Тъга

Опитвам се да слушам света.

Но не успявам да хвана чиста станция.

Струва ми се, че всичко, което говорим е остаряло,

Вкиснали са думите, които използваме,

Понятията са силно въшлясали.

Ценностите?

Ценностите ги няма.

Тук там като някоя билка в дълбок буренак

Все още могат да се усетят,

Но ми кажи

Може ли чиста вода 

Да промени състава на блатото?

И колко чиста вода ще е нужна?

Днес толкоз няма със ценности...

Опитвам се да не бъда тревожна,

Но съм спокойна,

тревожно, апокалиптично спокойна.

Почти нищо не мога да сторя.

Имам малко

И то е нищо

То запълва деня ми вчера, 

а не този след днес,

какво остава за някакви си дни бъднини...

Дишам.

Опитвам се силно да обичам.

Стремя се сега да прегръщам.

Нужна милувка да давам.

Сега ендорфини да създавам,

Защото утре

Вероятно животът ще е силно различен.

Тялото ми познава кортизола,

Но не и силата,

За да даде корени,

Когато почва няма.

Намирам се в стая

Между други две,

В едната бебе постоянно реве

В другата по-голямо дете

Непрекъснато думи реди...

С калпави поколения

Някак силно скопени

Светът ни

Децата обрече.

Утре нищо от днешния ден няма да има някакъв смисъл.

Освен милувката, която си дал!

Поличба

Добре, 

Тръгвам си.

Продължавам по своя път.

Благодаря ти за споделената скрита пътека към теб,

Без да е била някога проекция за пролет.

В очите ми

Ще останат твоите очи.

Вероятно години 

Ще търся езерата, до които се докоснах със тях

И после затворих.

Ти виждал ли си езерата в очите си?

Не, не си,

Твърде много си зает със блясъка.

Не зная дали тъжа.

Не зная дали дори те копнея.

Нито искам да слушам плътта ти до моята...

Ръцете ми знаят да даряват милувка,

Кожата ми умее да намира метаморфози,

Вероятно духът ми ще продължи да броди

по свойта пътека,

Там където се чувства свободен,

Там където аз съм открита

И танцувам

При дъх на бор

И смола по кората...

Прегръщал ли си някога живо дърво?

На което да слушаш прегърнал го 

Клоните с взор отдолу,

Което ти говори със сокове от ствола отвътре

Чиито корени усещаш,

Протегнали се отдалеч към теб във пръстта?

Не, не си се докосвал

До тази истина в теб.

Как бихме могли да изплетем тогава

Двамата свят?

Зная,

Не искаш.

А дали би могъл?

Не бих искала да казвам, че в теб

Виждам само дървосекач,

Който отсича дървета

Едно подир едно...

Ти си мъж,

Който притежава гора

От отсечени трупове на дървета.

А аз съм безименна.

Моето тяло е като хиляди други,

Моите думи са еднакви като песен на гора,

Мойте ръце са жилести клони,

Мойте крака са

Корени.

Но мен ще виждаш

Вече мен ще виждаш

Във всяка една

Мойто присъствие

На жената без име.

Хайде, отсечи ме!

Днес свиря на арфа

И идва момент, в който у теб настъпва прелом и си готов да напуснеш. Този момент не зависи от другия. Зависи само от теб и отделянето ти от плоскостта, в която се движиш с него. Това не е моментно осъзнаване, не е рязко събуждане, нито ситуация, в която прозиращ истинската същност на човека отсреща. Това е толкова естествен ход, когато си нота със собствена мелодия. Просто се отделяш и правиш нова песен, нова пиеса и оставяш старата плоча да се върти там, където е застопорена тя. Няма нищо по-тъжно от музика, която не те изпълва, а слушаш, а някои мелодии са бедни не заради богатството на тонове, а затова, че не ти говорят.

Няма нищо по-хубаво да свириш с някого в синхрон. Или дори да свириш сам, но да изпитваш импулсите на живота във всяко нервно окончание, което носиш...

Днес свиря на арфа. Тя е много специален инструмент...

Има хора...

Има хора, които са водени от емоции, лоши емоции. Те никога няма да забележат как попадналите семена в пръстта израстват в растения.

Има хора, чиито дела са водени от разума. Те ще отгледат обширни поля с жита.

Има хора, които ще добавят сърце, към разума. Те ще омесят хляба.

Страшни сънища в мирно време

Ще ви споделя три съня. И трите "появили" се в мирно време. Преди 2 до 4 години. Не помня точно времето им, дори не съм сигурна за последователността им. По-точно не мога да определя кой е първият от първите два, третият е последен със сигурност.

Сън 1

От прозореца си на висок етаж на хълм отсреща виждам църква. Бяла църква. С бляскави златни кубета. Артитектурният облик на църкавата е сходен на по-северо-източните, отколкото на типично българските. Църквате е в скеле. По-скоро се строи, отколкото се реставрира.

Сградата е заплашена. Вече не си спомням с точност дали беше покосена в съня ми.

Аз гледам през очите на мъж на средна възраст. По-скоро баща.

Който се обръща към сина си, приблизително на възрастта на малкия ми син, около 10.

Тук се размива фокуса на вижданото, нали знаете как е в сънищата, и сякаш вече виждам нещата извън действащите лица.

Големият се обръща към момчето и казва:

- Време е.

Със смирение. И някакво странно усещане за очакваност и подготвеност на психиката, да слязат и да се крият в подземия...

Събудих се.

Сън 2

Гледам от високо. Виждам лека диагонално магазина отсреща. Виждам как прибягват тъмни две три фигури. Няма други хора. Пусто е и е сивкаво. Някак гладно.

Това са набези за храна.

Някъде се чуват изстрели.

Ракурсът се изменя.

От високо, от прозореца ми се развява българския трибагреник.

Губи ми се някакъв кратък фон, преди събуждането.

Сън 3

Крия се. Някъде по външната част на жилищен висок блок от комплекс. Наоколо е разруха, не съвсем, но не е картина от мирен град. Усеща се глад и мизерия. И преди всичко страх.

Виждам как се спуска странна модерна машина. Не е танк. Доста по-напреднала технология е. Мени точката на тежестта си. Няма да я поисвам повече, макар че бих могла.

Докато изпитвам страх от приближаването ѝ и надежда, че може да не ме е засякъл радарът ѝ, тя ме отминава. Всъщност, не преследва мен. Гони някаква друга по-сериозна цел. Притежателите на машината не са ми доброжелатели. Не знам дали тя е от този свят или най-малкото от това време.

Събудих се.

Не знам какво е формирало тези сънища. Не откривам фактори, които да са ги провокирали към момента. Вероятно един психоаналитик би успял.

Те са като изпратени.

Може да е шизофренично, но винаги съм смятала, че в сънищата са кодирани послания. Не знам откъде се пръкнаха тези послания. И не ме и вълнува.

Мозъкът ни е страшна машина, която още не познаваме...

Нека си останат само сънища, а не предчувствия!

Да им се не видят и тета, алфа и бета вълните...