Преди първата стъпка

Поех болестта му - 

Депресия след раздяла. 

Отвратително, 

Отвратително, 

Отвратително. 

Но нали исках да съм жива... 

Моите душевни лекове

Преди малко си мислех, че съм блаженна, защото от мъката ме е спасявала не просто работата - да, в такива случаи работя много, за да ангажирам съзнанието си с отмятане на задачи. Писала съм, това е нож с две остриета, защото спасява за в момента и не ти дава възможност да клекнеш, но от друга страна, като не си оставиш възможност да се изплачеш поемаш риска да влачиш неосъзнато болката си години, а това неминуемо рефлектира на поведението, емоциите, удовлетворението, изборите и решенията ти... Опитът ми показва, че затлачваш проблеми, изпускаш неща и в един момент си загубил и корените, и хоризонта си, обезличил си се...

Пътуването, стига да можеш да си го позволиш, за мен винаги е било най-добрият конструктивен лек. Но не мога да си го позволя - отговорна съм за други.

Същите други, коита са ме държали жива в мъката ми. И преди - едно малко детско лице, което спейки със съвършенството и невинността ти те зарежда с живот. Сега, отново малко личице, което все още обича да се сгушва в мен вечер ми дава силата на крилете, с които да продължа да му давам уроци по летене на него...

Разбираш ли сега избора ми?

Всичко се заключава в тези криле!

А аз ще бъда просто птица

Излезнах от фалшивия ти свят

Там няма място, което да споделиш със мен. 

Тъгувам само за морето в очите ти,

Тъгувам за ласката, която кожата ми обича да ти дава. 

Ще се срещнем отново знам

След хиляди години 

Тогава дано ме разпознаеш в дълбок тютюнев дим

Аз едва ли ще те помня - 

Дали останах ти длъжница? - 

Тогава твойте устни мен ще търсят

А аз ще бъда просто птица... 

Няма за какво да си говоря с теб

Няма за какво да си говоря с теб, 

Стоиш ми толкова далече, 

Затваряш ме във клетка

За да ми се наслаждаваш

Но само когато искаш. 

Нима не чу

Че славеят затворен спира свойта песен 

Залинява

Не е така пленителен и вдъхновяващ. 

Не карай да те чака птицата

Не слагай гърлото ѝ в плен

Не спирай пърхането ѝ, когато е до теб. 

Тя птицата си има свое чувство, 

Сърцето ѝ пулсира в своя ритъм

Крилата ѝ повдигат въздуха по своя начин... 

Кафезът е опасен. 

Обикновено клетката,  в коята птицата държим, е в нашта гръдна клетка, понякога остала без мускул... 

Когато Огъня срещне Въздуха :)

Последния път, когато направих опит да се откъсна от него, изпитах действителна болка. В гърдите. Около слънчевия сплит. Имах чувството, че умирам. И вероятно бе така. 

Разделяла съм се и с други. Хора, които съм обичала, или ценяла, но никога чувството не е било така метежно. 

Твърде неадекватно чувство. 

Но те винаги са ирационални и такива трябва да бъдат, за да си жив и истински. 

Върнаха ме очилата. 

Този път не съм забравила нищо. 

Даже имаше и сценарий, който все пак бях оставила отворен, заради чувствата, разбира се - трябва да си ги призная... 

Аз вярвам в Бог. 

И смятам, че съм негова галеница... 

Никога повече няма да се пазаря за чувства. Аз съм Единица, Огън, и най-голямата ми сила е, че мога да обичам! 

За децата и птиците

На Бени

Лято е. И съм в отпуск. При това съм при морето. И съм се събудила в шест, легнала, може би, в три...

Преди години си говорихме с приятелка какъв човек търсим. Спомням си много ясно, че споменах, че за мен е важно той да е истински баща. "А какво ще си пожелаеш за теб?" ми обърна внимание приятелката ми. И двете в онзи момент имахме приблизително еднаква съдба. Не съм сигурна дали тогава разбрах смисъла на думите ѝ напълно, но те често изскачат през последните години в съзнанието ми. Да, Бени, ти беше права. Ние като същества с единствен живот имаме право на човек до себе си, с който да можем да общуваме с целия смисъл, който може да се вложи в думата, без да изпадаме в максимализъм или перфекционизъм, разбира се. Очевидно ми трябваше много време да осъзная, че мога да заслужавам някого с когото да споделям моята пълнота. Да, да споделяш своята пълнота - нямам предвид някой да запълва празнотите ти, развила съм умението да прекарвам времето си пълноценно и да бъда щастлива сама. Но предпочитам да се радвам на обмена на енергии, градивни, положителни, съзидателни енергии, с друг. 

Децата са цветя, които трябва да поливаш. Те са птици, които трябва да излетят от гнездото ти :) 

А някои птици летят само по двойки... 

Ом

За първи път приключвам връзка (ако въобще може да се каже така) с яд. Странно чувство. Чудя се дали правилно го разпознавам. Разочарование - не е, бях твърде наясно с нещата. Тъга - вероятно има малко, но не е основното. Защо тогава го има гнева - кога човек изпитва гняв? Аз поне, когато съм недооценена, несправедливо обвинена, когато са преминати всякакви граници -  общи норми и лични... Пак не познавам достатъчно себе си. 

Опитвам се да се успокоя. Това Ом е толкова трудна работа понякога. 

Затваряла съм врати невинаги, когато съм искала, повече - защото е трябвало. И тази врата не искам да затворя, но е случаят, в който се налага най-категорично. 

Това мое обичливо сърце докъде ще ме доведе... 

И всичко идва от надеждата, че все пак има шанс да намериш своя човек. Толкова ли е невъзможно съвпадането?! 

Оммммм... 

:)

 Нещо не мое, но си заслужава. Второ или третото не мое, но звучи близко:

Да, женщина похожа на вино,

А где вино,

Там важно для мужчины

Знать чувство меры.

Не ищи причины

В вине, коль пьян —

Виновно не оно.

Да, в женщине, как в книге, мудрость есть.

Понять способен смысл её великий

Лишь грамотный.

И не сердись на книгу,

Коль, неуч, не сумел её прочесть.

Омар Хайям

Въздишка

Сутрин морето е седефено. Слънцето си играе на зайчета с него. Мирише на водорасли. Риболовни лодки се влачат далеч на хоризонта като цигара в устата на старец. Хищна чайка сяда на водната повърхност и се превръща в неодушевен предмет. Небето там, където се съвъкуплява с морето, е опушено в крем. Малко по-нагоре са се надиплили пухкави облаци като гердан пуканки. Детенце се ласкае в скута на баба си. Въздухът е пълен с въздишка. 

Плаж

Тюркоаз и канела. Кобалт и охра. Аква и пясък. Кобалт. Кобалт. Полет на чайка. И корморан. Вълни, които се разбиват в перлено и утихват в седеф. Пясък - печена курабийка. Усмихнати зъби на дете, надвесено над тебе. Някои се държат за ръце. Други споделят цигара. Жаден мъж отпива бавно изпотено пиво. Виждам баварски крем. Вкусвам вишнев сироп и разтопен сметанов сладолед. Някъде чувам звънко пеене на 12-годишно момиче. Добавям гофрета. И звънче. Спомям си за вареники. И печен калтоф на огън в горичка и къщичка от картон. Разговарям с Лисицата. Бълнувам име. Отпивам екзотичен коктейл. Небето е синьо.

Раждането на Пеперудата

 Всичко все пак се нареди. Останах сама със себе си. Чувствам как дърпам завесите. Оставам на тъмно. Трябва да потъна. За първи път не ме е страх да потъна. И искам да потъна. Векове да падам в черна бездна, без да усещам гравитация, без да усещам светлина, без да усещам друга душа, без да усещам живот - само моята кръв в артериите ми, как захранва клетките ми, как въздухът преминава през дроботе ми, как сърцето ми пулсира и изтласква кръвта ми по съдовете, как се надига налягането в глата ми, как се образува слюнка, как се накапва урина в мехура ми, как растат ноктите ми, как косата ми се провира през скалпа ми, как се отделят клетки от плътта ми... 

Искам да чувам само себе си. Колкото е нужно. Когато съм готова, ще пристъпя с крак и ще обърна посоката... 

Тогава ще нахлуе ярка светлина, защото пашкулът ще се е разпукал. 

И тогава ще имам само 1 ден живот. Най-дългия. По-дълъг от целия ми живот. 

Завършваме израстването си, когато часовникът започва да отмерва дните ни обратно; когато репродуктивните ни органи заглъхнат и не е нужно да бъдем нито хляб, нито вино за някого... 

