Загубата на близък е най-коварното събитие. Коварно, не само със загубата, мъката и осиротяването, които носи след себе си. А и с равносметката, която идва с него. Равносметката от ретроспекцията какво си направил или не си направил, какво си изживял или не си успял да изживееш с този човек. Загубата на близък е и огледало - докъде си стигнал и как се движиш по собствения си житейски път.
Казват човек се ражда сам и сам умира. Вярно е. И въобще не е така. Човек е заченат с баща и роден от майка, проекцията му е не е да е сам.
Няма по-нелепо събитие от смъртта. Тя те застига някъде без да те пита, дълго мъчейки те, болезнено отнемайки живота ти или изведнъж, където те е достигнало.
Няма сила, която да я надвие.
Единственото, с което можем да отговорим е да живеем живота си пълноценно за нас според собствените ни ценности.
За мен винаги най-ценното нещо е била връзката с хората. Но трябва да призная, че явно тотално се провалям.
Татко си отиде, а дори няма с кого да поговоря. Това е смазващо. Трябва да има поне един човек, извън кръвно свързаните, на който спокойно да споделиш: мъчно ми е, нека спокойно с теб да пусна душата му свободна...
Не знам къде греша...
