"Коктейл "Молотов""

 - Чувство за вина (Гузна съвест)

 - Алкохолна зависимост

 - Любов към тосична насилствена личност

Съвет от мен: никога не се обвързвайте с човек жертва, още повече не създавайте деца с него, преди да е преминал през нужната терапия, условието за насилствената личност е ясно.

Дали ненужен беше...

Ненужен, 

а беше.

Неусетил обич,

а всъщност обичан.

Така и не разбрах,

какво не достигаше.

Можеше да бъда дете,

Което е издигано на ръце,

Да те пленява с гласа си 

И дава ти смях.

От какво се изплаши

Аз не се изморих да очаквам да ти дам ласка.

Прости, също като теб

Понякога не умея да говоря

И бива ме повече да мълча,

Но в мълчанието, татко, порастваме знам,

В него 

Любовта е голяма!

Надиплена реч

Нещо стиска гърлото ми.

Не знам какво е.

Или може би не знам кое от всичко е.

Тъкмо се зарадвах, че мозъкът ми намери път към заглавие и Духът се заигра с идеята.

Заглеждам се в небето на Ван Гог

И искам да му се отдам

Така, както аз мога да пътувам в

неговото небе.

Вътрешно съм намерила решение,

Но не знам осъществимо ли е.

Аз нося нещо от Йоана Рилския,

Знам, че ще се справя.

Трябва само да облека пещерата му

в съвременна форма

за отглеждане на гении...

Вече не ме е страх 

да вървя 

една -

едно е моето число!

Търся си пещера 

с голяма скална веранда,

побираща село...

☼

Дишам

Напоследък се хващам, че не ми стига сърце.

Изхабих го.

Разнесоха го ветровете.

Посипа се като пясък пред предстоящ циклон...

Някак вените ми се измориха

И артериите не са така пластични

Поели са пътека, за която не съм мислила

И странното е, че чувствам утеха...

Но не е време.

Още не е време.

Сърцето ми бързо се намира.

Очите ми не спират да търсят светлината

А нозете ми топлото, за да усещат движението на кръвта

Мускулите ми вървят 3 метра напред

А душата ми - тази пакостница - 

Пак се оглежда къде да се засъди...

Преди да си отидеш от този свят

Трябва да си подържал нечие сърце

И твоето да са държали така

Заиграла се е.

Не се предава.

Пълни сърцето ми с палавост

С усмивка устните ми

Поемам дълбоко въздух

И усещам че дишам...

Реалистично

Пяна вишна.

Цъфнала вишна,

Японска вишна,

Розов цвят.

Сакура.

Розово.

В малък кръгъл бонбон

С вкус

На цъфнала вишна

Запълва сърцето ми

От липса на спомени.

Цъфнала вишна.

Сочни череши

Като венозна кръв 

Във устата ми...

Забравих си стихотворението!

Все още обичам маргарити,

Въпреки миризмата им, която не понасям.

Можеш ли само да гледаш

Нещо, което обичаш

Без да докосваш

Без да надушваш

Като крехка картина в снега?...

Още обичам фрезии

Да ги поглъщам с аромата им от ръцете ми

Където са се докосвали

В цветове, които събуждат

Очите ми право във мозъка -

Ах, това лилаво, и слънчево жълто,

Розово, бяло

В най-лъскаво плътно зелено...

Колко стръка  фрезии

Можеш да събереш със дланта си?

Бих държала ги с двете ръце...

Започнах да обичам божури

Този надиплен кичест в розово цвят,

Чиито аромат никак не помня,

А само някаква много странна

Милувка, идваща от времето ми назад

В двор, където въздухът докосва сърцето ми...

Помня и онези градински най-нежни в цвета си

Прелестни дребни уханни карамфили

Във сребърнозелени стебла...

И гарденията бяла ухае,

А орхидеите в цвят на седмата чакра

На прозореца ми цъфтят...

Всичко,

Всичко

Започва от една маргарита...

А докато седна

Забравих 

Стихотворението от пет реда,

Което преди малко сътворих...

Сине мой

Сине мой,

Ти, който денем тичаш със вятъра,

Който знае какво е безкрайната синева

Във очите на другите.

Ти, който нощем все още се гушиш 

Като шепа душа във гнездо,

На който не му омръзна да целува дланта ми...

Сине мой,

Един ден ще прозреш,

Че е достатъчно само да имаш това

Друг до себе си

И не ще ти е нужно

Да гониш в небето

Евтини хвърчила...