30.6.21

Господ знае с кого и кога да ни срещне

 Не е истина как една на вид незначителна случка може да предизвика поредица от събития, за да стигнеш до глъбините на миналото си и корените за формирането на една или друга черта в характера и поведението ти.

Не, нямам предвид онази поредица от събития след случка, която би могла да се материализи във филмова лента, да се види или усети. Говоря за онази поредица от мисловна дейност, която разплита дълбока мрежа в самия теб и ти дава неочаквани отговори и отговори, които иначе си търсил защото имат екзистенциален характер.

От една невинна в крайна сметка ситуация на разминаване на двама души заради ценностната им система първоначално се сблъсках с нещо ново за мен не изпитвано досега, имащо своя необяснима стойност. Нещата, които изпитваме до голяма степен се носят само от нас, другият може само да ги провокира. За мен беше озадачаващо случващото с мен. Все още не съм наясно с отговора защо, очевидно е нещо много дълбоко и много старо и вероятно методи като хипноза тук действително трябват да имат изцеляващо значение за разплитане на тираничен възел при дълбоко страдащ човек.

Благодарна съм на неведомите пътища господни, че много бързо успях да се оттърва от неприятното чувство, защото то бе силно пагубно, но съм и благодарна на съдбата, че го срещнах. Без да съм психолог или психиатър аз проумях как може да се чувства човек с анорекция или самонараняващ се и това, което знам сега е че болката на тези хора е огромна и те не нуждаят от много целенасочена и методична помощ и много обич, за да се справят. Знам и че за да изпитват тези неща близкият им кръг носи голям принос за изпитваното от тях.

За мен обаче още по-неочаквани бяха откритията на трети и четвърти план, за втория план няма да коментирам, тъй като той е най-лесен за разгадаване и виждате и засягат друг човек, който не бих искала да коментирам. Разплитането на мрежата кълбо там е негова задача, ако иска да го направи. Моите задачи по моя път са други.

Ролята ми в "сцената" за мен беше необяснима. Това не беше мое поведение, но все пак бях аз. Дадох си сметка, че изпълнявам някакъв модел. Обикновено такива модели срещаме в семействата, в които сме отгледани. Но реално не мога да кажа, че толкова съм била свидетел на такъв модел в съзнателния ми живот. Но знам, че подобни "сцени" са се случвали в дома ми на моята крехка възраст до 2 години. Интересното е, че тук не играех майка си. Момичета обикновено играем майка си. Играех баща си, което пак ме озадачи и ми даде друг отговор, на въпрос, който съм се блъскала през последните десетилетия засягащ най-близки отношения. Разбрах, втората причина поради която майка ми все пак поддържаше дистанция от мен - непомнях и на баща ми, а кой би искал да бъде в досег с голямото разочарование на живота си. Сега я разбирам и намирам връзката ми с нея по-силна. Вече тази "дистанция" не ми тежи, аз съм човек с мъдрост и понякога, колкото и нескромно да звучи, се чувствам по-надраснал над някои неща. 

Четвъртият план обаче е най-важният за мен, тъй като е свързан с душа, за която нося отговорност. Намерих отговор, който бе търсен и не бе даден от нито един специалист, заради плахост, недостатъчна компетентност или неангажиране със случая, няма значение. Много е трудна да намираш такива важни отговори сам, убийствено е когато трябва да преведеш някого сам, когато имаш нужда от наистина професионални напътствия - какво да се прави при нас липсва система подкрепа на емоционалното здраве. Тук мога да кажа много тежки думи за безотговорността на държава, общество и институции, но не бих искала да замърсявам блога си с подобно направление. Моята задача е далеч по-важна.

Прозирането на този детайл ми налага сериозна корекция в собственото ми поведение, което един Господ знае как ще постигна, не заради друго, а защото усилията ще отнемат енергия, която и без това ми е дефицитна за всичко, което съм задължена да върша, а хората сме си и хора - имаме капацитет и не можем да бъдем 100% от времето си мотори на образцово поведение. Трябва и релакс от този модел. Това ме кара да осъзная, че вероятно сдобиването на този балансиращ елемент в живота ми, ще постигна задачите си в най-отговорния дял в активната част от живота ми.

Откриването на последния детайл ми дава твърда почва под краката, нещо върху което мога да стъпя и измъкна.

От днешна гледна точка се чувствам много по-спокойна и сигурна. Изключително съм благодарна на Вселената за набора от ситуации, в които ме постави и отговорите, които ми е пратила. Бях "отворена". Всъщност, рядко се изключвам. Разгадах ги, макар и да не съм сигурна, че посланието е разчетено на 100%, важното е, че има разчитане.

Благодарна съм и на въпросния човек. Едва ли има друг човек в живота ми, чрез който да съм науча толкова много и то екзистенциално важни неща за мен.

Господ си знае работата! Чувствам се като Негова любимка :)

Амин

28.6.21

Защо страдаме, когато загубим човек

Преборих много бързо отвращението към себе си (като продължение от миналата тема). Усещането на това чувство силно ме обезпокои. Дори и да не кажа, че не съм го изпитвала друг път, то в другите два случая, за които се сещам за нещо сходно, е било толкова слабо и за кратко, че не може да се направи сравнение.

Това наистина е нещо ново, което трябва да се опитам да анализирам и открия корените му.

За урока се сещам.

И все пак аз се справих добре. Излизам от вира навреме.

Има една истина, която трябва да приемем в този живот: не можем да променим другия, неговото отношение и поведение към нас трябва да се разглеждат като факт и да правим преценките си спрямо тях, а не по илюзорни очаквания, макар че никога не съм се оставяла на илюзии, твърде прагматично и реалистично ми е мисленето в ежедневието.

И така, спешното отделение се откри и свърши своята работа: с малко четене за архетиповете. 

(Оттук даже си поставих втора задача: да напиша нещо за "Когато Сенките на Архетиповете надделеят"...)

Надявам се, че ще успея да събера сърцето си.

Не знам колко време ще ми отнеме.

На практика и в есента затвърдих стара истина за себе си.

Ако трябва да си отида сама от този свят, нека да е, вместо да храня духа си с лоша храна.

Колкото и да сме силни да се справяме с нещо, което не ни понася, то отнема от енергията ни, а за мен е важно тя да може да бъде градивна - имам да водя душа, като задача всевисше и тук предателството е невъзможно.

И все пак се чудя, как може да не страдам след като прекъснах 18-годишна връзка, а нещо, което не би могло и да се определи като връзка за няма година, да ме кара да страдам.

За какво всъщност страдаме, когато губим другия? За неосъществените възможности, за разминаването в чувствата, за собствените си чувства или гордост, липсата на шанс, яд, че виждаш, че си пасвате, но той не те е избрал, неизживяното, отхвърлянето... Нямам съзнателния верен отговор. Знам само, че постъпих правилно за себе си и че въпреки това сега не ми е ОК.

И още нещо, да не забравя, невинаги грешката е в нас - разглеждам архетиповете за жените и откривам, че добре се справям с балансирането им, но не същото мога да кажа за другия, доколкото го познавам... Ще изрека нещо, което не би му харесало: и все пак наистина се оказва, че аз съм по-пораснала, въпреки малките ми несъвършенства, които само показват, че съм жив човек ;) Важна е посоката, в която растем, нали?

Благодаря ти, Дево, че си до мен!

27.6.21

Зодия "Единица"

Знаете, има една приказка - доброто момиче пресича реката, като потекат златните води по заръка на бабата...

Станах голямо момиче. Толкова голямо, че използването на думата "момиче" по никакъв начин вече не се връзва. Но знаем, че душите ни трупат години далеч по-бавно от тялото и те обикновено са на близка възраст когато се раждаме и когато си отиваме... Отклонявам се...

