30.7.11

Ще разбереш ли?!

 
Точно сега бих навлязла в тръстиките, за да отнасям късове от света в обектива. Думите искат да спят, като утайка от турско кафе. Само очите изпращат сигнал към сърцето или показват, че то все още тупти...

В душата ми е безмълвно като тиха зимна утрин, когато само видът на скрежта издавя скърцащ звук и дишането реже пространството като дебела шоколодава торта.

Шоколад, с горчив вкус на карамел и лешници.

Още има живец в тялото ми, щом при мисълта стомашните ензими се активират и събуждат лакомо ума ми.

Не, не бих посегнала към парчето

Но бих отворила крачка и като ски-бегач бих се засилила без да мога да спра, без да се уморя, без мускул да потрепне, просто като машина, докато железният въздух разреже дробовете ми и не превърне мозъка ми в бухнала овесена каша.

Туп-туп, туп-туп,

Нека изскочи, нека кръвта отиде цялата в лицето ми, нека ако ще сърцето не издържи.

Можеш ли да ме спреш, да прекося морето, да се влея в хоризонта, да се слея със сиянието, да се стопя във въздуха, да умра и после пак от вселената да се възродя.

Обновена и свежа.

Без шоколадова торта.

Без свещ.

Само с тръпката за малинови устни...


26 юни


Само знам, че обичам...


Най-лошото е, когато те посекат в работа ти. Тогава, когато работиш с чувства, е, сякаш фатално. А как би могло да е иначе, просто механично да вършиш нещо, да чакаш края на работното време, за да си някъде другаде.

Не, не е някак по вкуса ми. Аз съм това, което работя. И защото съм аз няма начало и край на работното време. Мога дори да сънувам как работя, да легна с мисъл и да се събудя с друга. Работата просто я редувам, от едно на друго занимание, в което съществувам. Това е като да правиш любов с любим човек, когато си отдаден само на мига, иначе просто не е любов. Това е като да тичаш в полето с детето си, да се надвикваш с вятъра и да управляваш хвърчилото, което се смее на радостта ти от дълбоката синева...

Това е дори като да се скараш с любимия, просто защото има още чувство и не може да е иначе...

Ако чакаш края на работното време, просто работата не е за теб, това не си ти и предстои да се откриеш, заблудил си се или си свърнал в погрешен завой...

Имам и друг извод, но него ще проследя друг път :)

Какво обаче да направиш, когато те посекат? Защото, когато работиш с чувства, има отношение, и има друг/и... и защото не си сам

Всъщност, това е само показател, че си излезнал малко от границите на собствения си път. Можеш ли да грабнеш извода, да го прегърнеш като най-скъп подарък, да се усмихнеш и продължиш?!

Защото съм била и от другата страна, която, уви, знам и на къде води и че струва скъпо и за да се спасиш ще ти трябва време, за да се усетиш жив, да се намериш, да се преродиш, някак сега не ми е трудно вместо за година и половина, да се усмихна след няма и месец :)

Знаете, кои са нещата, които ви правят щастливи – не се връщайте към тях, защото това означава, че са изоставени, просто ги носете и бъдете едно цяло с тях!

19.7.11

Когато боли най-много


Тя затвори вратата и остана сама. В полумрака на хладното стълбище. Краката и без команда я изведоха надолу през входа. Сърцето й не трепна нито веднъж. Не защото беше силно, кораво или студено, а вече отдавна изхабено, изсъхнало, мунифицирало..
Странно нито веднъж не се спря, отчете ума й. Сякаш някакъв механизъм неразбран, издълбок, бездиханен я носеше към спирката. Или, може би, такси.
Къде всъщност отиваше?
Шумът от токовете й оттекваше във вечерните сгради, от които се дочуваше само от време на време накъсан приглушен шум като многолюден вопъл от далечна безлика тълпа.
Звуковата вълна се удряше по бетона и по реда на физическите закони се заковаваше в съзнанието й. Будно. Измерващо. Неизплашено. Неизненадано. Смразяващо ясно и категорично.
Стоп.
Стоп кадър.
Сценарият е познат.
От преди много години.
*

Беше бясна. Със смразяващо ясен и категоричен ум. Приготвяше си багажа. Не въобще, а само достатъчно.
Категоричното его я спря. А може би утре ще е по-разумно?!
Само сън. Боже само трябва да се наспя!
*

Токовете отмерваха крачките равномерно. Някак бяха станали тежки. Нито големи, не и ситни. В равна линия. Едно, две, три, едно, две, три. Пеперудата беше умряла.
Усмивката беше горчива. Малка, но самодоволна. Вътре се пропукваше цвете. Да изскочи от черупката, която твърде дълго бе стояла куха отвътре. Умът се стрелва. Не на посоки, а във вектори: напред и после малко назад, напред и малко назад, като танго на водни кончета, без участието на втория...
В права линия.
Детето!
*

Как трябва да пресъздам тревогите, които изпитва една съвременна майка...
Мисли като писмо предадено с морзова азбука, къси-дълги вълни.
За себе си, се роди. Но без него не може да бъде напълно своето себе си понастоящем.
Пию. Пию.
Жертвата преди десет години даде ефект точно сега.
Скъпа цена за на вид дребни отстъпки.
Колко жертви направи?
Може би все още може лихвата да се управлява?!
Само да се наспя. Утрото, знам, че е по-мъдро от вечерта.
*

Дишам. Дишам. Само дишам. Сърцето тупти като в пряг без да е спирало.
Спомни си преди 20 години затворена тъмна врата.
Не като татко, сякаш дочу гласа на своето собствено аз в младежкото минало.
Сякаш затворената врата беше решила някой проблем. Само връзката къса.
Детето.
Детето. Друго разбра.
Багажът е малко.
Вратата не бива да става стена.
Искам си връзката!
*

Когато духът на жената си отиде умира душата на дома и реално повече нищо не може да задържи семейството цяло. Жената е тази, която носи огъня, но мъжът го подклажда. Нищо не се получава в хармония само с единия или само с другия, защото рефлектира върху съда.

Само обичта между двама души може да създаде тази сила, която да пречупва избора на семейството по негова призма. Двама души създават семейство, за да градят заедно. Мислят ли кой какво ще загуби, ако се разделят или кой какво не би споделил, семейството предварително е обречено на провал и докато сега ти се струва нормално, защото разбираш, че е нормално всеки да иска да запази своя свят, тогава, в утрето, изборът ще те помете – твоето примирение или твоят егоизъм ще изкове такава черта в характера на детето ти, от която ще бъдеш неприятно изненадан и безсилен.

Изборът на семейството следва да се подчинява не спрямо благото на единия или другия, а на двамата като едно цяло...

Но преди това трябва да има любов!

4 април

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails