Нито един мъж не заслужава сълзите на една жена...

Тя прокара пръсти в косата му. Толкова ѝ харесваше да го докосва, да бъде подчинен над жестовете ѝ.

Устните ѝ се бяха напълнили. Леко разтворени. Сякаш току- що бе поела с тях маслина и я бе прекарала в устата си, отсмуквайки солените ѝ сокове в игра с езика и страните.

Да, това бе спомен.

Бе спомен.

Сега мисълта за него ѝ оставяше само движението, с което загасяше цигарата си в пепелника.

Защо се случваше така, че тези, които най-много обичаше, оставяха само вкус на маслина в устата ѝ.

Отпи. И преглътна.

Изправи се.

Полите на роклята ѝ хладно обгърнаха бедрата ѝ. Краката ѝ пристъпиха в някакъв странен танц и я отведоха до прозореца, който се бе превърнал в среднощен екран на града.

Въздъхна.

Спомни си думи, с които започна пътя си, незнайно защо, но си ги спомни:

Никой мъж не заслужава сълзите на една жена.

Вече не помнеше чии бяха думите.

Отдавна бе загубила вкуса на тъгата по спряла връзка. Не помнеше откога не бе плакала за мъж. Но и не помнеше откога не се бе смяла с мъж...

Сега отново чакаше. Чакаше да се прибере мъж, който бе родила. Неговият път го засмукваше. Вече научаваше, че не бива да плаче за нито една жена... И въпреки това не се отказваше от тръпката да избира, да ги изпива, докъдето може... Защото после го чакаше гняв, сподавен с безмълвни дни самоизолация...

Несъмнено, Бог праща на жените синове, за да могат да опознаят мъжете през тях. Несъмнено, един ден синът щеше да има дъщеря, за да прости на всички жени. Или напротив, синът би имал син, защото се е извисил до там да покаже красотата на женската стихия на сина и как тя тихо се овладява...

Тя пристъпи до прозореца. Днес нямаше звезди. Градът бе затихнал, смирил се от времето. Карантината бе погълнала всички онези души, отдали се на нелегална глъч и пържоли. Подминаваше тихо уютни жилища, в чийто въздух се носеше аромат на печени ябълки и канела в пандишпанов блат, поръсен фино със смляна захар.

Какъв ли бе вкусът на мартинито и защо ли трябваше да се разваля вкусът на маслината. В нея имаше толкова слънце, колкото цяла нощ да държи буден някого в страст.

Чаят изгаряше гърлото ѝ. Дъхът ѝ носеше аромат на билки. Отново погледна неоновите светлини от тв екрана. Беше тихо, твърде тихо, не като за столица, а като в град до монумент без камбани.

Нито един мъж не заслужава сълзите на една жена. Тя се усмихна, въхровете на устните ѝ се заиграха със страните ѝ. Защо по дяволите трябваше някой да плаче, не това беше проклетият замисъл.

Върна се посредата на стаята. Наведе се над леглото. Взря погледа си и за миг лицето ѝ се преобрази. Беше друга. Беше пеперуда. Целуна нежно сина си. Топлина обля цялото ѝ тяло, но се спря предимно там, в слънчевия сплит, където сърцето се чуваше най-силно.

И запомнете, момичета, нито един мъж не заслужава сълзите на едната жена. Прегръщайте си синовете. Другото е без значение. Сърцата ни обичат. Животът няма друг смисъл.

Знаеш ли...

Знаеш ли, денят ми често напоследък 

Започва с теб.
Не зная как се случи,
Дори телефонът ме научи.
Благодаря му,
Нищо, че не разбира.
Мислейки за теб съм друга,
Така спокойна, мъдра
Обичаща като светец.
Но женското начало в мен е силно
И тялото ми към теб ме тегли,
Така е, искам всичко
Ума, сърцето и очите ти,
Страните ти да галя искам
И в топлината ти копнежът ми да намери пристан.

Самотната майка

 Самотната майка е жена, която става толкова рано, колкото детето ѝ позволи да спи.

Приготвя закуска. Подрежда. Мие чинии. Управлява прането между уредите и готви.

Докато се обърне е станало следобедно време.

Тогава запретва крачоли и се отправя с малчугана навън на снега, вместо да седне на дивана и да бродира, да речем.

Щом се приберат с "червените бузи" затяга ръкави и нерви и сядат да сричат по читанката, докато Сънчо започне да се чува от горицата.

Вечерно време,  когато къщата се кротне, вместо да се сгуши до топло мъжко рамо, самотната майка грабва ютията и се оставя да бъде въвлечена в поредния романтичен филм. До посред нощите, когато изскочат всички демони и самотата започне да играе на пинк-понг между стените.

Тогава напират думите. Или сънищата, но никога в дълбок сън, защото той е накъсен в желанието денонощието да продължи и има повече време да чуеш себе си. Но умората е по-силна, тя те забулва и те отнася в някакви изкривени светове и ненастоящи измерения.

Има много жени, които са самотни майки с мъж до себе си.

Да си самотна майка е избор.

Думата самотна е невинаги вярна.

Самотата при майките понякога дава пълнота.

И така ще бъде докато децата започнат да се раждат не от жени, а от изкуствени матки. Пътят дотам, уви, вече е кратък. 

Тогава самотата ще е цел. Но животът без смисъл.

Сега просто целуваш нежната буза на детето, докато спи и благодариш на Бога, че те е дарил с такава нежност.

Майките са свещени!

Валидиране

Звънях ти.

Мислех, че съм закъсняла.

А чужд човек ми се обади,

Оказах се нечакана.

Отново блъскам се в стени -

От място, изискващо от мен да бъда рамо

До място, във което мен ме няма.

Пораснала съм

Повече отколкото желая

Емоциите си отлично мога да владея

Закъде обаче сме без чувства

Без миг на нежност

Топъл поглед

Без ласка във студена нощ

Без топла дума в скучен делник.

Не знам дали греша,

Или пък ти,

Но на живота си държа,

А той е пъстър вътре,

Със полъх на оса и пеперуди.

Обичам да обичам -

От трудности не ме е страх,

Безличността ме губи.

Пред нея бих избрала болката,

Която да управлявам мога.

Сърцето ми ти казва сбогом,

Умът ми отдавна е разбрал,

Единствено духът е този, който

Остава силен да ни свързва.

Но кармата е друго нещо,

Тя иска своето,

Вода и огън,

Все в стихия,

Готова е да те превърне.

Отправям се по своя път

Това е неизбежно.

Благодаря ти за този кръстопът,

Копнежът си остава верен,

Стремежът вече - безметежен.

Никого не можеш да изгониш, ако той самият не иска да си тръгне!

 Никого не можеш да изгониш, ако той самият не иска да си тръгне...

От години си нося грях на сърцето. Така го възприемах, докато не разговарях с едни жена и тя не ми изрече простата истина: "Руми, никого не можеш да изгониш, ако той сам не е искал да си отиде!"

Изпитах облекчение. Защото действително, действието изисква личен избор и воля към една или друга алтернатива.

В живота си съм "гонила" три пъти. Естествено, това е било в свръх емоционално състояние, но въпреки че грозната му форма е била подчинена на момента, зад нея са стояли преглътнати мигове, усещане за несправедливост, дори опит да се променят нещата към по-добро... Невинаги нещата зависят само от нас. 

Подобни ситуации са особено изгодни за отиващата си страна, защото те винаги показват слабост в решението за собствен избор и желание да се поеме отговорност за него и последиците от събитието... Тук може да се пише и говори много, което ще оставя за друг път.

При мен и в трите случая става въпрос за мъже и то изключително важни и най-близките мъже за една жена.

Това, което трябва да е ясно на бащите, когато прекъсват връзката си със семейство, което са създали е, че прекъсвайки връзката с дъщерите си ги обричат на неспособност да създават здрави взаимотношения с интимен партньор. За съжаление, тази известна истина за психолозите, може да бъде илюстрирана и с моя опит и е така не за друго, а защото момичето несъзнателно губи доверието в представителите от мъжкия пол и способностите му да гради отнешения с мъже остават на етап неразвити, ненадградими, независимо колко благоприятно стичане на обстоятелствата е имало в живота си. Лично, все още не съм намерила начин как самата аз да надскоча себе си в това отношение, може би има начин - но все още не съм стигнала до етапа да го отработвам на професионално ниво.

Интересното е, че там където бащата е липсвал, партньорът не е бил силен заради сходен проблем, надграждането може да ти дойде, да кажем, кармично, от сина...

Така че, Бог несъмнено винаги ще ти даде шанс да запълниш празнината в себе си, за да можеш да продължим пътя си, придържайки си към ценностите си, които си избрал за свои.

Така че, бащи, дори и да се разделяте с майката на децата си, не прекъсвайте връзката с децата си. Иначе обричате дъщерите си на объркан или непълноценен семеен живот, което едва ли би желал за своето момиче любящият баща. Що се отнася до момчетата? Да, и при тях е важно. Мъжът, който е имал крехка връзка с баща си като момче, ще го познаете отдалече - той трудно се вписва в социума...

Никой не може да запълни празнината в собственото ти сърце

Никой не може да запълни празнината в собственото ти сърце. Склонни сме да търсим друг, за да намерим утеха, че сме намерили онази част, която ни липсва. Оглеждаме се в стотици очи и търсим онзи огън отсреща, който ще запали искрата в нас и ще ни изпълни и дари с по-пълноценно усещане за себе си. Понякога го намираме. Понякога не. И продължаваме да търсим живота в чуждите очи, докато нашите собствени се превръщат във въглени.