Станах голямо момиче. Предусещам и знам кога една вода е дълбока. Давала съм си сметка, кога дълбоката вода е по силите ми и когато съм навлизала навътре е било защото си е заслужавало. Има пътища, които те отправят към дълбоката вода и без да искаш - те са задача всевисше.

Понякога навлизаш в дълбоката вода, която ти е чужда. Защото търсиш нещо или копнееш за нещо... Надявам се, че има шанс да попаднеш на дъблок златен вир в реката, въпреки черното отгоре. Всъщност, това е единствената ни задача - да плуваме независимо от цвета на водата, защото нямаме привилегията да имаме бабата от приказката.

(Това ме кара да се замисля повече за метафората, която се крие зад образа на бабичката... Но това е друга тема на разговор.)

Станах голямо момиче, а все още не знам как да изляза непокътната от дълбоките води, в които съм навлязла. Навлязла съм по собствено желание и решение, навлязла съм, защото съм рискувала и за мен е грешка да не предприемаме рискове в живота си и се държим само на мъдростта в отношението към живота.

Излизам от дълбока вода. Хубаво е, че все пак употребявам думата излизам. Дрехата ми е черна. Тялото ми е покрито с мазни черни мазутени петна. Душата ми се държи като затворена светулка в клеясала неработеща нощна лампа...

Гърчът е страхотен.

Изпитвам непримиримост, изпитвам отвращание към себе си, гади ми се, бих искала да преобърна извътре тялото си... Но защо?!

Усещането е грозно. То е урокът ми. 

Но трябва ли да му се случва на човек подобно самобичуване? Трябва ли винаги да заобикаляме местата, които ни се виждат като тресавище, за да си гарантираме, че няма да попаднем в подобно състояние. 

Не смятам. Имам идеален опит да избягвам блатата пак от уроците на живота, но това не значи, че си израснал. Но е и глупаво да се втурваш на дълбоко гмуркане в басейн, който не е за теб, нали?!

Станах голямо момиче и все още не знам как от дълбоката черна вода можеш да излезеш ненаранен.

Извършителят на душевното нараняване е само един и това си самият ти - другият човек или обстоятелествата са само фонът на картината.

Едно златно момиче никога не може да стане черно независимо в колко дълбоки и черни води навлиза. Това е истината. Другата истина е, че може да се загуби в тях...

(Ако един ден поема по един определен път, който още не съм избрала за моя, бих се радвала да напиша книга за всички онези момичета, чиито души са претърпели насилие. То има толкова много форми. Редица от тях не разпознаваме и дори приемаме за нормални.)

Излизам от дълбок черен вир. Хващам една или друга своя проява като продукт на омърсяването Опитът и мъдростта ми позволява да ги засека. Но се чувствам изтощена, за да ги коригирам своевременно, а аз въобще не бих искала да ги допускам. Хващам се как насочвам стрелите на недоволството към собственото си тяло - същото, с което живея вече 8 години и би трябвало да съм приела като такова. 

Винаги има друг начин. Дори и тялото си можеш да промениш не защото го мразиш, а защото го обичаш. Извътрешната сила е важна. Тя трябва да е раждащата, а не убиващата.

Но все още явно не съм пораснала толкова, че да стъпвам уверено по този начин. Нямам своята бабичка. По-точно, никога не съм се радвала на ментори...

Какво да се прави, в някои пътища си пръв и трябва да проправяш пътеки сам :)

Знам само, че егоцентризмът не е моето.

Не искам да бъда сама, за да бъда себе си.

Трябва да е възможна и тази версия!

Дано да имам шанса да се науча...

17.6.21

...

Счупена съм.

Когато се вгледам в миналото

Съм счупена.

Имам само настоящето.

Приемам само него.

Не търся бъдещето.

Не харесвам настоящето да е рехаво -

Тогава болката от старите рани

Прозира.

Не съм срещнала лек,

А той е само един - 

Сърцето го нарича

Споделяне.

15.6.21

Вкъщи е тихо

Вкъщи е тихо

Сърцето ми тихичко плаче

Не го бях чула

В бързината на делника

И суетата по другите.

Вкъщи е тихо

Сърцето ми е затихнало

Чака?!

Едва ли.

Умори се да чака

Отдавна.

Душата ми

Вяло прегърна сърцето

Тялото се оказва само

В остаряването.

Когато наближава прага

Към другия живот,

Можеш само да изпитваш копнеж

По загубеното в този.

И въпреки това

Нещо в мен

Тихичко шепти...

Обади ми се :)



9.6.21

Обич

Разбра ли защо се върнах?

Не защото си прав, не.

За мен вече е без значение правотата,

Когато човекът го искам до мене.

Защо се върнах, разбра ли?

В гласа ти усетих молба

Най-сподавения вик, който съм чула: "Ела!"

С мене научи ли се да връщаш?

Научи ли се да спираш?

Колко истинско е с мен и защо

С тези, които обичаш не постъпи така?

Защо се върнах, разбра ли?

Аз бях готова цена да платя

След като не внимавах.

Знаеш ли колко загубих?

Претръпнах.

Отричай! Отхвърляй!

Господствай,

Ако ти се дам,

Защото е важно за мен

Моята идентичност да не залича.

Аз бързо вървя

Дъждът успя да ме навали.

Спри!

Заслушай се първо в твойто сърце

После тихо ме прегърни

И признай аромата на моята кожа.

Ти разбра ли аз защо се върнах

Аз съм твоя подкрепа

Ти имаш повече нужда от мен

Отколкото аз от твоята обич.

Надграждане на себе си

За две години пак съм пораснала.

Направих забележка на човека точно обратното на манталитета ми отпреди две години.

Чета реплики от разговори тогава и се изумявам: колко си приличаме сегашното той и предидвегодишното аз.

Сблъсъкът помежду ни ме кара да анализирам ситуацията.

Бързо намерих една истина.

Втората, я напипвам.

Третата ми се изплъзва, защото ужасно, ужасно ми се спи.

Относно причините:

Първата се нарича опит и атмосфера, в която си отгледан. Негативизмът, подценяването и пренебрегването са ужасни бичове на живота. Те се прокрадват и в невинните ти въпроси.

Втората се нарича квалификация, специализираност на уменията. Е, уви, трябва да ги използваме и в личния си живот. Понякога няма отпускане!

Третото, имам да го уча. Дано го открия...

8.6.21

Има хора, които са просто проводници

Когато дясното ти полукълбо пише

Никаква сила не може да го спре

То не се подчинява на правила и заучено

То е стихия

Енергия

Която залива

А ти си като ураган

Господарското ляво полукълбо е подчинено

Не, то се изсмуква

И слабите му страни лъсват

Там където редът е бил накъсан

Там където обичта е липсвала

И е поставена тухла

Сега тази тухла не струва

И стената се срутва

За да даде път

На силата

Която гради само по своему.

Ти знаеш ли какво е когато дясното полукълбо е в стихията си?

Отлепяш се от земята

Но не късаш връзка с нея

Защото трябва да се наслаждаваш и на гравитацията от нея

Тогава се сливаш в едно

С цялата вселена в хармония

И знеш че си само един тон

Но също толкова важен звук

Колкото всички останали 

за да я има нея вселената...

Има хора

Които са просто проводници...


Напиши ми писмо

Чук- чук

Тюркоазено око

Чук-чук

Сърцето бие

Чук-чук

Търся погледа си в себе си

Чук-чук

Къде си?

Дишай!

Жив си.

Може би.

Не знам.

Чук-чук

Кога за последно се видя?

Помниш ли себе си?

Чук-чук

Също като звук от токове

На дамски луксозни обувки.

Чук-чук

Ще издържат ли краката ти

На този галоп

На токове?

Чук-чук

Къде си?

Искам само едно

Да ти кажа

Чук-чук

Няма смисъл

Животът без обич

Чук-чук

Обичам се!

Сега ми напиши писмо...

7.6.21

В японски стил

Подари ми орхидея.

Ако цъфти,

Значи любовта ми към теб е истинска...

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails