стабилна.

Странно...

Силната съм аз.

Не знам защо ми се пада в този живат аз да съм силната.

Казват, че волята във връзката е на мен. За него - научих другите значения на думата "навязчивый".

Онзи ден авторката на Глина и Сърце беше качила разяснение на думата "воля".

Воля, волим те, обичам те.

Всичко си идва на мястото според звездите: аз съм обичащата, той е навязчив.

Мъжът, който не може да се състезава с мен, но ме ограничава. Под повърхността.

В друга проекция

Трябва да си го запиша.

Защото делникът така изтрива същността ни, негативизира емоциите ни, изтърбушва ни и ни хвърля някъде, където няма светлина...

Събудих се. Събудих се тази сутрин по-рано от останалите. Не знам дали беше заради ранното лягане вечерта, има значение разбира се. Но се събух щастлива. Сънят е свързан много с щастието. В точната доза.

Събудих се щастлива защото го бях сънувала...

Това е четвъртият ми сън с него, от първите три, които се появиха в началото на запознанството ни.

Във всеки сън го виждам в страшно близка обстановка и ситуация. Два от тях с много малък детайл разлика се повтаряха, което не знам как може да се случи по невронните пътища нощем. Кой е диригентът на тези сънища не знам.

За разлика отпреди този сън не ми остави уплах, стрес, изненада, въпреки че беше, разбира се, странен. Как може един сън да те направи щастлив, че е странен е ясно?

С него бяхме отишли в исторически музей. Инициирах купуване на билети, които представляваха някакви странни грошове. Не знам как изглежда грошът. Държахме по един грош с дупка и прорез от месинга с релеф на листа и потъмнели от мръсотия длъбнати линии двамата.

В следващ епизод на същия сън го видях в гръб как помага на майка ми в гладенето на прането. (Доста странно, нали?!) Не беше с ютия. Имаше доста пара. Предполагам, че така гладят в химическото чистене. Но беше до майка ми! и ѝ помагаше. Все още не знам защо намирам прилика между него и майка ми. Може би е в реакциите, поведението, защитните механизми... И двамата са ми обърнали гръб, но не съм загърбена. А аз ги гледам, хем съм мъничко притеснена, хем, изпитвам любопитство от необичайността, хем, съм слънчево щастлива отвътре на пук на сумрачността в помещенията.

И после, после имаше трети епизод, след който се събудих и вече не помня. Жалко. Беше светъл. Дано се сетя. Беше щастлив.

В някоя проекция на друго измерение сме заедно.

Без сърце

За малко съм сама у дома. Времето навън е пролетно слънчево, нетипично за февруари, годно само за разхвърляне навън, синтез на витамин Д и небрежно бърборене с приятели.

А аз съм у дома, и само на 40 процента съм разкъсана да срещна слънчевите лъчи и движението на въздуха директно.

У дома съм. Понякога да останеш насаме съм себе си и да усетиш дома си е истинска привилегия. Това е някаква странна форма на медитация, която да такава степен се е вкоренила в мен в детството ми, че сега, ако не получа дозата си от нея, сякаш не съм аз.

Привилегията ми е, че съм на средно висок етаж, без наоколо пространството да е отрупано с ненужен бетон и грозни високи фасади, слънцето властва на нивото на етажа ми и мога да му се радвам, като все едно съм на космодрум или люлка в небето. Все още имам невероятен природен изглед, за който мнозина биха ме завидели, наред с всички невсгоди, които може да носи един стар стар жилищен блок. 

Слушам себе си. Слушам звуците на миналата си любов, последната, както я определям тези дни, и си мисля, колко жестоко е всъщност да превръщаш дома си в кабинет, училищна занималня и място за прибиваване за сън.

