Преди два дни се
сбогувах с Родопите. Или поне така си мислех. Обладана от усещането за липса на
контакт. Бях в земя застлана от тъмнозелен иглен китеник, в която очаквах да
чуя древна орфеева песен, а ме посрещна друго
присъствие.
Може би ме беше обладал дявола - той напоследък ми е чест спътник и се хвърляме взаимно в луди бесове - не знам. Само знам, че с гърба си усещам как планината ме тегли назад в някаква безпощадна предсмъртна прегръдка, в която не жертвата гине...
Като някаква метежна безнадеждна любов е, която изначално е обречена на фаталност до край. Припомня ми солен привкус на стара любов и раздяла, може би защото по тези земи крачат, или са крачели, хора с подобни гени, чиито носителите с открояват с особен темперамент...
Хората са странни там. Не масата, защото те са лесни за прозиране, захвърлящи те в другия край на вселената, в средни векове и граници, които отдавна си смятал за минало...
Сред тези хора, за които вярата е просто без значение пред живота и запазване на собствения бит, които се ползват за почва на натрапване, сякаш от дън земята изскачат исполини, които се вглеждат в очите ти, за да разпознаят собствените си корени.
Странна земя е това Родопите и не искам да я дам на никого, защото сърцето ми ще бъде посечено, бездиханно, без душа. И четеш потеклото болярско по челата на исполините и заданието да пазят и градят...
Липсваше ми камбанен звън. И не толкова на мен, колкото планината бе замряла в някакво протяжно плато да се наслуша, а такъв от нийде точно на Успение Богородично не се и тихо чува, и пръстта някак е жадна да чуе познати звуци и реч. А е пусто. Пусто. И единственият параклис в околността, скрит в гората, пустее затворен, защото...
Българинът отдавна е напуснал Родопите.