Имало едно време едно дърво. Растяло то над вековна гора. Никой не знаел колко е старо дървото, защото никой не помнел гледката без него пред очите си.
Писнало им на дърветата от стария ствол. Омръзнало им да таят взор към него, той все да е в хоризонта им, да запречва слънцето по пътя им, а и им било ред, те клони и листи да разперват, своята красота и мощ пред света да демонстрират.
Старото дърво покорно понасяло приказките на събратята си. То било старо и не за първи път било свидетел на брожения. Било достатъчно силно, за да не се поддава на тъга, вярвало в своята роля. То обичало тази гора и тези дървета!
Един ден все пак младите дървета надделяли в бурята си. Преплели корени и спряли водата до него, стиснали се силно и като с обръч отсекли земята под него. Загубил жизненост и баланс стария ствол и тако го изтръгнали от корените.
Сринало се старото дърво.
С тежка въздишка се отдало на гората.
И отворило дупка.
Която след време родила пустиня.
Защото изгорели клоните и листите на първите дървета под клоните на стария ствол.
Толкова силно било слънцето, от което ги пазело старото дърво...