Освен мен, от стените на дома ми, понякога усещам с ненаречени сетива, минало измерение, в което снимка от престоя си на земяна са оставили предишните му обитатели. Единият от тях - баба ми - винаги ще остане моят закрилник, единственият си останал дом и нейна заръка запазих - не знам защо ѝ беше толкова важно, но беше важно за мен и ценно за цветята, които отглеждам.

Няма да крия, даже досадно ще кажа, че продължавам да си мисля за него. Лошото е на влюбените души, че винаги виждат образа на другия според собствената си отразителна от себе си проекция и я пригаждат към себе си. Ако не вредиш, мисля си, няма лошо, защото на поетите им е нужна храна, за да поддържат виталността си, без която не могат.

Но хиляди пъти повече бих искала да кажа в края на живота си, когато дойде - ето с този човек споделих време и се чувствам богата.

Преди време в душевната изтощеност се помолих. Не на кого да е, а на духовете. :) Не правете така. Това е несъзнателен повик за спасение, когато потъваш заради безконечните задължения, околна токсичност и препяствия, които трябва да отсраняваш заради най-скъпите си цветове, за да бъдат. 

И тогава ми бе изпратен той, точно както го пожелах. Към желанието си обаче бях забравила да добавя душа...

Когато се молиш на отишлите се близки, изводът ми е, че несъмнено ще получиш помощ - приказката за Ангелите не е случайна - но ще я получиш без жилката на живота, защото духовете са изгубили сърцето си...

Боледувам

Колко време му е необходимо на човек,

За да преболедува любовта.

Както в болестта е сам отвътре

Както за излекуването й е важна искрата

За живот отвътре.

Не тача празнуването на смъртта

Предпочитам рождения ден с чаша вино

На място, където ме чака духът.

Всяка пролет през май

Отбелязвам обаче уви самотата

В 19-тия ден на месеца май.

Заменям елхови клонки

С тръпчиви зелени вишни.

Пращам ти по вълните писмо

И те питам

Колко времето й трябва на любовта 

Да умре...

Клапен пролапс

Има дрехи в гардероба, които отдавна не обличам,

Събират само прах по закритите лавици

и създават отминал безпорядък.

Има дрехи в гардероба, които носят аромат на забравен сапун

Със сухи цветя.

Би трябвало гардероба широко да отворя,

Да влезе свежестта на пролетта,

А аз все още безмълвно се завирам между закачалките,

Търсейки скрити съкровища по джобовете...

Пасва ми

Завъртях го живота

Поставих го в точка начална

Цикъл завърши

И пак съм там, откъдето някога тръгнах.

Този път имам основа,

Моята, ничия друга.

Питам се, какво не успях,

Може би ежедневието по-пълно

Трябваше да бъде

Да има повече пъстрота

за да се връщам назад по линията на спомените

Повече прегръдки да знаеха 

Моите деца.

Празна дума не съм оставила

Изреченото носи мисъл и сърце,

Била съм достатъчно с вързани кънки

В леда,

Даже понякога без обувки

Съм стъпвала с боси крака.

В студа тялото губи грациозността

Балерината е скована,

Но духът става по-плътен.

Не знам,

Може би наша задача е,

Именно духа си да превърнем в материя.

Сливането между тяло, душа и ума

е болезнен процес.

Прави те мъдър.

Самотно е,

Но е път, който ти принадлежи.

Ред е

Моят поет се прибра.

Тихичко някъде се скри

След див купон в бардак махмурлук

Сякаш го заличи.

Сега ми е скучно.

Сега ми е някакси пусто.

Сега съм някак реална.

И дива,

И зла,

И нещастна,

И едновременно много щастлива.

Обичам още нежната кожа по лицето

На малкия,

Очите ми галят сладките клепки,

Устните се допират в нежна целувка

Последвана от мигновена усмивка.

Ставам и хвърлям ръцете си от раменете

Дланите ми копнеят и за друга прегръдка.

Оставям ги волни като пеперуди

Докоснали нищото в спомени.

О, поетът, бълнува,

Отдалече го чувам как сънува.

