31.12.20

За изначалното в обучението...

 Не съм сигурна, че заглавието е точно. Възможно е да го коригирам по-нататък.

Темата за обучението на децата ме вълнува. Имам син. И мога да кажа, че това дете досега в живота ми е най-силният фактор за личностно развитие, което не е престанало от раждането му преди осем години.

Да учиш с децата по принцип е предизвикателство, освен че може да бъде просто досадно задължение. Последното като родители е забранено да изпитваме, тъй като "биметалните пластинки" в главиците на наследниците ни веднага биха регистрирали, че има нещо нередно в насърчаването им да учат от наша страна и времето, което отделят за такова.

Заниманията със сина ми продължават от години, като тръгвайки в първи клас бях принудена далеч по-сериозно да планирам и осъществявам процеса на учена с него.

Наличните проблеми, свързани с усвояването на знания от него ми налага да търся възможно най-ефективните форми, за да получа желания ефект.

Касае се не само до намирането на подходи. Пътят да учиш детето си е доста дълъг и изморителен. Първо, налага ти си да се откажеш от умората. За нежеланието, вече споменах - то следва да бъде изтръгнато още в зародиш.

При ученето с детето, особено предвид несъвършенствата на образователната ни система, се налага да бъдеш постоянен, системен и методичен, иначе губиш нишката на полезността от заниманието.

Определения, които много повече пасват на учителската професия...

Докато през първата година хвърлих доста усилия да уча детето си да учи, работи, да решава задачи... През втората ми се налага да надскачам още...

Материалът сам по себе си е неразбираем за децата, чужд, неясен, абстрактен... Той не създава умения. Уви, не създава и памет. Просто въвежда понятия. Връзки липсват. И натрупва дефицити. Обемът, който се налага да усвоят децата, задълбочава дефицитните състояния.

В резултат у тях се губи желанието за работа. Нещо повече, както у сина ми, който изпитва трудности, се изгражда съпротива към ученето.

През последната половин година ми се налага да развивам способност как да залагам у него развитие на умения. Процесът е енергоемък, но удовлетворяващ когато улавяш напредък, а такъв няма как да няма - защото ако дадено умение не се получи чрез един метод, се използва втори или се измисля трети, четвърти метод, само и само да проработи и детето разбере.

И тъй като днес, поне за втори или трети път, усетих как след заниманието, въпреки изразходваната енергия и сили, у него има изпитване на удовлетворение, се запитах на какво точно се дължи този контраст в поведението му след в сравнение с началото на "ученето"...

От какво всъщност имат нужда децата, за да учат?

Отделих време. Няколко часа, безспорно.

Времето е фиксирано.

Два предмета не повече.

"Преподава" се доста твърдо.

Преподаването е със завидна стабилност. Без да се губи контакт с детето, напротив то участва впроцеса на даване на инструкции.

Детето се опира на тази стабилност и увереност на възрастния да предаде материала и стъпките за изграждането на необходимите умения. То оценява помощта, която му се оказва и е благодарно за възможността да опита само, и му се помогне там където не му достига.

Това е може би първото правило за ефективно учене с детето - да създаваме стабилност, на която да се обляга то при ученето.

Убедеността в познаването на материала създава второто условие - на доверие.

Естествено, заниманията изискват много добра организираност и ясното, за лидерската позиция на "учителя" в процеса на учене.

Мисля си, че без тези три-четири условия - не само позитивно отношение към ученето, но и ефективност от него не би могла да се получи.

Така че бъдете стабилни, бъдете опората, от която детето се нуждае, за да стъпи, се изправи и развива, бъдете организирани, за да няма усещане за губене на време у него, най-малкото, не предавайте авторитета си, като му позволявате прекалено много да избира в час - Вие сте учителят, създавайте доверие - детето оценява усилията Ви да напарвите учебния материал достъпен за него, използвайки работещи техники за усвояване и развиване на конкретни умения. Поздравявайте при справянето му със задача, но и коригирайте там където е необходимо, за да не се създава илюзорна представа за безпогрешност и ... Непременно възпитавайте у него качеството да приема и поправя грешките си, това ще го развива много повече отколкото отличието.

29.12.20

Един човек можеш да го прецениш само за миг

 Един човек можеш да го прецениш само за миг. Не ти е нужна вечност. Нито години. Месеци. Дни.

Психолозите казват, че е нужна само ситуация, за да разбереш какъв е даден човек. Обикновено това е свързано с разочарование. Защо обаче не помним, ако ни се случи обратното...

По начина, по който изразяваме радост, може да разберем много за отсрещния човек. Той/тя е шумен/а, сдържан, сияещ, изживяващ дълбоко вътрешно... Зависи и от случая, разбира се, защото типичният начин на изразяване на радост за някого може да бъде различен за обикновените от по-съкровените преживявания...

Какво да си мисля, когато радостта е кротка? Че е дълбоко вътрешно преживяване, че човекът е изтощен, объркан, на неточното място, студен или опитващ се да потисне емоциите си, играе чужда роля, натрапват му чужда "облицовка"...

Познавам комбинация от изброеното, която предвещава ураган. Усеща се, нали?!

Как можеш да разбереш колко струва човекът до теб? Ами, представи си, че изненадващо зад отворена порта пролае настървено куче. И това няма как да не те изплаши. И въпреки вербалното предупреждение, в точния момент на пролайването усещаш най-силния захват в мишницата ти, който е с такава сила, че би те задържал, ако тръгнеш да падаш...*

Само за миг, без да е ненужна, излишна или лакейска...

Страхът е вероятно най-разпознаваем при объркани и некореспондиращи поведение и среда. Замръзване, блокиране, напрежение, раздразнителност, гневливост, предизвикателно поведение, тревожност, плахост, празнина, анонимност, хиперактивност, създаване на социална суматоха, ненужна защита и отбранителност, нападки, протакане, създаване на илюзии... Колко още може да изброите? Изброеното дава ли ни ясна представа за качествата на човека отсреща? Едва ли, но когато разпознаем страха по изражението или поведението можем да си дадем сметка за реалните желания и усещания на конкретен човек в дадена ситуация и съответно нямаме погрешни очаквания по даден въпрос от негова страна...


--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

* Досега в живота си не бях усещала от никого толкова силна опора! Е, съжалявам, няма да си изпълня обещанието! Ще отворя кутията... ;)

19.12.20

Сън ли бе, чудо ли бе?! Или какво са сънищата и какво познание и умения ни дават...

Едва ли някога така глобално е било ясно, че дадена година е различна и странна...

Различното е на много нива.

Вчера в малко повече подробности разбрах, че годината минава в някаква конфигурация и звездната фигура на Козирога е доста силна и поставя в специфични изпитания. Върховият Козирог изисквал от нас да сме самодостатъчни, не просто организирани, дисциплинирани, дейни и работоспособни. Той искал тази година да скъсаме със зависимостите си, зависимостите си към хората си, да прекъснем непълноценните връзки, да се качим крачка нагоре, преодолявайки трудности и излизайки от зоната си на комфорт.

Доста мъчителен процес. Предполагам и доста хора през тези 9 месеца от началото на пандемията са минали през всякакви трансформации, потъвания и изкачвания...

Аз лично, оказва се, че продължавам да правя връзка със себе си, тази най-съкровенна част, която е изгубена във времето ми след детството до преди десетилетие...

Намирането ѝ и още повече събирането е изключително енергоемък процес, протичащ поне при мен повече интуитивно и подсъзнателно... Знам, че всеки път, когато се отдалеча от тази връзка с моето най-желано аз, потъването е категорично и мрачно.

През годините се бях научила и за десетилетия лекът, който бях измислила, или по-скоро щитът, работеше добре, за да не ми докара мрак. Динамиката на битието и елементарните задачи много помагат да не се сблъскаш с проблема на липсващата със самия теб част, но тази защита губи времевия си обхват. И така трябва да бъде, защото иначе незивасимо дали сме създали дом, материални блага, възпитавали деца, постигали успехи, животът ни няма да има особено голям смисъл за самите нас.

Отвлякох се много... А целта ми да пиша сега е само и единствено да отбележа собственото си откритие, свързано със сънищата...


I. Сънища сънувам

В този блог неведнъж съм споменавала, че сънувам особени сънища. Всъщност, едва ли има човек, който да не сънува особени сънища, защото материята на съня е такава. Сънищата не се управляват от съзнанието, за да са чисти образите ни, но въпреки това те са продукт на мозъка, на съзнание и на подсъзнание, и вероятно на още нещо, за което човечеството е рано да знае...

Няма да обръщам внимание на обикновените съновидения, дори и на кошмарите, те са редки при мен и определено не ме вълнуват.

Сънищата, които оставят следи у мен имат интересен потенциал - обикновено те ми разказват не само истини, които мозъкът ми е прозрял, а аз все още съзнателно не съм разбрала, но и разгръщат времеви вектори, ще го нарека, тоест разкриват ми линия на бъдещето. Тези сънища обикновено се развиват в особена сюжетна линия, многопластова, но не е задължително. (Озадачавам се колко праволинейно пиша в момента и знам, че повече работя с логичната си част на мозъка. Ценя повече дясното си полукълбо, защото то прави животът и изживяванията ми по-богати, но се радвам, че в момента много от лявото започва да стига до някаква съзнателна преработка от дясното... Сложно нещо са процесите в мозъка ;) ) Досега нямам подобен сън, който да не ми е казал истина и да не ми е пророкувал правилно бъдещето! Ако съм успяла да го разтълкувам, разбира се - сънят не поднася истини в готови образи и действия, трябва да имаш умения и да си порасъл вътрешно за себе си да разтълкуваш метафорите му. 

Споменах, че годината е особена. И докато през пролетта през първия локдаун изтласкахме дълбоките си страхове и разочарования на повърхността, през лятото почивахме душевно, от есента започна явно нов цикъл.

Този септември беше изключително странен за мен. Като усещания. Като усещания, които улавяш от атмосферата, етера, чрез вълни, полета или там Бог знае какво. Не знам дали други хора са усетили подобно явление или е било само лично. Ще се радвам на коментари по темата.

Септември удари съня ми, но не мога да кажа че по онзи начин, по който стигаме до кабинета на невролога заради проблеми с него - не. А и аз съм от хората, които страшно манипулират с продължителността на съня, за да могат да се порадват на време със себе си и да се радвам на минути и часове на състояние, сходно с медитацията. Това ми дава връзка със себе си, изцеление, успокоение, мъдрост, съхранява откритостта и добротата у мен... Макар че си има цена, която с времето добре вкарах в ярем - недоспиването рязко може да засегне продуктивността, но при мен отдавна не е таща, даже напротив, но факт е, че ме прави по-чувствителна, а оттам линия до лесната раздразнителност е тънка...

Та, през септември, не просто сънят, а биологичният ми ритъм вървеше към някаква промяна, измени се - биологичният ритъм и сънят са свързани. Но интересното е, че усещането беше за манипулиран отвън процес. Имах странното усещане, че нощем докато спя си говоря с извънземните ;) Ще оставя тази мисъл и реплики необработени. Знам, че подобно нещо звучи много шизофренично, да речем, но личните ми усещания за намирането на истината винаги са ми казвали да изследвам и невидимото, да не отхвърлям с лека ръка, да не затварям врата към път, просто защото не го разбирам или човечеството още не разпога с данни, за да го коментира. Ние хората все още сме твърде малки в познанието...

Септември обаче мина бързо и бързо остана зад гърба ми със страната си пренастройка...

Септември обаче, или извънземните ;), уловиха крещящата ми потребност и ми изпрати "крайъгълен камък". Срещнах нов човек.

Интересното, извън целия битовизъм и персовални характеропатии, че в този човек крайъгълен камък като никога друг път, на ново високо ниво, като урок, и като послание, ясно до безумие, виждах себе си. Заради сходството в характерите, поведението, действията, ценностите, недостатъците, но усилени на трета степен, за да мога очевидно най-сетне да прозря някои неща и да си дам сметка какво причинявам на другите хора в своите си прояви на характеропатия ;) Това ме прави по-добра... И едва ли ще допусна повторение на същата неовладяност и инертност под претекст, че всеки все пак си е с някаква особеност, дори и да я приема за ценност...

Огледалата са хубаво нещо.

И аз съм благодарна на моите ангели ;), и на тази личност :)

Сигурна съм, защото винаги в съзнателния си живот съм вярвала, че е така, че хората не се срещат случайно. За въпросния човек срещата му с мен също е била като поправителен изпит. Не знам дали въобще съм минала моя, мисля, че още минавам по линията на изпитването, защото процесът не е спрял, за да пиша сега тук такива "щуротии". С този човек в няколко аспекта бяхме много огледални, нали знаете има размяна между дясно и ляво при отражението, нещо подобно се получаваше и тук. Наблюдавайки го, явно компенсирах някакви изоставени от мен ценности, други неща стигнах до извода, че трябва да регулирам, затвърдих някои истини, които си знаех от дете или бях прозряла с времето, и т.н. Връзките обаче не са само, за да получаваме. На мен ми се изясни какво получавам, не знам дали е всичко, не знам дали съм си взела урока и изпита въобще. Не знам какво този човек следваше да научи от мен, не намирам у себе си нищо, което да му е от полза, но колкото и да го казвам това, толкова и съм силно убедена, че в тази среща урокът е бил за прозряване на нещо лично и от двама ни. Опасявам се, че до ден днешен у него няма съзнаване за това. Проблемът не е мой. Границата между него и мен е ясна и аз трябва да я спазя - между другото нещо, за което системно грешим, особено жените.

Сякаш стигнах до момента с повода да пиша...


Пак I.

Преди два-три дни сънувах сън. По-точно сънувах в две последователни нощи от онези специалните сънища. Единият покриваше един аспек в живота ми. Опитвам се да го разтълкувам все още, макар че посланието му е ясно -  въпросът е да не пропусна нещо в детайлите и да приема мъдростта и да я трансформирам в правилно действие и поведение. 

В следваща нощ в още по-силно въздействие - при смесване на времеви линии и с наслагване на образи се появи по-силният сън. Още не съм пристъпила към разгадаването му.

Защото за първи път в живота си при такъв сън се запитах не какво значи и какво послание ми дава подсъзнанието, а се запитах защо точно сега сънувам такъв сън...


II. 

Защо точно сега сънувам "пророчески сън"?

От известно време съвсем съзнателно се опитвам да управлявам изпадането в едно специфично състояние, при което можеш да твориш. Това е и връзката със себе си, за която споменах по-горе. Сега няма да разказвам за това как съм успяла да намеря тази връзка, да я прозря, но факт е, че след едно 17-18 години непълнота успях да я напипам, по неведоми пъщита Господни :). Откривайки я изпитвах ужас да не я загубя отново и затова вероятно в жива истерия се вкопчвах в "патерици", които ми помага да изпадам в този търсен транс.

За съжаление, делникът ми е много наситен от задължения и през годините не можах да си извоювам времеви остров за себе си, заради което и отчаянието явно бе започнало да ме яде отвътре, а аз да се предавам... Надежда винаги има, нали :) Реално, но сега го осъзнавам, ми трябваше начин, по който не просто да овладявам тази стихия, а и да я намирам и въобще съзнателно да управлявам този процес. Урокът дойде с втория сън. Изключително съм благодарна на този човек. Той се бе появил на минало място, скъпо за мен място, в най-интимните дълбоки проникновения на духа ми, в нов сюжет, със своето поведение, но на място, където не можеше да бъде и не му беше мястото... 

Какво открих? Реално, с опитите ми съзнателно да управлявам възникването на творческо състояние, съм отворила и кутията на специалните сънища. Извод! Още връзката причина - следствие не е ясна, да знаете!

Защо сънуват хората?

Казват, че при подобни сънища, чести сънища, е много вероятно да има  депресия или тревожност.

Колкото и да има частица истина в това, отхвърлих този произход на нещата - в момента колкото и да е труден периодът, съм имала далеч по-страшни...

Човекът сънува основно в REM фазата на съня. Но сънува и във фазата на дълбок сън, много рядко, и предимно кошмари.

Отхвърлих втория вариант при мен. Не тълкувам като такива странните си сънища.

Какво се оказа, всъщност? В REM фазата на съня, когато сънуваме, независимо дали си помним или не сънищата, мозъкът ни работи на бета (15–35 Hz) и тета (4–8 Hz) вълни*1. Мозъкът ни работи на бета вълни, когато комуникираме с другите*2. (Интересно с какви други говорим на сън? Или са извънземни ;), които ни облъчват, или си говорим с Бога, или с другия в нас...) Този факт обаче трябва допълнително да го проверя заради източника, тоест трябва ми по-достоверен такъв. Интересното идва с тета вълните. 

Тета вълните се образуват, когато заспиваме и се събуждаме. - В тета-състояние можем да навлезем в дълбока релаксация. - Тета-състоянието се използва при хипноза. - Свързани са с чувствата и емоциите. - Слушането на музика спомага състоянието. - В това състояние можем да постигнем творчески подем. - То е близко до състояние на транс. - / Стана ли ясно?! / - "Тета вълни се генерират от дясното полукълбо на мозъка и са тънка граница между съзнанието и подсъзнанието."/*2 - /Стана ли ви още по-интересно?/ - Позволяват да се препрограмираме, в такова състояние намираме решения на негативните и ограничаващите фактори. - /Как да не го търсиш това състояние?/ - Чрез тях се подобрява способността ни да се концентрираме извън това състояние.  - При състоянието се намалява артериалното налягане. - /Хм, колко полезно!/- Намаляваме усещането за болка. - /Също полезно/ - Запомняме по-добре и се свързваме със спомени отпреди. - Пловин час в тета-състояние е равно на четири часа сън! - Отделят се ендорфини, тоест ставаме по-щастливи. - Двете полукълба се синхронизират. (Нещо, към което се стремя, защото си имам силни качества, идващи и от едното, и от другото полукълбо) - Развиваме свръхчувствителна сензорика. (Нещо, което ми е характерно от детска възраст) - И, черешката на тортата е, че тета състоянието допринася за развитието на така наречените от непросветените нас паранормални способности...


С един сън съм разгадала толкова много нали?! И отвори любопитството ми към изследването на една толкова интересна тема. Между другото, ако има учени, които изследват подобни феномени, с радост бих се включила ;)


За да стигна до този си крайъгълен камък в моя жизнен път съм изключително благодарна на няколко души: Христо, Никола, Радослава, Нина, Натали и Сияна, Елена.

Пътуването продължава!

Бъдете здрави! 

<3


Давам малко библиография, като в бъдеще ще си натрупвам полезни източници по темата тук:

0. https://www.puls.bg/aktualno-c-6/arkhitektura-na-snia-kakvo-se-sluchva-dokato-spim-n-23106

1. https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC5266493/?fbclid=IwAR2MomQllh-jzQcYxnQjcnToNfAlLCCeUGcx2gwyYlqBIhzV1tHGzK66UmU

2. http://thetaplanet.com/5-%D0%B2%D0%B8%D0%B4%D0%B0-%D0%BC%D0%BE%D0%B7%D1%8A%D1%87%D0%BD%D0%B8-%D0%B2%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B8-%D0%B8-1-%D0%BE%D1%82-%D1%82%D1%8F%D1%85-%D0%BA%D0%BE%D1%8F%D1%82%D0%BE-%D1%89%D0%B5-%D0%B2%D0%B8/?fbclid=IwAR2Sub4AOaORTQuFKCzZzO8UEUgiVZwpC6e5xoxJArjuEq5otXUgqSyteOk


https://www.puls.bg/zdrav-um-c-31/kak-da-stimulirame-teta-vlnite-na-mozka-n-42924

https://www.science.org/doi/10.1126/sciadv.abj5866 - тук обаче се посочват алфа и делта вълните като "творчески"

17.12.20

Тъга

Днес съм толкова счупена

Хиляди парчета от мен са се разпилели

Разхвърчали

Като динамит, като барут, като силна струя вода под налягане

в нищото...

Днес съм толкова счупена

Като крехко дърво

Едва протегнало клони към слънцето

Скършил го някой небрежно на две

Днес съм толкова счупена

Като огледало

В което земята не може да види небе

Толкова счупена...

На парчета, потънали в пясъка,

Сякаш никога несъществували в цяло.

Няма лепило

Няма и клей

Няма бъдеще

Няма и край

Като равна плоскост без начало в сив хоризонт

Като жълта пустиня в жарък пясък

Като стяг на полюса

Като студ

Там където хиляди смъртта са намерили...

Би ми се искало да мога скали да изкачвам

В мраз

В пек

На слънце

и нощем

Би ми се искало в най-дъбоки

Бездънни пещери тип пропасти

да пропадам

Би ми се искало да летя в космоса между система и друга

би ми се искало просто звън да не чувам

би ми се искало...

Не

Не

Не мога така

Хайде

хиляди мои парчета

От пясъка възкреснете

Светлината съберете

Дървото съживете

Без значение дали

Съм и колко съм счупена

Него трябва да го бъде

Той трябва да расте...

Днес съм толкова счупена

Като неродена мома без сърце...


7.12.20

Приказка за Слънчовата къща

 В Слънчовата къща невинаги било топло.

Това е защото дори и Слънцето като се прибирало тряблаво да си почине и далеч не светело така силно. Важно за него било да събере енергия, за да може през деня отново да огрява живия свят и да дава живот на същества и гадинки.

Никой не знаел, че всъщност в Слънчовата къща често било тягостно. Защото Слънцето било уморено. То понякога тихичко се сгушвало в някой ъгъл и оставало да тлее по цяла нощ. Друг път му било толкова криво, че само близките му разбирали колко страшно могло да бъде то.

Като всяко Слънце то било жестоко към най-близките си, но не заради тях, а заради изтощението, което изпитвало. Разбира се, точно затова близките на Слънцето се брояли на пръсти. Обикновено това била Слънчовата майка. И разбира се, като във всяка приказка отнякъде мимолетно се появявало вятърничаво момче или за живот, копнееща Неродена мома.

Всъщност, Слънчето си нямало почти никого, освен себе си и лъчите, които можело да даде на целия свят, който не се вълнувал много от неговиите потребности - нали то било Слънцето и било силно, далеч по-силно от всичко останало, за да има потребности, които да не може да задоволи.

Тежка била участта на Слънчето, но и благородна за тези, които можели да я разберат и да опишат ореола му в приказка.

И, защото все пак енергията на Слънцето все някога свършвала, хората измислили Драконите. Непременно се появявал по някое време страшен Дракон, който поглъщал Слънцето. Ще ви разкрия една тайна: в Слънчовата къща живеели Два Дракона и понякога ги навестявал дори Трети. Даже веднъж, в живота на Слънцето тръгнал да се появява и Четвърти Дракон.

Слънцето не се страхувало от Драконите, защото те единствено били по-равностойни на мощта му и то можело да си играе с тях, без да се притеснява, че ще ги стопи с лъчите си.

Драконите обаче са особени същества. Те също били така непокорни като Слънцето, но и като котките знаели да пестят енергията си. Може би затова зениците на Котараците и Драконите си приличат, в израз на пресметливите им планове да погълнат Слънцето при първа възможност.

Най-голямата изненада е, че Домакин на Слънчовата къща е Господин Плъха или Дивата Мишка. Този персонаж бил странен герой, защото никой не знаел мъж ли е или жена, но това не е от такова значение, когато и за Слънцето се говори в среден род, а Драконите са студенокръвни същества...

Да продължавам ли приказката?

1.12.20

Чуваш ли вътрешния си глас

Локдаунът ни затормозява. Не знам дали със самите ограничения, които ни налага или с психологическите граници на свободата - да можеш както преди да отидеш където и при когото искаш. Ценим свободата си, когато я загубим, но дали и какво губим точно в тази плоскост.

Реално само от последните десетилетия, през студеното полугодие, а и не само, ако се замислим, човекът е свръх мобилен. В детството си нашите прародители са били ограничени в рамките на населеното място и за да отидат на друго е трябвало да изминат километри пеша...

Ние носим генитичната памет за затваряне през зимата на топло и завет, натрупали запаси. Не знам как хората се живели тогава, лично ми се вижда непосилно и не липсата на телевизора ме притеснява (даже спрямо него - напротив).

Ковид ни учи на много. Налага ни се да спрем, и искайки или не, съзнателно или не, да направим ревизия на поведението си.

В едно измерение пандемията несъмнено има своя положителен принос за планетата и то е намаляването на вредните емисии във въздуха. Не за България, разбира се, защото горим твърде много замърсяващи го "суровини".

Отклонявам се.

Най-голямото коварство на пандемията сега е в съвременния начин на живот, който ни отдели от близките и връзката с другия дори когато сме на едно място.

Непонятно ми е как в един дом се живели поне по 2-3 семейства, ползвали са ограничен брой помещения, няма ли са вода вътре и е трябвало да излизат по всяка нужда.

Сега имаме комфорта. Но имаме и ефекта от конфорта, че когато си лягаш леглото до теб е празно независимо дали има или не физическо присъствие на друг в жилището. Жилището невинаги е дом. Домът е нещо, което носи атмосфера на една малка общност.

Обикновено оставаш сам с няколко приемника/предавателя на чужди мисли и поток компрометирана информация, облечена под формата на новини и изказвания на чужди за себе си експерти.

Може би книгите са единственото лекарство в самотата на пандемията, но истината е, че с тях не се чувстваш самотен, защото се отключваш.

Въпреки това липсата на комуникация е това, което натоварва психиката ти.

Хубаво е, или не, че съвременният свят предлага алтернатива и можеш да говориш с кого ли не стига да не е в Ада или Рая. Но дори и за най-зависимите към интернет е повече от ясно, че мрежата само доказва усещането за самота и безплодност.

Бих искала да изследвам приказките. До фолклора не съм пораснала толкова, защото той е алтернативата за възрастни.

Жените в миналото са били привилегировани, защото са можели да вежат, тъкат и плетат колкото останалите им позволят у дома през студеното полугодие, но днес това изразяване е загубило силата си. Блаженни са тези, при които то е останало или намират енергия да го върнат.

Та, думата ми е за приказките - създадени, за да запълнят часовете престой вътре за тела, в които бушува енергия и единственият начин те да създадат съществуване тогава е било физически.

За поколенията преди едно-две затварянето не е било проблем, а въпрос на оцеляване и начин на живот.

Въпреки ограничените им ресурси те са успявали да създават. Вероятно и на това се дължат силните връзки в патриархалната единица.

Приказките са не просто въображение. Те са метафори. Това са опит и мъдрости,  облечени в красноречи образи, чрез които се предава философията на живота.

Днес не сме създатели на приказки.

Консуматорът не създава мъдрост, философия, връзки, той е ограничен в искането и потреблението.

Тъжното е, че все още не знам с пандемията, кои ще се редуцират: малкото останали създатели на приказки или простите потребители. Със сигурност, нужен е някакъв баланс. Някакъв баланс, който да установим в собствените ни души, за да може човечеството да продължи пътя си напред. Отдавна буксуваме, а това си е чиста загуба на време и ресурс, простичко казано прахосване, в което няма особено смисъл, даже напротив.

И така, ако се чувствате изплашени - опитайте се да създадете приказка.

Ако се чувствате, тревожни - напишете приказка.

Ако се чувствате самотни - създайте история.

Ако се чувствате заклещени - излейте я в песен.


Опитайте се да се прислушате във вътрешния си глас.

Аз привидно съм спокойна. Това вероятно се дължи на опита ми да минавам вече спокойно през 4 типа темперамент и задействането на флегматика, на когото съм се оставила в условия на изолиране. Въпреки негативните представи за флегматика, смея да твърдя, че той е един от най-градящите типове. Този тип е подходящ за поддържане на спокойна обстановка у дома, когато има деца, тревожни възрастни и още повече някой склонен повече към хистерия.

Дори и при здравословните форми на поведение, които избираме заради наложилите ни се отвън обстоятелства, трябва да сме наясно с вътрешния си глас.

Неочаквано за мен преди малко чух своя. И той уви крещеше, не, ревеше, без глас, но с пълно гърло и максимало отворена паст.

Налага ни се да се опознаем тази скрита от самите нас част от себе си...

Тя не се ражда в момента.

Тя е производна на цялото ни време досега.

Отговорите защо, за какво, са трудни. Не случайно е възникнала цяла нова наука.

Лично, ще ми бъде трудно. Но е достатъчно понякога и да видиш, че вътре в теб има някакъв конфликт, който трябва да изчистиш и той не зависи от обстоятелствата.

Имаме месец почти за пътуване...

И, не забравяйте приказките!


30.11.20

Като мъгла

Аз съм жената, 

Чието име отказваш да изречеш.

Аз съм жената,

Която само насън можеш да пропъдиш.

Аз съм жената,

С която би говорил часове,

Само не и когато си честен със себе си.

Аз съм жената, която не би понесъл събота вечер,

Но за която копнееш нощем без да разбереш.

Аз съм тази чието лице не искаш да запомниш,

Но помниш, 

Топлината на тялото ми.

Него нощем прегръщаш,

За да може

Денем умът ти по друга,

Компнежа да пали.

Грешна е схемата, драги,

Не разбра ли?

Обърни,

И се опитай

Моето име да кажеш,

Нощем нейното тяло да прегърнеш,

Денем с мен да говориш,

А нощем нейната подкрепа да търсиш...

Видя ли?

Аз съм жената, от която не се интересуваш,

Доста е сложно нали,

Как от безименно тяло

Подемна връзка да създадеш.

Красиво е моето име

И ти приляга,

Но звуковете със устни трябва да пресъздадеш,

Иначе облакът -

Аз -

Като мъгла

Би се разсеял...

Принадлежиш ми!

Моите нощи не са тихи,

или поне не отстрани.

Знаеш ли,

Ще си пусна още по-дълги коси,

За да скрия от тебе огъня.

Ще ти оставя да се насладиш само с очи,

Ще те оставя да се гърчиш в копнеж

По тяло, което не можеш да видиш.

Не, скъпи мой,

Нейното гладко лице,

Не може да приюти

Твоя демон.

Защото той ми принадлежи.

Обещавам ти,

Ще бъдем облечени само

в моите коси...

Аз не виждам,

Нито пък ти,

Остарели сме малко,

Но едни сетива,

Пътнико,

Се заменят със други.

Моите нощи не са тихи,

Никак дори.

Потопи се в леглото ми

Кожата ми леко докосни,

Чуваш ли я стихията?!

Отключи.

Обещавам ти ще бъдем облечени

само в моите коси,

Докосни ме отново,

Този път устните си в моите впий

И се слей така

Както не си могъл досега.

Тихо!

Чуваш ли я нея стихията,

Как омазва те сладко в греха?!

Ти го обичаш,

Него, дявола,

въпреки че си син на светлина.

Да ти обещая нощи тихи?!

Добре.

Само за миг,

За да си спомниш,

Че не съм дете.

Водя те,

Събуди се

С мен си само за това.

Моите нощи никак не са тихи

Нищо, че вече не чувам,

Нищо, че в тъмното със зеници не виждам,

Аз имам други сетива

И те улавям

На километри.

Моите нощи не са тихи,

Само ти би го разбрал.

И това, мили мой,

Си има цена - 

Твоята блудна душа!

Моето вишнево дърво отрупано с плод

Когато не си сигурен в отстрещната страна, подходи с търпение, дай време - нито много, нито малко. Изчакай ситуация.

Опитът ми говори, че за всяко форсиране, после плащаш висока цена. Продължавай да дишаш с твоето темпо, не изменяй на себе си и своите ценности, не пренебрегвай твоите потребности. Без да ги търсиш с шум по врата, която не се знае дали е отключена за теб, отстъпи крачка назад. Изчакай. Колкото и да те напряга, колкото дори да боли - изчакай! Ти си там и това е важното. Там, където сърцето ти е познало, че може да бъде, но не очаквай непременно тази врата да се отвори за теб.

Понякога най-верните отговори получаваме в изчакването. Защото даваш избор. Избор, който е правото на всяко сърце да направи. И това зад отстрашната врата...

Ако вратата се отвори - бъди щастлив и се наслаждавай на миговете споделено щастие.

Ако не - потъжи и успокой сърцето си.

После засади семе.

То ще даде растение, цвят и плод.

Този, който се спред под твоето дърво, привлечен от твоя плод, ще го познаеш.

Дай му свежест и живителния сок, които си събирал толкова време...


П.С. Не го прахосвай за други!

Трансформирай!

Има много страшни неща на този свят.

За мен едно от най-страшните е да плачеш без сълзи.

Това е израз на опустошаваща те болка.

Плачех без сълзи, когато загубих сестра си, която бе част от съществото ми.

Дълги години ридаех без сълзи, без някой да ме чуе, без да мога да споделя болката, която ме беше изтърбушила отвътре...

Години наред имам бели полета в паметта си.

Не знам как съм успяла да се грижа за детето си. Външно не го лиших от нищо, но въпреки това смятам, че му се отрази и опасявам се, му предадох празнина, която не знам дали някога ще може да запълни. Животът е много сложен с проекциите си, измеренията и наслагванията си.

Всъщност, единствето детето ме спаси. Не знам каква би била съдбата ми без него, но възможността да обичаш е най-ревностният ни спасител.

Все пак един ден се събуждаш. Един ден, прокаралото семе в теб, започва да расте отново и стъбълцето и листенцата му тръгват към слънцето...

Преди да осъзнаеш пустотата в живота си, по-късно разбираш, че си плакал дълго без сълзи и за друго и двете плоскости са се насложили...

Това обезличава, изтощава, но един ден растението в теб те е възкресило и се раждаш като Феникс отново готов за живота и пълнотата му, дори да са минали десетилетия.

Първото, което правиш е да се влюбиш.

Трябва ти само лъч и Бог е бил благосклонен към теб да ти го прати.

Без да осъзнаваш, влюбването е било в самия теб, защото това е изначалната ни потребност да бъдем.

Пътят към израстването е страшно дълъг.

Не непременно трънлив.

След десетилетия стигаш до своето собствено прозрение за Къща.

Къща за птици.

И наслагваш проекции, проекции, алтернативи и планове, по единствения начин, който съществото ти може да говори с Бог и да бъдеш себе си, не става въпрос за екселски таблици.

12-годишното момиче е силно и не се предава. Тя винаги напомня за себе си. Само дето не знаеш кога ще я осъществиш.

Защото се нуждаеш от друго много повече...

И се обръщаш към Бог с последната си молитва за себе си и го питаш за втори път през последните месеци: Ще имам ли шанс в този живот да обичам този, който ще обича и мен...

Нещо уверено дава отговор преди да формулираш въпроса си, че това непременно ще бъде така! Защото тази обич, която можеш да излъчиш от сърце, душа и дух, няма как да бъде изгубена! Бог не би го позволил. Вселената не би го допуснала...

И това е най-красивата проекция, която можеш да създадеш за себе си!

Не се предавай да излъчваш! Нека бъде план: Привличай!

Все някоя от частиците, които срещаш, ще бъде твоята половинка!

Любовта е единствената проекция, заради която си заслужа да бъдеш жив!

Празни очи...

 "Няма да говорим. Не искам да говоря с теб."

Знаех го.


Хубаво е, когато има категоричност и яснота.

Не е като денят да не се познава от утрото.

Пренебрегнал си собствения си вътрешен свят, защото обстоятелствата са затрудняващи и трудно би очаквал друго стечение.

Нещата са ти били ясни. Но все пак си таял очаквания...

Очакванията са най-страшната динена кора, която можем да си подложим сами.

Те се прокрадват дори и да ги изтласкваме.

Но не се обвинявай, че си се надявал.

Понякога другият усложнява нещата, защото изпраща противоречиви сигнали.


Един умен човек бе казал, че любовта не се търси или я срещаш или не.

Това е истината.

Другата истина, на друг умен човек е: ако между теб и друг човек има разстояние от 10 крачки, направи към него точно 5, не повече. Ако той не измине половината път към теб, не е твоят човек.


Амин.

Явно си имам някаква карма, която нося от минал живот.

Трябва да я приема...

Разбира се, тъжна съм...

Животът без емоции, не е живот: по-добре да не е пълен, но в никакъв случай не бива да е празен...

14.11.20

Глухарчета по ноктите


Навън е есен
А аз глухарчета
На ноктите си рисувам
Някак вятърът ми липсва
И лекотата на въздуха
За да разпилее семената по тях
Виждам картина от стар черно-бял филм
От онези, в които липсва звукът
Приближавам се до глухарчето
И духам
Лентата спира.
А мен ме разнася въздухът

10.11.20

Богомолка

Колко дълбоко можеш да потънеш

Колко дълбоко можеш да влезеш във мен

Колко повече може да се разтвориш

Мигар можеш света да пребродиш

В мен си

Това е друга вселена

Тук волята ти няма цвят

Нито пък моята

Тук душата ти се разстила

Тук чуваш шепот

От пясък.

В следващия тласък докосни ме

Впий устни

И помоли ме

Себе си в мен да оставиш


В клетка за птица

Лудостта

Лудостта ми е спътница.

Тази, която не мога да си позволя.

Гледаме от далече.

Каня.

Подмамвам я с най-дебелото парче локум

Но тя ми отказва

Измамната лудост.

Лудостта

Лудостта ми е спътница

Гледа ме отдалече

Каня е

У дома

В моята къща

В която отглеждам цветя

Каня я в моята къщата

Където има само клетка за птица...

Тихо

Тихо

Тихо влез

Ще те чакам

Седнала на ъгъла на дивана

Тихо

Тихо влез

Отседни

Кротко в мойте очи погледни

Ако искаш 

Целуни ме

Твоето розово в мен докосни

Твоето синьо във зелено към мен изпрати.

Тихо

Тихо влез

И не чукай

Няма нужда от думи

Само 

Ме докосни

И очите си в моите спри

Плачи!

Тихо.

Чуваш ли я думата?

Как се е покатерила на ухото ти

Как наднича над рамото ти...

Тя е палава и игрива

Тук я има, и на още хиляда места.

Можеш ли да я уловиш?

Не тя е тази, която те хваща...


Знаеш ли как съм подчинена на думите?!

Те са демон, на който принадлежа.

Няма слънце, което би могло да ги изпепели

Демон - защото денем дълбоко са потънали

Дълбоко, дълбоко, дълбоко, до болка в костния мозък

До забрава на моята същност.

Ти знаеш ли какво е демони да плачат,

Да те молят, да се увличат, 

да ти се влачат в краката,

да ги пуснеш

денем да тичат,

денем в птици да се превърнат...

Ти знаеш ли, знаеш ли, как демонът силно ридае,

когато от тръпка кръвта му в съсирек отдавна се превръща...

Заключи го!

Убий го!

Унищожи го!

Барем, твоята душа започне да ридае от пустота,

В която ангела свой в мъртъв демон превърна...

Обичам те!

И същността ти винаги ще изплува, и в хубаво, и в лошо, и в натовареност, и в копнеж, и в недоимък, и в охолство. Тогава я сграбчи и отнеси в гнездо, което можеш да свиеш сама. Той непременно ще дойде. А ако не, ти имаш своята същност. На птица.

Как може толкова години да копнея по човек, носещ име от 5 букви. И денем, и нощем, и наяве, и на сън. Превръщах се в птица, летях, прекосявах морета от рапица, бях приятелка на вятъра и галеница на слънцето, разоравах ниви, сеех семена, прегръщах цветя и ливади...

Разтварях се в тюркоаза на морето, за да може неговите вълни да нашепват на брега твоето име.

А ти, мой пристане, така и не разбра... Или просто се страхуваш, или просто не знаеш какво да ме правиш, или просто...

Телата ни в този свят нямат значение, нито разстоянието, когато душите ни се познават от хиляда години. Да, хиляда, години.

Потъни дълбоко в себе си, ти ги умееш тези неща. За да видиш защо съм те припознала...

Пак се разхождам на тази земя сама. Сякаш изпълнявам своята собствена прокоба да бъда далеч от теб и да не мога да те докосвам. Смелостта ми е силна, хиляди пъти съм отсядала близо до тебе и съм усещала дъха ти сякаш на живо, но твоята прозорливост ми се губи...

Ти си най-вярната муза, която може да имам, а така бих искала просто като птица да се сгуша в теб. Уморяват се крилете ми, но ще летя докато ме има!

31.10.20

Паднал ангел

Днес пред теб ще съм безсрамно гола

Дявола във себе си ще позволя

Теб между копитата си ще кръстосам

С дъх на кожа ще те напоя..

Черна съм.

Черна съм до кръста

Но на гърба си нося

Не товар

А дреха

Бяла е

На птица...

Ще ти даря ябълка!

Казваш, че не се интересуваш от мен,

Но моят огън ти пасва,

Аз съм огън така е -

Горя!

Мога да изгарям,

Не се боя да дам,

Нито в пепел душата ми да се превърне.

Но ти?

Ти би ли могъл да се справиш,

Огънят в мен да подхранваш.

Боиш се

Или нехаеш?!

Огънят не можеш да го скатаеш,

Освен ако не настъпи порой...

А това е друга стихия!

Ти си въздух,

Затова разгърни гърди,

Усети топлината ми,

После ми подай одеало,

За да има огън за утре.

Когато дъждът в очите ти пресъхне,

Просто ме целуни,

И ако трябва продължи...

Моята птица е Феникс

Аз мога да горя и след порой!



17.10.20

Обади ми се, когато си готов да обичаш!

 

Обичаш трайно, нали
Обичаш дълбоко
Обичаш толкова дълбоко
До степен да не знаещ, че обичаш.
Любовта се превръща в твоята същност
Ти си огън, ти си начало, и като въглен можеш да гориш.
Обичаш дълбоко,
Изначално, метежно,
Като скрита стихия
Зад сигурен бент.
Можеш ли да ми кажеш, че ме обичаш,
Без да откриваш пробойна във бента.
Можеш ли ей така да се гмурнеш
И усетиш хладината и живота на стихията долу?
Не, не се оглеждай в повърността,
Там мене няма да видиш,
А само своя образ
Отразен
Изкривен
От светлината.
Ела,
Ела със мене
Поплувай
Забрави какво е било
Давам ти друго
Виж го
И после
Избери

7.10.20

Никога няма да ме намериш!

Никога няма да можеш да ме намериш,

Никога няма да можеш да ме погледнеш,

Никога няма да разбереш как сърцето ми тупти,

Нито ще усетиш миризмата на кожата ми.

Никога.

Никога.

Никога няма да ме докоснеш,

И никога няма да бъда твоя.

Погледни се!

Обсипа ме с кал.

Можеш ли да ме видиш да ме видиш в този вулкан

Който срещу мене изригна.

Не, мили,

Аз не съм твоя.

Нито ти си мой.

В твоята кал по мен себе си можеш да откриеш

Аз просто с нежна копринена кърпа

Ще измия своето лице.

Ще погледна с очите си синевата

Ще се усмихна на слънцето

И ще бъда

Цветето, което Господ някога посади

(Пак на момичетата!)

Ще падаш и пак ще ставаш

Ще падаш и пак ще ставаш, моето момиче,

Но ти все пак си се пази

Сърцето твое никой не заслужава

За тебе то трябва да тупти.

Ще падаш и пак ще ставаш, запомни,

Уроците в живота са солени,

И смисълът във тях е след порой

Да може цвете в тебе да цъфти.

Ще падаш и пак ще ставаш,

Но бързо се учи,

Защото минутите са отброени,

Когато среброто в косата ти се настани

Би трябвало да можеш да летиш,

А не към игленика да посягаш.

Ще падаш и някой ден ще разцъфтиш,

Повярвай, всичко има своя смисъл,

Смело пред огледалото застани

И се погледни:

Феникс? Гълъб или лебед виждаш?

Отговорът е един и той е друг:

Това си ти!

J

 

За всички наранени момичета

3.10.20

"Dragonflies don't become butterflies!"

Здравей, Вселенодържецо,

Отдавна не съм изпращала мисли. Искам да знаеш, че отдавна знам, че мислиш за мен и ти благодаря за всяка ситуация пратена към мен, за да се открия.

Зная, че чуваш всяко мое писмо. Зная, че мислите ми стигат до теб късно, защото, разбираемо, твърде много сме ти и твърде дребни, за да се занимаваш с всеки тон в твоята симфония.

Сигурна съм, че знаеш за мен много повече отколкото самата аз мога да си представя.

Пиша бързо нали?!

Пиша и отново мисълта и пръстите ми подскачат без синхрон, но ти знаеш, че точно тези подскоци обичам, защото те са аз, защото мисълта и мелодията са мои, и ти не ги намираш за грешна музика. Аз съм част от симфонията, знам. С привилегията сама да избирам кой инструмент да бъда и на коя вълна да се отпусна, защото в тази симфония право на глас имам и аз, и точно това ти харесва, че се опитвам да се уча.

Какво ново, Вселенодържецо, има при мен, за да се обръщам днес към теб след толкова време?!

Благодаря ти за писмото. 

Тези дни се виждам с други очи. Изпрати ми най-точното огледало, в което мога да се видя и да получа отговори, които съм търсила, а не съм успяла да намеря досега. Тези черти, които нося, и които явно не прозирам как се отразяват на хората, за да разбирам тяхното и моето поведение помежду ни, видях. Видях, защото ми го изпрати три пъти по-силно.

Но ми трябва време, за да си опозная в това огледало, да намеря път да овладея тези черти, да се пощадя и да намеря ключа, да полирам диаманта.

Огледалото си заслужава. Три пъти повече си заслужава. Но образът в него е болезнен. Ужасно болезнен, толкова много, че вади на показ всяка размита и уж позабравена болка в мен.

Когато срещата е пратена от горе, знам, има специални знаци, а аз успявам да ги уловя, макар и невинаги да успявам да ги разчета правилно...

Колко пъти настръхнах днес. И може онзи ден не случайно ме изкъпа за секунди в напрежение, което свали тонове грес от повърхността на тялото ми. Преди маските има тонове кал, което може да задуши сърцето, също както насекомото остава в кехлибаря.

И аз съм ти благодарна.

Направих своя избор. Може би вече спрях да се боя да скачам и плувам в дълбокото и в дори в мръсна вода. След черната вода, няма да спра да се надявам, че идва друга на цвят. И все пак накрая знам, че всичко избуява в дъга. Която е течна и многоцветна. И не, по някои закони, смесването на цветовете не дават черно, а се ражда светлина!

Сега е етапът, в който той трябва да избере.

Но трябва да го направи по нов начин. Не на този на ума, а чрез ума да достигне до сърцето, за да изпълни отново ума с непознатото.

Чудех се какво мога да дам аз, след като получавам писмо, в което имам толкова послания и възможност да се видя. Вярвам в твоята Божествена промисъл и знам, че моята енергия носи промяна, носи и сила, носи сила и за нов път. Този път обаче трябва да бъде избран, иначе съм безсилна.

Безусловна е присъдата само за лицата, за които Бог ми е изпратил да отговарям.

Другото е сълзи...

Черешовите дръвчета останаха без цвят...

Но красотата на цвета, докато има пчели, се заменя след малко търпение с красотата на вкуса и после отново идва раждането.

Твоя

Р.Л.Т.

20.6.20

Събуди се!

Бях седнала да работя.
Така може би да се поизтезавам, защото у дома дните се сливат и лесно можеш да прехвърлиш нощта в желанието си да свършиш всичко, което искаш дори с цената да лишиш други от присъствието си.
Но когато си уморен, поне веднъж ти се иска да подходиш егоистично и да правиш това, което сърцето ти нарежда, да бъдеш себе си изцяло, без да се съобразяваш с норми и задължения.
Имаш право. Животът е само един и докато се огледаш онази магията се е възползвала и те е подела в стара вихрушка, която отлагаш от десетилетия, но не би могла да дишаш без мисълта за нея...
Какво странно нещо е любовта. Любовта първо към себе си. Която може би откриваш когато пораснеш и когато си я дал безрезервно другиму, на първия в който твоето истинско момиче, което носиш в душата си, се е огледало...
Вихрушката е стихия и я обожаваш и я искаш и я държиш за ръцете и я дърпаш за опашката и рогата и за косата и дрехите и доспехите защото тя е връзката с него и той с нея и не можеш не можеш не можеш да поставиш нито точка нито запетайка защото обичаш до дъно до мозък до стволова клетка о Боже
Събуди се!
Другият се беше объркал.
Тази моя вихрушка е само за теб. И за никого другиго.
Знам че усети. Знам че разбра. И знам че се изплаши.
И знам че протягаш ръка.
През рапичните морета
През слънчогледовите лица.
Не си ме забравил.
Забрави другото лице
И бъди с мен.
Аз зная всичко.

В леглото ми лежи най-голямата Божия любов, превъплъщение вероятно на всяка моя емоция. Божието творение е красиво. Чрез него разбирам колко безбожно обичам.
Това е твоето смирение.
Стига да се събудиш.
Днес просто се разменихме.
Отново пиша на бюрото на детето.
Другото.
И то е пак на същата възраст като преди цикъл.
Странно нещо е животът.

Продължавам да седя до теб на плажа и да гледаме пяната на вълните.
Харесва ми морския бриз.
Аз обаче съм истинска.
И косата си не заменям, за да бъда до теб!
Просто индианско поверие ;)

Спиш ли още?
Хайде, време е да се поразходим.

Обещал си ми среща на миди, съкровище :)

Тя ми каза, че съм те припознала...

Странно е, как точно сега се връщам 11 години назад. Вероятно завършвам цикъл. Но си припомням като вчера усещанията, които носеха пръстите ми по клавишите. Компютърът усещаше пръстите ми преди да съм докоснала материята и сега отново откривам тази енергия в тях.
Тъгувам, когато я губя. Странно е, когато безсъзнателно насочваш някаква сила. Или, може би, просто си загубил чувствителността в края на пръстите и заради хладината им не усещаш повърхността...
Независимо какво е усещанията са сладки и само тъгуваш, че копнежът не е имал шанса да се превърне в реалност.
Може би, защото вече веднъж тази история е изживяна и сега е останала кармата.
Странно е, когато намираш връзка в другия през физическа дистанция и почти разбираш език, който не би могъл да е роден. Поне на пръв поглед. А после намираш обяснения и откриваш, че на този свят няма нищо случайно. Дори по мъката ти заради неосъществения копнеж.
Трябва ли да изживея още един живот, за да докосна страната ти.
Този път не бих искала само да те гледам и да си отида още по здрач. Не.
Може би си простих и забравих липсващатото ми самочувствие или може би започнах да се обичам, защото днес не искам нищо друго, освен така, както си те представях преди, спящ в леглото, да те прегърна с цялата енергия, която имам и тихо да се сгуша до теб, докато денят ни събуди.
Тихо!
Сигурно нощта този път ще завиди на тихите ми мисли.
Отново съм при теб.
Всъщност, не съм те напускала от 11 години.
Само дето ти си като онзи Андерсенов принц, който не вижда в русалката своята обич.
Може би, просто трябва да те бутна в морето, да те понамокря с водата, да ти дам да послушаш морски рапани, да те погаля излегнал се на слънце с косата ми...
Можеш ли да усетиш ръката ми...
Странно защо си казвам, че ще те чакам... Сякаш някой ме пита...
Харесва ми, когато мисля за теб... И сигурна съм, точно в този момент, в един през нощта, се усмихваш на мен...
Не съм птица.
Аз съм.
И съм до теб.
РТ

17.5.20

Понякога се уморяваш

Понякога се уморяваш. Дори от нещата, които обичаш.
Когато си превърнал в хобито си в работа, изпитанието да не загубиш посоката е много голямо.

Не бих могла да върша нищо, което не харесвам. И това, което правя е, защото вероятно харесвам. Дори когато не го съзнавам. Запитвали ли сте се, защо методично, упорите, без основание вършите едно или друга, посвещавате часове в времето си в занятието, без това реално да носи някакъв смисъл на пръв поглед? Дали всичко е защото искате да избягате, криете се от слабостите или сте слаб човек, който не смее да изрази по-ярко себе си...
Съмнявам се. Невинаги е така.

Понякога хвърляме твърде много усилия да устроим и поддържаме дома си. Вероятно, в маниакалната домакиня би могло да се открие потисната личност или напротив доминираща. Кой знае къде могат да ви отведат интерпретациите. Но не забравяйте, че истината може да е далеч по-проста и тази личност да притежава невероятното качество да създава уют.

Всъщност, няма грешен начин да се изразяваш, стига да не вредиш. Дори изразяването само в това дома ти да е подреден и чист има смисъл, отколкото да не се изразяваш по никакъв начин или да обърнеш полюса в посоката му.

Домът ми в миналато беше средище сблъскащо буквално две сили. Оттам нося спомена за уюта и сянката на разарухата.

До ден днешен обичам светлината да къпе пространството в дома ми, въпреки че не домът ми е моята вселена, а той просто е място, което побира вселена.

Обожавам, когато вратите в дома ми са отворени - една вселена има нужда от пространство, за да се разгърне. Но това е възможно само тогава, когато другите светове, обитаващи това малко материално пространство, са тръгнали на път.

Понякога е уморително дори да обичаш. Дори да се изразяваш по начина по който обичаш.

Ако не харесвам изолацията, то е само заради ограничението, което ми налага за свободната възможност да рестартирам процесите в себе си, когато им е дошло време.

Винаги съм могла да пътувам най-далеч в затворено пространство.

Има нещо, което не ми достига. Това е персонална задача. За да завъртя ключа докрай и подкарам превозното средство така, както безсъзнателно проектирам от началото на съзнателния си път в този живот...

Вие намерихте ли го?

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails