И ей така понякога човекът си отива
Нахлул набързо джапанките
Едва разрошил бризът му косите.
Отива си невдъхнал още йода от вълните.
И ей така понякога
Разнася се духът му надалеч
Олекнал от делничното бреме
Без тежест в ставите
Без плътност в костите
И без болежки,
без въздишки
или пък настинки.
О, виждам те, как звънкия ти смях
Подканя ме зад чашата с коктейл
По-полека да гледам на живота –
Изпуска се уви проклетият
Между асфалта и бетона,
Докато сърцето ти си знае своето.
Излизам от басейна.
Една майка е застана на прага му като кълбо. Очите и са пълни, черни, трептящи като екран на филмова лента.
Детето и ще плува.
Спомних си майката, която стоеше пред входа на болницата.
Празни очи. Сиво лице без сълзи.
Горе детето и гаснеше.
И врабците не смееха да пърхат...
Аз съм тук
и все още дишам,
макар от мен самата
малко е останало.
Но аз съм тук
и все още дишам,
поглеждам в себе си
и мисля,
че този път
не искам да летя.
Застанала съм в гнездо
високо на дърво
сред мен са зелени листи.
Тъга се стели
около страните ми,
но все пак около ми
е топло.