Махам му с пръст да мълчи

Редно е вече ученикът на сцената да излезе,

Ред е на художника да отвори бои...

Нощем

Интересно се получава. Съзнанието се справя добре. Рационалната част от мозъка изпълнява своите функции. Волята помага. Но нощите - нощите се оказват коварно тежки с елементи на памет, а има ли сън с памет - това е болест. Не знам какво им е на зависимите хора. Била съм зависима само от дейности, които обичам да върша; от мисли, които са ставали обсебващи, но към теб, към теб подсъзнанието ми явно е болно влюбено и загубено в някаква несъществуваща вселена, зависимо като неродено бебе от пъпната връв към майчиното тяло.

Истина е. Любимият на сърцето ни човек избираме не защото прилича на родителя ни от противоположния ни пол, съответно при дъщерята на бащата и при съна - майката, любимият човек винаги напомня по нещо дълбоко на майката. И сега ви виждам, вас двамата, които не се познавате, да си приличате повече един на друг, отколкото с мен кръв от кръвта. Все още не разбирам мъдростта на вселената и нейната игра, знам само, че заради никого не съм се будела нощем.

Огънят и водата си ти

Вече не се плаша да те изгубя.

Нека бъде!

Сякаш пък някога е било да си до мен?!

Нямам те, както те нямах и досега,

Произведението е само самоизмама.

Връщам себе си в комфорта на моето тяло,

страхът като емоция ми убягва -

Този, който има стойност в живота ти,

Няма как да изпусне нишката към ръката ти.

Дързостта да си тръгнеш оттам,

където копнежът по твоето топло го няма,

Дава криле

И едновременно заземяване.

Чувстваш се жаден и напълно свободен,

С тази разлика, че огънят и водата си ти!

Орхидеите вкъщи цъфтят

Орхидеите вкъщи цъфтят.

Този път отрано подкрепих стъблата им,

За да има разтворени пълни цветове.

Пъпките имат невъзпрепятстван поток от вода.

Повече са от последните две-три години,

Без да опадат предварително неразтворени.

Но не мога така да се радвам както преди на цветовете им.

Бих искала да напиша книга със стихове,

Която да се издава пет пъти - 

Почти открадното от един корейски филм,

Скоро ще го изпиша с корейски знаци:

Моите орхидеи вкъщи цъфтят.

Така виждам клеймото в сърцето си

За мен с малко повече интервали между думите,

за да чета.

Последната дума е моята

Никога не забравяй, че колкото и да определяш правилата, да държиш на дистанция или обратното, моята дума е последната. Моята дума е последната в това дали съм съгласна да играя играта или пък не, да я продължа или ще реша да прелистя страницата, да затворя книгата. Затова не злоупотребявай с доверието ми, радвай се на миговете с мен или просто постъпи достойно и ме пусни.

Виждам те добре. Виждам те по-добре, отколкото искам. Лошото или доброто е, че идват години, когато времето е най-скъпото нещо, което ти принадлежи и жадно измерваш. Трудно би заменил стойността му за нещо с по-ниска. Доброто или лошото е, че в един момент любовта ти към себе си изгрява над другата, или просто втората се смалява, за да можеш да се усетиш напълно.

Следя се. Запълних тъгата с телевизия, от която бягах години. Но образите понякога те успокояват. Случайно намираш нов интерес и разбираш, че си жив. Хващаш се, че спиш на обратното, за да избегнеш да виждаш предмет, чрез който го виждаш. Улавяш се, че си започнал дори да си поставяш нови цели, да планираш отдавна отлагани други...

Преглътнал си достатъчно пъти. Преглъщаш за предпоследен. Трудно е. При последния всичко е толкоз решено, и жалко, и ясно, остава само епилогът.

Силен камък е аметистът. Сякаш баба ми го бутна в ръцете. Откога се каня да го сложа. Винаги ти показва истината, лекува главоболието ти, отрезвява те, помага ти да овладееш емоциите си, да спреш гнева си, да дадеш съотвестваща стойност. Никога няма да се откажа от аметиста - той е моят камък.

Вероятно трябва да ти благодаря, че ме вмести в календара си, между другите. Няма как. Бих ти благодарила за друго. Когато осъзнаеш цената му, ако все още те помня, едва тогава бих благодарила за отделеното време да бъдеш с мен. Сега се опитвам да не мразя себе си, че те влачих толкова време, че въобще се поддадох след толкова ясната преценка за теб още в началото. Е, поне ще знам - потвърдих, преценките ми са болезнено верни, и всичко си има цена.

Сега те изтривам. Изтрих те отвсякъде.

Човек може да съхранява само добрите си спомени, другите не си заслужават невроните.

Утре едва ли ще те помня.

друго измерение

Има рокля, която не съм обличала.

Но постоянно се виждам в нея.

Тези дни прекрачвам в друго измерение.

Ще я облека за себе си.

С йероглифи ще изпиша в душата си

Аз съм слънцето

И ще пръсна цветове ѝ в аурата

Тъкмо както се виждам.

Безпаметно

В един момент строфите ще спрат.

Ще затворя вратата притаила отдълго дъх.

Няма да има въздишка,

Ще е за последен път,

в който няма да се обърна назад.

В един момент вратата ще бъде глухо затворена

Ще забравя твоето име

Ще забравя гласа ти

И твоите сини очи

Ще забравя пътя до дома ти

И името ти ще потъне в указателя

На телефона,

По който и без това няма какво да си кажем.

Някой ден сърцето ми ще затвори врата

Ще се капсулова

Ще стане стотици хиляди пъти по-тежко

Но пак ще носи крила

С които ще мога себе си да прегърна...

Безпаметно теб оставило те зад гърба си

5ети елемент

Отворих черната папка. От лятото на моите 18.

И разбрах, че повече не може така.

Това, което носиш в себе си, не можеш да го изгубиш.

И да заровиш в изкоп и покриеш с камънаци,

И да го покрият буренаци,

То бавно и постепенно като цвете в асфалта

Ще избие и ще намери своя път

Стига да е топлото семе,

Което носиш до сърцето си.

Трябва да сложа короната.

Все още не знам как,

Но всичко крещи в мен и кърши костите ми до костния мозък.

Кое да жертвам

Себе си жив не можеш да погребеш,

а и не трябва.

Време ми е да се уча на надежда.

Достигнала съм петия елемент...

етер

една от най-предпочитаните думи тук е "сънища". но знай, че, когато сънуваш много, или животът ти е в застой и нищо не ти се случва, или си под стрес.

аз обичам да пътувам в сънищата. те развихрят фантазията ми. чрез тях успявам да пътувам на дълбоко и надалеч. но хиляди пъти бих предпочела реалното пътуване, в което духът ми ликува, душата ми танцува, сърцето ми пише, а мозъкът ми се наслаждава на еликсири.

обичам да слушам сънищата си и когато съм под стрес, защото винаги ме предизвикват с неочакваността си и ми хвърлят ръкавица добре да опозная себе си. такава съм, дадено ми е от звездите, под стрес да откривам истини, до които човек трудно би се добрал. оракул, шаман или някой жрец в хилядолетно минало ми е завещал странно наследство. но на мен ми харесва и аз го обичам. въпросът е какво да го правя днес, когато така настоятелно иска да бъде.

затварям бял лист.

започвам да пиша със сребро.

точките ми ще бъдат полускъпоценни камъни.

запетайките - кристали.

ще ти се обадя, когато привърша.

пожелай ми дълго да се люлея на тази люлка, в която съм себе си.

пожелай ми душата ми да остане момиче с розово цвете в косите...

тюркоазът се измести в ушите. затворила съм очи и те слушам.

пълня слънчевия си сприт с огледало.