Веди иже наш он

Винаги можеш да сложиш чашата с вино на масата.

Да се загледаш в отражението, което дава течността върху сетивата ти.

С рубина потъваш дълбоко, където невинаги е уютно,

Но пътуването си струва.

Малко ресвератрол в кръвта не е никак излишен - 

тумурът отвън е добре да се изчисти отвътре.

Казват, че виното е напитката на сърцето -

да, и сърцето се нуждае от опиянение

поне веднъж седмично

в приглушената светлина на телевизора

или говора на другия.

С виното дистанцията между мозъка и сърцето се скъсява

И можеш за миг да бъдеш своето голо себе си.

Щом не са спрели още да вървят

Странно е как тъгата прави толкова бързо връзка с най-дълбокото ми мен.

Приличам на ябълка, тръгваща да загнива, за да даде път на дръвчето от нея.

Чувствам се най аз, и правя това, което най-обичам, отнасям се в светове и измерения, които мога само аз да съзра. Не ми трябва друг, нито някаква форма ми е нужна...

Но и болката, идваща от страданието, е силно непоносима.

Не в сърцето - 

То така научило се е да се справя.

Да се откажа от чувството ме откъсва една педя от земята,

до степен почти да не мога да вървя.

Месец се уча да ходя отново.

Когато си загубил един път живот,

Краката непременно ще ти напомнят за болката,

щом не са спрели още да вървят.

Благодаря ти, черешов цвят!

Месец май се оформя като труден месец. А толкова го обичах.

Винаги през май ме навестяваше от ученическа възраст муза в широкопола роба от розов вишнев цвят.

В май беше Гергьовден, имахме два рождени семейни дни.

Днес именият ден е пуст, рождения ден го отбелязвам само на ум,

Появи се и погребение.

И сърцето ми тръпне.

Не, не тъна в печал.

Нито съм сложила върху лицето си черен воал.

Просто казвам, че сърцето ми остава на дупки.

От моите рани извира само на снопове светлина -

Аз съм стълбът, който носи други!

И разпилявам тежките поли от сочен черешов плод.

Танцьорката в мен все така вилнее и не се спира.

Само от време на време

Притаява дъх,

За да рече безмълвно

На вселената

"Аз продължам да съм с теб!"

Помни летящата прегръдка!

Не трябва да забравям!

Тъкмо оставих сина си в училището и в двора ме налетя онова малко русо хлапе, с което почти всеки следобед си говорим кога ще го вземе баща му.

Той всеки път ме пита за кого съм и кога ще дойде баща му.

На мен нито веднъж не ми омръзна да му отговарям.

Когато говорим, имам цялото спокойствие и търпение на света.

Времето сякаш спира и тече само един поток енергия.

Оградата не ни пречи.

Тази сутрин получих летяща прегръдка от него.

Не мога да сравня великолепието на усещането с друго, изключително специално и различно е!

Трябва да съм толкова силна, че от срещата ни да поникне дърво!

Имам точно 666 заглавия тук. Много малко от тях са невидими, недописани, стоят в замисъл.

Може и още хиляди да имам да изрека.

Но сега не мога.

Пак съм облякла черупка. 

Дебела е - 

За да съхрани малкото останало злато в сърцето на ядката.

Още съм твърде слаба, за да го видя отново.

Не съм готова.

Аз искам да цъфтя,

а той все още да ме зарови.

Трябва да съм толкова силна, че от срещата ни да поникне дърво!

Там, където обичаш, няма затворени пътища!

Това е една от малкото съботи, в които оставам сама.

Жадувано време, да останеш сам, за да се чуеш.

Вероятно заради ритъма през последните седмици и липсата на почивни дни, съм енергична и в съзнание от сутринта. Но знам, че адреналинът заради предстоящото ме държи да не се сгромоля.

Едновременно съм щастлива и тъжна.

Няма денонощие, в което да не си мисля за него.

В мигове на слабост от очите ми се отскубва сълза.

без никой да види.

без да споделя на никого

защото на кого му е нужно моето споделяне...

Едновременно съм тъжна, защото образът му е само в паметта ми, но и щастлива, че съм свободна.

Знам, че там, където не си желан, трябва да си тръгнеш. Дните ни в този живот са преброени и подобно прахосване на време е богохулство. Трудно е да си сам. Но това е моят предвиден избор, рационалността на ума ми не ми е подсказвал друг възможен път в живота ми. И въпреки това се надяваш...

До кога?

Вероятно в другия живот ще трябва да се доборя за това, което копнея. В този изпълних само едно. Първото, най-ценното.

Сега пред очите ми е корица в жълто и червено, която изпълва душата ми с радост. Слънчевият ми сплит се отваря и пулсира в отговор на цветовете.

Там, където обичаш, няма затворени пътища!

Разцепване

Пътувам в метрото и някак е скучно. 

Не е така, както основно го ползвах две години и половина почти от създаването му.

Метрото беше олицетворение на пътуване към тебе.

Всичко в мен тичаше към теб - 

И мислите ми, и краката ми, и тялото ми...

Дишането изпреварваше влаковете,

А сърцето биеше в уникален ритъм

Като телеграф, който разчита 

Посланията на движеща се вселена.

Все някоя задача бе до последно вършена

И преходът между душа и коловоза бе

Разцъфнали плодови дръвчета по пътя.

Всичко в мен

Казваше само едно:

Обичам те.

Днес метрото е скучно превозно средство,

В което съществото ми се разполага рационално - 

Бих могла да изместя машиниста, ако пожелая - 

Но го намирам за ненужно и тъжно.

Пътят ми е далече след тунела

Само дето не знам, кога ще успея от него

На слънце да изпълзя.

Продължавам да казвам едно:

Обичта ми не беше лъжа.

Пак намирам сили

Да ѝ се радвам като на филм.

Остава ми да достигна морето

Да усетя тюркоазения бриз

И да потъна във мисли

Като здравия Хемингуей. 

Хващам се как неусетно запалвам лула

Дръпвам тежът дим не за жени

Поглеждам изкосо детето

И се питам мъж или жена съм сега...

Уиското е огнено питие,

Когато е с дъх на остаряла бъчва,

Те отвежда в друга реалност,

Която дърпаш за поводите както ти иде отвътре...