Измерения

Всички тези сънища...

Има сънища, които оставят дълбоко следи у мен.

Те са толкова изненадващи. Нямат нищо общо с кошмари, нито пък с някакво емоционално състояние, просто се появяват изведнъж като филм, в което хем виждаш неща, с които си свързан, хем други хора, хем с нещо си свързан с хората или околната среда, но не толкова видимо, но най-вече си свързан с усещанията...

Последните два такива съня, които имах, не искам да се случат, а те стават..., даже кой знае каква интерпретация не е нужна...

Искам да сънувам красиви неща, ей! Не, направо да ги усещам и виждам тези добри неща искам!

Малко обич в мохерна ръкавичка (боцка)

Толкова съм тъжна.

А толкова работа свърших днес. Без да усещам умора. С усмивка. Бих свършила още неща. Не по-малко от друг път, а някак силите ми ги има. В съзнание съм. Само малко гърбът ме боли...

Чудно е как една объркана, несподелена обич може да ти върне живота.

Тихичко душата ми плаче. Без да показвам наяве. Макар че може би децата ми се досещат. Но те са малки, твърде малки още и аз съм техен учител, защото животът все пак не е захарно петле, което не свършва...

Хем, ми е леко, хем, ми е тежко.

Знам че трябва да се справя. Знам, че мога да се справя. Макар че повече бих искала просто да си държа и ближа захарното петле...

Така е - момичетата никога не порастваме. И какво по-хубаво от това.

Нека и на 60 ноктите на краката ни да бъдат лакирани!

Ой, ти тебе лозе, лозе или откровено за любовта в депресия

Помните ли приказката за лисицата и лозето? Влязла гладната лисица в едно богато отрупано с узряло грозде лозе. Яла, яла, яла до насита, но като рекла да си тръгне не могла да мине през дупката, през която дошла. Наложило се да стои гладна, за да се измъкне и не попадне под тоягата на стопанина...

И с любовта е същото. Когато си емоционално изхабен, е невъзможно да се изпълнеш с емоции чрез друг.

Да поговорим за депресията и какво е да се влюбиш в депресия? 

Неочаквано?!

Едва ли...

Сравнително наскоро попаднах на сентенцията:

"Когато си щастлив, не обещавай; когато си ядосан, не отговаряй и не взимай решения, когато си тъжен"... Исконно вярна е.

Един от най-опасните капани, в които влизаме е когато в самотата си решим, че се нуждаем от друг човек. Самотата обаче не е функция на липсата на хора около нас, самотата е производно на начина ни на живот. Депресията, уви, също така.

Съвременният човек обаче е склонен на депресия. Не знам, може да ни е заложено и от прародителите - според мен частично меланхолията и някои привички се предават не само като модел на подражание, а буквално генетично, като наблюдавам децата си. Интересното е, че себе си познаваме най-малко - да се наблюдваш отстрани е трудна задача, а и откъслечните самонаблюдения не вършат същата работа като да наблюдаваш друг. Не случайно жените познаваме мъжете си по-добре от самите тях и обратното, не ви ли е направило впечатление...

Един от капаните на депресията е, че ако решиш да се запълниш с друг защото се чувстваш на ръба е много вероятно да се разминеш с пълнотата на потенциално възможното общуване, което би могъл да получиш от отношенията си с другия човек. Депресираният човек е склонен на отстъпки, той се съгласява, приема неща, които не би трябвало да приема или които едва ли би направил в равновесие на духа, да кажем. Така се получава, че мамиш и себе си и човека отсреща. Разбира се, има шанс един ден да се събудиш "окопитен", но е много вероятно да разбереш тогава, че човекът отсреща всъщност не е твоят човек и че не го искаш. На кого му е нужно подобно подвеждане?

Много по-вероятно е да се случи другата алтернатива - отношенията да са трудни, непълноценни, незадоволителни, а понякога и опасни/вредни, с една дума токсични. Тогава депресията се задълбочава. Излизането от връзката може да е проблем, тя става като форма на зависимост, в единия случай, а това изражда, като в най-лошия случай може да доведе до форми на насилие. В другия случай, прекъсването ѝ може да донесе още повече тегоба и задълбочаване на депресията. По пътя от началото до края ѝ всъщност може да завлече много надолу и да причини загуби, същите, които по принцип носи проточилата се депресия - намаляване на социалните контакти, ограничаване, бездействие, загуба на връзка с други хора, включително и близки, затруднения на работното място... Депресията и токсичните връзки са като ябълката с отровата на онази царица вещица, която без малко не уморила Снежанка.

Насложих малко повече образи, но във всеки има смисъл. Разнищването е за всеки индивидуално. Същностното...

Не посягайте към гроздето, когато сте гладни - вредно е за кръвната ви захар, рязко ще скочи и ще падне още по-силно, по-добре първо изпълнете душата с малко танци, катерене на върхове, кънки бягане, срещи: усмихнете се веднъж и едва на десетия път си кажете, че сте свободни за обичане! ;)

Ха, и ми хрумна една друга идея - доколко често сменящите партньорите си и диабетът са свързани ;) Сигурна съм, че има връзка :)

Разчупване на рамките в теб

Тъжните майки разчистват пространството...

Може би, е време, когато зад теб е изтекло толкова много време, да поемеш дълбоко въздух и чуеш сърцето си.

Да, нищо не е както преди - дори и облаците на вид същите не са тези, които са си играли в небето в дните назад. По лицето ти има десетки бръчици и гравитацията никак не ти е простила изправения вид...

И един ден се събуждаш.

И почти със сълзи на очи от недоспиването заради терзанията на духа ти, защото на него му е писнало от сантиментите на душата и неможенето на тялото, заема парчето освободена със сподавен вик площ.

Сега е твой ред.

Някога, когато беше на пет ти казваха, че не можеш да станеш балерина...

Затова пък ще станеш балерина на 50!

"Чи-чо-пей, чи-чо-пей..."

Вчера заспах с думи на устните си. Нямах достатъчно сили този път да протегна ръка към телефона и запиша тази мелодия звукове. Звукове. Не звуци.

За звуците, уви, още съм недорасла...

Губя се в редовете на отдавна загубено чувство, но феята бързо се разиграва и започва да мята във въздуха малки вишневи цветчета и да играе с нежни цветни аромати.

Пролетта все още спи, но аз лекичко я събуждам, лекичко я милвам по бузите и ѝ редя слова за събуждане:

 - Чакам те, мила, този път от толкоз далече и толкоз съзнателно чакам да се пробудиш от топлото под снега!

Милвам я като скъпо дете и отново се вглеждам в пълните със зелено корони на дърветата, толкоз обичам тази свежест на раждането!

Какви бяха думите, с които вчера си отидох от деня...

Имаше нещо за светлина... 

Хубави думи бяха, все мои, с моя печат... Останали са да трептят във въздуха, защото днес, точно сега ги усещам, как ме целуват по устните и отново трептя събрала се за мъничко щастие ☼

Следобяд ще отида да взема отново детето от училище, ще заровя пръсти в косите му. После ще чакам и другото да се прибере, да разкаже за силата на деня си...

Какво повече да искам от този живот?! Може би, мъничко пергамент, може би мъничко повече аромат на цъфнали розови вишни и песен на пухкави песнопойни синигерчета...

 - Чи-чо-пей! Чи-чо-пей! <3

Помощта на съдията

Два пъти ми се случва. Може би и малко повече. Но тези помня по-ярко, защото са от хора, на които очевидно държа и приемам за бризки. 

Два пъти ми се случва - да ми предлагат помощ, съдействие, да ми подадат ръка... Като човек, защото те харесват, изпитват емпатия към теб...

Без да съм изразила, търсила или въобще имала на ум подобно желание.

Това ме осакатява.

Здравият човек не предлага помощ. Истинският приятел не предлага помощ. Поне, не току-така.

Когато подаваш към някого ръка, трябва да си сигурен, че добре познаваш този човек, да се запиташ какви дейстително са неговите нужди и потребности.

На мен действително ми е трудно, има неща, за които се нуждая от подкрепа, но се справям, справям се повече от идеално за обстоятелствата, в които живея, при това като небивал егоист се наслаждавам.

Тези хора действително не знаят какво правя! Действително. И искат да предложат на богатството, с което разполагам, просто една златна гривна...

Благодарна съм за топлото им отношение.

Но...

Всеки предлага помощ от нивото, на което се намира. Когато обаче се движиш до рамото на другия човек, не става въпрос за помощ и подкрепа, а за разлистване на идеи като пъпка на роза.

Не ми предлагайте по-малко от това, което правя. То няма цена. Но оставя следи.