Ще познаеш очите по сенките. Те са дълбоки. И кръгли и тъмни. Все едно демон е изпил кръвта около очите и те са оставени като фарове на острови, потънали в некроза...

Можеш да надушиш тези очи от километри - ако си познал демона, би могъл да дадеш вкус на вдлъбнатините: сенките са горчиви и биха върнали тонуса на всеки препълнен стомах, ако и стиска да ги дегустираш с език.

Никой не може да запълни празнината в собственото ти сърце. Колкото и да се опитваш да го търсиш другаде. Даже напротив, колкото и да се опитваш да се потапяш в илюзии от срещата с другите и да демонстрираш своето смирение, толкова по-късаш нишката с онзи себе си, който ти праща послание от миналото къде да търсиш своето цяло.

Потъпкваме гнева. Отричаме го. Изолираме го. Отсичаме го...

А всъщност той единствен би могъл да ни върне връзката с живота, като преобърне биохимията в нас и ни застави в безпаметство да започнем самоанализ. Тежко и горко на този стоял близо до нас в подобен момент - моментът трябва да е на скала, сред гората, в мъгла, при мрачно небе, нощем, така че всички вълци да биха ни чули и завили в едно заедно с нас в гора с мащаба на Сибир или поне Аляска.

Можеш ли да си го представиш: А-у-у-у-у-у-у-у-у-у!

Когато вие, очите на вълка не се виждат.

Гласът не идва от гласните струни, а от дълбоката паст, която като черна дупка извиква твоето истинско аз.

Сега цял ли си?

Трябва ли ти друг, за да запълниш липсващата част от себе си?!

По дяволите и всички вълци, търсенето е абсурдно ненужно.

А другият човек?

Сродната душа?

Ще познаеш както вълкът познава вълчицата си...

Ако си вълк, разбира се ;)

Няма никакви гаранции

 Няма никакви гаранции, че човек, който е имал сравнително спокойно и щастливо детство, живял е в семейство, където е имало обич и се е държало на връзките, имало е взаимодействие между родители и деца, ще успее да пренесе тази ценност в собствения си живот.

Къде се получава прекъсване на нишката, за да се получат непълноценни отношения в личния живот и невъзможността да се повтори очевидно ценния за теб семеен модел?

Понякога това се дължи на затруднения от типа на външни фактори. Но истината е, че те остават само външни фактори и не обясняват същината на проблема.

Колко дълбоко човек трябва да прогледне в себе си, за да открие грешката, която очевидно мултиплицира многократно? Всъщност, това грешка ли е или ненамиране на сходство. Последното, едва ли. Причините винаги са дълбоко навътре в нас и най-вече самите ние можем да разплетем пъзела, за да открием ядката.

Личностното израстване е голям път. Път с начало и край докато съществуват тленните ни останки - именно последното му е най-хубавото, защото ти дава възможност да се обогатиш и пораснеш, като върховата задача ти е да не загубиш себе си и човешкото в личността си. Порастването обаче е един от най-сложните процеси, който се случва благодарение на сблъсъка ни с реалността и уроците, които получаваме в общуването с другите.

Изводите, които се учим да правим по отношение на другите са началният етап на това образование, основното е да нищим себе си, колежа - да развиваме умения, университета - да ги предаваме нататък.

Днес аз се убеждавам, че съм стигнала университетска възраст и съм благодарна на Господ за възможността да се родя на тази Земя. Вероятно, за мен този път е бил заложен, от юношеска възраст се отличавам с безвъзрастова мъдрост, която факт, съм губила през годините, но никога съвсем, за да спра несъзнателния или съзнателния си растеж.

Данъкът на това израстване е, поне този, който самата аз плащам е, че си обречен на самота - но едва ли има мъдрец, който да не е сам. Да си сам не значи непременно да си самотен! Не. Това беше минало, защото животът ми поднесе да преживея достатъчно много години самота, без да съм физически сама. Последното е жестоко. Но истината е, че едва когато намериш връзка с възможно най-пълното си себе си за момента, няма как да си самотен, ако ще да си на обратната страна на Луната. (Е, лично, ще ми трябва Интернет, за да мога да изразявам себе си). Да изразяваш себе си - тук някъде се крие антидотът на самотата. 

И все пак, страшно много бих се радвала на компания ;)

Версия Z, Епизод 3

 - Пребори ли днес всички задачи?

 - Да, преборих ги.  Заболяха ме краката в тези обувки...

- Браво на теб! Ела сега при мен. 

Тя се намести в леглото до него както беше с червената рокля... 

Из КП

 

Преобразувам

 Мотото, с което започвам годината, е преобразувам.

Целият ми съзнателен живот се е опраделял интуитивно, съзнателно или не, подсъзнателно водено или търсено в писането.

Моето писане се гради върху фикция. То не се опира на факти и истории. Може да използва събитие единствено като инкубатор на емоции.

Нещо повече, моето писане предава енергия. Посланията са толкова скрити, че в повечето случаи са несъзнавани от самата мен. Това ме е карало да се чувствам повече като проводник, трансформатор, като преносител на мъдростта, която ни заобикаля. Енергията не е материя, но материята зависи от енергията и по някакви неведоми Божи закони, усещам тези вълни и съм склонна да ти предавам и трансформирам в думи.

Процесът е много подобен на транс. Ти си безпаметен, частица от голяма вселенска матрица.

Но...

Но още от млада възраст, в зародиша на желанието, си стигнал до съзнателния, рационален и логичен извод, че няма как да предадеш, ако не си стигнал до преживяването, не си почувствал, разбрал и излякъл мъдростта чрез собсвените си сетива и опит.

Фикцията е сложно нещо. За другите тя има полза, само ако познаваш повечето други. И познаваш себе си. А в този живот, най-малкото, оказва се, познаваме себе си.

Непрекъснато ни се налага да опитваме. Опитът е в случването, опитването, преживяването...

И едва след това има смисъл да предадеш усещанията и думите ти започнат да дават материя на чутото, видяното, осетеното чрез обонянието, допира, настръхването... И всичко това в комбинация и матричност, която може да принадлежи само на материя като слънцето.

Все още не се чувствам достатъчно пораснала. Но се уча. И съм все по-близо, до онази кулминация която би могла да преобразува желинето, усещането, интуицията, мъдростта, познанието и енергията в материя.

Дали има магьорсници?

Със сигурност, трябва да са далеч по-висши същества.

Това ни е непознато, макар на земята да има хора, които са близки до подобно съзидание. 

Рисковете от притежаването на подобни умения са огромни, тъй като те притежават потенциала за велики манипулации, а имайки предвид все още първичната форма на съзнателност у човека, той не е достоен да бъде въведен в това тайноство на живота.

Това, вероятно изглежда най-отвлеченото нещо, което съм писала и споделяла, но то е част от личностното развитие, надграждане, което се случва у мен - процес, който не бих искала да спира. Защото най-страшното е да изгубиш себе си и да останеш на ниските етажи, които налага битието ни.

Не съм сигурна дали някой ще го разбере. Както и дали има хора изпитали и изпитващи "промяната на материята". Подобни мисли звучат еретично и налудно, но съм убедено, че има хора, които са далеч над мен в процеса на усвояване на така наречено от нас и неразбрано мистично.

Всъщност, нещата са далеч по-прости. Няма мистика. Има неща, за които ни липсва познание и не сме дорасли да открием, но това не означава, че те не съществуват.

Част от личния ни растеж е да балансираме в себе си силите на миналото, битието в навиците, неосъщественото в желанията, емоциите и усещанията ни към момента. Това е невероятно учене.

Имам чувството, че едва сега започвам да раста, а пътят дотук, особено през последните години, бе твърде нелек.

Въпросът е да не спираш да откриваш нови неща за себе си.

Тези дни открих как потисната емоция, може и да не бъде заличена, защото всъщност ти я искаш и тя е смисълът на съществуването ти. Потисната емоция може да потъне дълбоко в теб и да остане да работи в теб като скрита рана, покрита със слоеве плът и чужда материя. Но тя е там. И създава болка, или дефицити, и най-вече защитни механизми.

Когато животът е по-силен от логиката на съвремението ти и искрата в теб е водещата сила, потисната емоция се превръща в чувство. Когато участваш съзнателно в този процес, можеш да я трансформираш в положителна емоция. 

Потиснато влюбването може да умре. Имам подобен опит. Може да прекъснеш процеса в зародиш. Можеш и да го изтриеш по-късно, ако си развил траекторията. 

Но потиснатото влюбване може да се преобразува в чувство. Нали?! Естествен е пътят емоцията да даде живот на чувството. То е далеч по-овладяно, зряло, управляемо, независещо от външните фактори. Това е и възхваляваната от мъдреци поети безусловна обич. Тази, която пуска, тази, която е истинска, тази която е генератор, създател, пример...

Дали да дадеш път на този процес, е въпрос на избор!

В момента, който го осъществиш - изпитваш невероятно облекчение.

Приемане, което ти дава невероятна мощ да продължиш своя път.

Красиво е!

Обучението, което ни дава животът, е мъчително, но продуктът накрая си заслужава.

Все още имам да усвоявам как да преобразувам енергията в процеса на случване в изначално положително излъчване ;)