Това е четвъртият дизайн на блога ми. Надявам се да ви харесва. Като есенна изненада, която тихичко пасва на смирената ми душа.
Преди две години започнах блога, стрелната като водно конче да търси живота и собственото си щастие – защото реалността доста уморява понякога.
После се превърнах в птица, окрилена от онова прекрасно чувство, че обичаш, че мислите ти, сънищата и дъхът ти се къпят в нежни розови цветчета...
После притихваш, прегръщаш копнежа, и болката, и стремежа, и си казваш, че докато усещаш дъха си, ще се оставиш огънят да те изгаря от вътре, защото дори и да боли животът ти с чувството е жив и прекрасен.
Изтормозена по-скоро от себе си, повикала есента преди лятото да е напуснало шетнята навън, изпълнените ми с мечтание очи се вглеждат в прозореца. Изледът е прекрасен и ми напомня тежките зими, в които въпреки че бяхме сами някога много отдавна, не се чувствахме самотни. Студени върхове, и топла камина, прозорец, в който оглеждам огледалния образ на това, което преживявам, а всъщност...
А всъщност както преди две години само чувството ме кара да обичам, да се усмихвам и все още да успявам да се откъсвам и по-малко да летя.
Чувството си има глагол, и име даже си има...
Но то е зад прозореца, където е толкова скъпо, вълнуващо, но и ветровито, за разлика от вътрешната страна, където е тихо и ненужно самотно...
Дори да изрека думите, какво ще ми отговори вятърът?