Без преструвки

Едно от най-красивите неща в "романтичната" връзка е споделянето на храна. Не просто грижата да я осигуриш, сервираш. А да я споделиш. Това означава да си грабнеш нещо от неговата чиния. И той да не ти се сърди. Ако допуснеш обратното - знаеш си, този човек го обичаш ;)

Но без преструвки, моля! :)

Празни очи

Има нещо, което мен лично ме плаши много. И го отнасям повече към себе си, отколкото към друг. Макар че, като опознаеш себе си, можеш много лесно да го разпознаеш у друг и ако е възможно да подадеш искрица... По принцип, не се иска много за подаване на искрица :)

Празните очи. Те ме плашат. Виждали ли сте в снимките си да сте с празни очи? Аз, да. Днес изтръпвам при вида на такава снимка. Като се връщам назад, от познанието на времето, мога много лесно да опиша периодите, да им дам границите и да назова нещата, които са ме изяждали отвътре, за да бъдат към момента на снимката очите ми празни.

Когато станеш на 47, (може и по-рано или по-късно при други) изведнъж много рязко си даваш сметка, че животът ти буквално се изтича от дланите ти като топъл пясък. И няма връщане назад. И вече видимо нямаш кой знае какви възможности - осанката ти е друга, косите са ти побелели, лицето ти е започнало да се свлича, загубила се е сочността на тялото ти, почукват здравословни проблеми...

И тогава си даваш сметка, че си пропилял възможността си да бъдеш щастлив...

Всеки компромис, който не е бил подходящият компромис за теб, не е компромис - не бива да жертваме неща, на които държим, да ги приемаме или да се примиряваме с тях, да ги търпим. (Уви, моето възпитание в основата си беше да търпя, а това прави мисията ти да се заявиш пред света далеч по-трудна.) Картите трябва да се поставят на масата навреме. Ако е работа, тя трябва да се смени. Ако е връзка - трябва да се говори, изясни, съгласува или прецени.

В една връзка трябва да се намират уютно двама души. Няма как да е всичко идеално. Но човек може да изпитва уют дори когато се случват проблеми за разрешаване. Липсва ли този уют - не си губете времето. То не се връща. Животът е един, не можем да го пропиляваме.

От снимките си през последните години виждам тъжни, плачещи очи. Но в тях има живот. В празните очи липсва живец. И това е плашещото и смазващото.

Сега трябва да намеря пътя просто да превъртя светлината на очите си в другата гама... Задача! Ще отскоча!

Лошите събития

Лошите събития в живота ни или могат да ни завлекат на дъното или да ни изстрелят като трамплин нагоре.

Има лоши събития, които почти буквално могат да те убият - и те са свързани с най-честите причини за депресия, които науката познава: смърт на близък, развод, загуба на работа.

Не бих искала да коментирам рецепта срещу лошия ефект на лошото събитие - нямам. Лично при мен съпротивата ми срещу лошото и желанието ми все пак за живот са надделявали и, по-скоро късно, съм излизала от свлачището на душевната болка, която реално съм потискала до степен да не съзнавам, че я нося. Всъщност, най-погрешната стратегия - да не съзнаваш, че не си преодолял болката, защото тя действа коварно и подмолно и руши здравето ти, освен че рефлектира върху връзките ти с хората, самочувствието ти, самооценката ти, изборите, които правиш.

Защото докато сме живи единственото най-сигурно нещо, на което имаме право, е да живеем. И да обичаме.

Споменах обич. Да, не бива да пренебрегваме влиянието ѝ, защото в моите случаи е имало кого да обичам и това са били зависими от мен души. Това ме е държало. И спасило. Но не мога да кажа, че не съм платила и цена, все още не съм наясно с размера ѝ, но със сигурност има такава и тя засята и най-свидното ти.

За съжаление, в преодоляването на болката съм била сама. Децата не могат да те бъдат патерица, и не трябва. Те могат да задържат искрата в теб, но това става повече зарадия самия теб, не толкова заради тях - децата са приемници на обич и въпреки че нищо не заменя ласките от две малки топли ръчички в тях не се съдържа силата, която да те изправи на крака, ако не я носиш в себе си.

Децата не са таблетка. Те свикват със сивия ти образ и започват да те възприемат като човек сянка, затова процесът на възстановяване от лошото събитие трябва да стане в нормален срок.

Ролята на близките е важна. Но тук е и най-големият капан - от прочетеното по темата и разговори с психолози вероятността близките повече да те завлекат надолу в бездната е реална, отколкото да ти подадат ръка, за да се стабилизираш по-бързо.

Има и друг случай, когато лошото събитие засяга семейството и близките ти. Тогава лошото събитие се вклинява във връзките ви и може да ги прекъсне, защото не всеки е еднакво устойчив и всички едновременно в по-голяма степен страдате. Няма как да търсиш подкрепа от болно сърце. А лично аз очевидно не бях толкова силна, за да изиграя ролята на сплав срещу болката и съхранение на връзките. Когато всички в семейството страдат от болка, е много много трудно да изведеш кораба от бурята...

Тук положителна роля могат да имат незасегнатите близки, за да задържат и предат огънчето, което от един на друг да стигне до другите. Но хората не са толкова грамотни относно болката, нито са толкова предани, обичащи или лоялни, или просто състрадателни.

В повечето случаи се намират лесни решения, които дават свобода поединично. Не знам как се справят силните семейства - в живота си не съм имала подобен пример, освен на една приятелка, която бих поканила на чаша вино, за да ми разкаже това, което е останало скрито за очите.

Надолу могат да те завлекат дори и лошите събития от по-малък калибър. Не защото ще се предадеш на първото, а защото то може да е хронично проявяващо се и най-вече защото в живота си играем много роли и в различните направления ни се случват комплекси от събития. Нямаме гаранция, че като в едно направление има проблем, то по другите случващото ще минава безоблачно - животът не е такъв. 

Тук от значение е колко бързо решаваме проблема, но той невинаги зависи само от нас и понякога е свързан с решение за загуба или напротив, за недопускане на загуба и трябва да се бориш за благото на семейството, себе си или друга важна цел.

През годините отхвърляш подобни проблеми, научаваш се да ги решаваш бързо, извеждаш опит от грешките и пропуските си. Но времето върви. И несъмнено стигаш до периоди, в които си даваш сметка, че тези битки са те уморили. Да, има риск лошите събития макар и не от толкова голям калибар в един момент да те завлекат.

Тук моето хапче е любов или обич, както искате го наречете или кой с каквото разполага. Лошото е, че съвремието ни е бедно откъм тях и повечето хора реално са самотници. Тук обичта на детето не помага, нито сладкия лай на кучето, нито мъркането на гальовна писана... Трябва ти сродна душа, в която просто да можеш да се приютиш през нощта, за да можеш на другия ден отново да стъпиш стабилно на земята.

И тук, дойде моята идея за книга - Боже, имам толкова идеи за книги - която да назова Къща за птици - не Къща, Приют за птици трябва да я назова... Толкова съм уморена, че на една крачка от най-съкровената си мечта нямам сили да започна да пиша...

Не ми трябва патерица. Трябва ми цвят.

Лошите събития отнемат цвета...

П.С. Един съвет ще ви дам, който насочвам сто пъти към себе си, в такива периоди на изхабяване се пазете от токсични хора за вас. Трябва да намерите сили да ги разпознаете и още повече да се откъснете от тях. Адски трудно е, но трябва.

И второ, почивайте. Почивайте. И пак почивайте. При мен тази задача е много трудна, Слава Богу че съм издръжлива и работоспособна, но в есента на живота ни имаме още повече право на глъдки живот, нали!

И, забравих да отбележа кога лошите събития се превръщат в трамплин. Излетяла е мисълта - не помня материалния образ на посланието, но той също като вярна птица отново ще кацне на работо ми и ще споделя. Освен ако не го знаете вече... ;)

Благодарна съм!

Има нещо, на което така и не се научих - да искам. Не, разбира се, в работата ми, където действам настъпателно или търпеливо и методично според случая, когато има смисъл, или като ковач, който кове свещен самурайски меч...

Малко ми е давано, от хора, които се броят на едната ми ръка. И затова ми е адски неестествено, когато получавам. И тогава обикновено съм изпълнена с мълчалива благодарност, и признателност и нося човека и жеста му с десетилетия в сърцето си.

През последните години ми се случва да получавам неочаквани жестове. Това изпълва сърцето ми, макар чувството ми за неудобство да е налично. Обикновено е от хора, на неочаквани места и събития, хора, които много ценя или дължа нещо заради моя грешка или желание...

Благодарна съм! 

Много. 

☼

Мимолетните решения

Мимолетните решения не създават спомени. Те са идеални, за да се почувстваме комфортно за момента. Те са вариант да запълним празнина, но за кратко.

И това трябва да е целта им - за кратко.

В дългосрочен вариант те не ни дават качество на живота. Напротив, крият риск да се превърнат в стил на живот. Защо ли? Лесното влече. Придобива инертност. Намесва се там, където не бива да го допускаме.

Когато моментните решения се превърнат в стил на живота ни, започваме да гледаме по повърхностно на случващото ни се. Знаем, че събитията са мимолетни и няма смисъл нито да се вглеждаме в дълбочина, нито да опознаваме другия, нито да вникваме в собствените си усещания - на тях спираме да им обръщаме внимание в страх да не изпитаме отново болка, същото е като да не гледаш иглата, когато те ваксинират.

Мимолетните решения не създават спомени. Не помниш имена. Не помниш разговори. Повтаряш ги с други, повтаряш ги дори със същия човек, прекараното време спира да има стойност, освен някакви кратки мигове на удоволствие, на които си се отдал или си развалил заради съпротивата да си наясно с другия.

При мимолетните решения си важен единствено ти и усещанията ти в момента, а те могат да се променят в следващата подобна ситуация, просто защото няма как да са статични и стабилни. Стабилност и душевна пълнота ни дава само създадена основа, върху която можем да стъпим и градим, но такава осново се създава с вникване - нали трябва да знаеш колко пясък, цимент и вода да забъркаш и как да ги забъркаш, за да се получи качество.

Моментното решение зависи само от теб.

В основата участва и друг (други, когато се отнася вече до семейство), макар че процесът по създаването ѝ зависи от работата, желанието и интелекта ти.

От мимолетните решения не помниш имена. Те създават бройка. Количеството няма как да замени качеството, от което се нуждаеш. Качеството не се среща, то се създава, като му се отдадеш, нали?! В множеството винаги съществува вериятността да загубиш себе си, да не успееш до край да опознаеш себе си, да се предадеш ненавреме.

Има единици, които успяват да постигнат качество в единачеството си, но целите и/или тъгата им са други. Колкото и да се самозалъгва, човек може да е щастлив само, когато споделя, когато е с друг. Споделянето е обезценено при мимолетните решения.

Понякога мимолетното решение може да даде верен път напред. Стига да не си си изгубил очите да го видиш...

Мимолетните решение не създават спомени, не създават памет и не изпълват живота ни. След време лицата се губят. Забравяш и страстта, запомняш неприятното, просто защото си се хлъзгал само по повърхността и не си създал контакт.

Няма контакт

Няма контакт. Никога не съм смятала себе си за много умна. Да, умът за мен е водещото качество, с което някой безусловно може да ме спечели, до степен да се определям като сапиосексуална дори. Естествено, ако говорим за близки отношения, то добротата е следващато, за да ги има. Имаше и трето, но да не се отвличам...

Никога не съм смятала себе си за прекалено умна. Въпреки че съм страдала повече от разумността си, отколкото от наивността си, да речем. И, за да изясня, моята разумност невинаги е статична и традиционна, напротив тя е рискуваща и дръзка в моменти, когато другите се чувстват обезсилени. Това качество не знам откъде идва, смятам го за вродено, предадено ми от дедите, били все на кон, в мундир, смели и доблестни мъже; (и справящи се с всичко жени, оставени в дома с челядта и с какво ли още не). 

Възможно е да страдам от някакъв ефект на Дънинг-Крюгер - по-често ми се е случвало да не дооценявам себе си и да очаквам от другите същото като от мен, но животът ми досега показва, че тук греша. Конткретно, имам предвид рационални неща. Другите очаквания са друга тема.

Не съм учила толкова, колкото исках/м. Нито успявам да стигна и четвъртината от това, което бих искала да чета. Зная достатъчно малко за функционирането на Вселената ;) Езиците ми останаха слабо място. А на паметта никога не съм могла да разчитам така, както успявам нея да компенсирам с логика.

Но вероятно си имам качества, които успяват добре да балансират дефицитните ми области и изкачвам някакъв по-висок етаж в категорията "интелект". Това постигам най-вече с детинското ми любопитство, наблюдателността и мъдростта.

От юношеските си години поне бих се определила като мъдро дете, което за едни крехки рамене е по-скоро бреме, отколкото късмет. Това качество при мен е тръгнало толкова рано, че го смятам също по-скоро за вродено. Но...

Мъдреците са самотници.

Вероятно е удобно да си самотник, както и да си мъдрец. Но определено последното е и красиво. И много по-пълноценно, отколкото други модели могат да дадат като ценност и качество на живота. И нека да се разберем, мъдрецът не е нито отшелник, още повече не е мъченик - въпреки някои сходства в чертите.

Боже, съвсем се загубих защо отворих да пиша тази страница... Та, въпросът ми е:

Толкова ли трудно мъдреците могат да си намерят другарче, да му се не види?

Действително ли илюзия е това да очакваме да намерим друг, в който да можем да се оглеждаме и споделяме едно дишане в части от денонощието!

Толкова ли невъзможен стана контактът с другия?

Тази непълноценност в общуването, във връзките...

И все още не съм наясно кой е по-добрият вариант да останеш сам и да градиш деня си пълноценно или да не се отказваш да търсиш сродна душа... Не знам защо в есента на моя живот аз все още не се отказвам от второто - не смятам себе си за толкова романтична...

И няма начин, отговарям си сама. Моето "ми" изначално включва двойка в стремежа, 5 в подсъзнанието,7 в изразяването и 1 единица в живота. Невъзможно съчетание! Което ме прави богата. Освен, ако не сменя фамилията - но това си заслужава единствено, ако ми дава по-висша вибрация, нали?! ;)

П.С. 

Житейска мъдрост: Когато имаш дете, не можеш да си позволиш да плачеш! Особено, когато трябва да си учител и паказваш как можеш да имаш качество на живота сам. Море, хич, не е лесна тази задача!

Велико е усещането!

Има две усещания, които са несравними в този живот.  

И те невинаги са свързани с биологията, както сме свикнали да мислим - да направя едно отклонение пояснение.

Първото е, когато се появи дете у дома. Това събитие те прави друг човек. Несъмнено надгражда те. Бавно и постепенно, както водата оформя скалата. 

Можеш да си останеш същия "хлапак" по душа и да оставиш детето да расте пред теб, но не е същото. Не е същото, когато има обмен, обмен на енергии, интеракции, комуникация, поведение, взаимности, откъсване и оставане в цялото... Най-сложната материя е да създаваш връзка, даже не смея и да коментирам темата, все ми се струва, че има толкова много непостигнато, а силите все пак са ти ограничени и не стигат за всичко и опитът ти е винаги недостатъчен...

Второто е, когато един ден се събуждаш, разбираш, че детето е станало преди теб, че не е необходимо да му правиш закуска и че дори се тревожи, че се успиваш и отговорно подхожда към твоите ангажименти. Блажен момент, когато можеш да си позволиш да се успиш и си с дете/деца. ;)

И в този ден, осъзнаваш, че детето ти отдавна не е дете.

На 21 не е като да си на 18 дори. С една стъпка си в света на възрастните, даже повече си възрастен, отколкото юноша. Може би, си дори по-възрастен от възрастните...

Усещането е невероятно - хем, ти е дете, хем, е самостоятелна личност, започва да ти става опора. Обзема те сладко спокойствие и се страхуваш да изпиташ удовлетворение за изминалото двадесет и една-две години приключения с него - ясно ти е, че приключението продължава, просто преминава на друг етап, в друго измерение...

Мога да кажа много, но не ми се говори, в желание да приютя възможно най-силно усещанията в скута си - те са си мои.

Има съдби, при които синовете дават много повече отколкото други фигури на близки са дръзнали да се съгласят да бъдат до теб. Просто така се получава явно понякога...

Единственото, което съм искала за децата си, преди несъзнавано, е да дам корени и криле. Прекланям се пред всеки успял. Аз още се уча!

П.С. 

Само ще добавя в моя си стил - като на един дребен плъх отглеждането на Дракони е слънчов завет, да знаете!!! Понякога става горещо, много горещо, като в Слънчова ковачница, но това е задачата, за която си заслужава самият ти да не бъдеш слънцето ;)