Притулена страст

От време на време си спомням за теб.

Не изпитвам тъга,

Нито горест,

Нито гняв,

Дори и радост.

От време на време си спомням за теб

търся лика ти

И понякога, срещайки го се усмихвам,

а друг път отскоро се сепвам.

Не знам дали вече изпитвам любов,

Със сигурност няма омраза,

Запазвам си моето любопитство,

Но и моето бягство да бъда свободна.

Ако слънцето можеше да говори,

Щеше навярно по перваза си да чуеш

Дъждовно писмо

В някое измерение

В което щях да запазя

копнежа по тебе...

Кажи веднъж обичам те

И пак ще те обичам 

И пак ще се завърна

Дори сега

След толкова години 

Усещам 

Онзи тих

Парфюм на синкава фланела.

И пак ще те обичам 

И пак ще бъда твоя

За десет

Може би и двадесет минути.

Ще помня усета

Това остана

А кожата ми още гладка е

Прониквам в себе си дълбоко 

Не си човекът за когото може би мечтая

Рисувам по челото ти 

Със устни

Отдавна напукани до кръв

Но сочни 

Както само ти

Способен си

Да имаш.

Бъди във мен

Какво друго може да ти трябва

Кажи веднъж обичам те

И вратата не затваряй!

Дълбоко

Липсваш ми

Заради мириса в леглото

И скъпото уиски.

Липсваш ми 

Защото

Така го пожелах,

Не беше мой,

Но кожата ти помня

Парфюмите са без значение,

Когато вкусът ти зная.

Л като любим

 Л

Любимият човек е къща.

При него се прибираш,

С него спиш и чистиш.

Любимият човек е къща

В която спиш с пижама или не.

Любимият човек е къща,

В която понякога вали,

Но  дори дъжда обичаш

Когато нямаш думи

Да кажеш,

Че обичаш.

Любимият човек е къща 

В която се прибираш

Уморен

Или пък тъжен,

Дори щастлив,

За да прегърнеш!

Кафе и мляко

Във вените ми сигурно тече

Не кръв, а мляко със кафе.

Не ми е нужно много

А само малко 

теменужен цвят

И аромат на лилия.

Събуждам се и връщам всяка сутрин слънцето

За да ме напуска то привечер в червено.

Небето все още ясно е в дълбоко синьо,

Макар наполовината му да стои гора.

Във сянката ѝ израстват най-сочните треви,

А в дълбочината ѝ - най-кръвожадни зверове.

Във двора на училище съм

И пиша

За живота такъв какъвто е

И трябва да разлиствам. 

Късче дъга

В прозорец във небето

Прозира късче дъга

Връща ми

Частица от мен.

На сестра ми

През май, когато зреят ягодите,

И поетите събират стихове,

Душата ми тогава болна е,

В носталгия отдавна минала.

През май нашепват ми от миналото ветрове

По някога загубена, но илюзорна топлина,

Със сигурност обаче липсват

От някого любими смехове.

(На сестра ми, която днес щеше да стане на 50, ако не беше останала завинаги на 28...)