Аз съм единица. Горя в живота си. Трябва да горя във всичко, което правя, дори и сънят ми е необятен като горящо огнище. 

Опитала съм и тлеенето, но и то беше само в едно поприще, слава Богу огънят ме бе намерил сам, за да гори поне силно по една част от мен.

Сега едно огнище не функционира.

Друго е добре подклаждана камина.

Основно - ту гори, ту го разпалвам - най-трудното огнище.

Бих искала да горя цяла, за да чувствам цялата си сила и да не се притеснявам от някакви си ветрове :)

Следващия път, когато решите да помогнете на някого, просто го попитайте какво иска той за себе си, за да не му дадете дрешки в по-малък размер само за това, че съдията или адвокатът във вас отсъждат със затворени очи, без да познават действително същността на другия.

И запомнете - насилието има различни отпечатъци върху формирането ни като личности, то е много хлъзгава енергия... Не е необходимо да бъдете спасители, за да се чувствате пълноценни!

Питам се за миг, дали самите вие в момента не изпитвате нужда от помощ, и най-вероятно е точно така, ако сте достатъчно зрели да осъзнаете.

Най-съкровенното, което съм искала за себе си, всъщност е да има с кого да си играя, не в театралния смисъл ;))

Рядко се намират хора, в които да се огледаш!

Реверсия

Доскоро не знаех, че има такъв психологически термин. Нали съм небивал практик - първо срещам нещата и като се случи нещо да ме тормози заради странността на проявата...

Знаете ли какво е реверсия?

Използва се от манипулаторите.

Форма на психологическа защита е.

Навлязла съм в някакви дълбоки води...

Ще разиграя ситуация накратко:

Засегнати сте. За нещо, което правите за друг. Очевидно другата страна е недоволна или не цени усилията ви. Оттегляте се - най-разумното, което може да се направи в ситуацията и обстоятелствата, договоряне на по-високо ниво не е възможно да се направи.

По-късно правите крачка назад.

Излиза, че вие сте причинили емоционална вреда. 

Пълна размяна на действия и емоции.

Реверсията може да се прави съзнателно. Тогава манипулаторът е ясен.

Реверсията може да се прави несъзнавано.

Това е патология. 

Какво поражда промяната в съзнанието по такъв начин и изплуването на подобен защитен механизъм, се питам? Какви са тези модели заложени в миналото, ако въобще се дължи на модели...

Независимо дали ви се случва от някого, съзнаващ или несъзнаващ какво прави - бъдете внимателни. 

Снимка на момиче със сини очи

Днес следобед изпитах страшно странно усещане...

През стената ми в всеизвестната социална мрежа мина снимка на момиче.

Какво толкова - ще кажете - и сте прави, не за първи път минават снимки на момичета през стената ми. 

Момичето беше на възраст около 20 години, може би. Може и повече, какво значение има...

Тъмна коса, бретон и сини очи...

Нищо специално, въобще не шикозно, нито сладко, даже напротив - мъничко угнетено..

Но ме докосна!

Помислих си за дъщерята, която можех да имам, а нямам.

Странно... Това желание отдавна трябваше да се е превърнало на стопен сняг, преди десетина и повече лета. Аз имам деца и това е важното!

И въпреки това, очите ми се насълзиха.

Докосна ме.

Не знам за кого се напоиха очите ми... За нея, която я няма, за момичето от снимката или... за самата мен...

Вероятно бих изглеждала така - ако бях изоставена със сини очи...

Аз наистина можех да имам поне още едно дете...

Изпечена върволица от имена

Боже, преди толкова много години... 

Написах как лицата им се редуват в тава изпечени курабии...

Как имената им започват да се сливат в ума ѝ

И да губят очертания...

Изброявам като броеница много повече имена, не до всички съм се докосвала, но са важни.

И редичката прави сякаш едно...

Също като в онзи разказ

От кога не съм правила курабии само -

Има няма цяла вечност!

Не и аз!

Все още не съм готова.

Не знам дали трябва да съм разочарована от себе си, или пък не...

А толкова пъти опитах. Сякаш да докажа на себе си, колко не искам и да проверя от кое повече страдам, от примирението или от раздялата.

Чета достатъчно знаци. Дори без да искам. Чух и достатъчно думи. Но въпреки това съществото ми не иска да се откаже, сякаш да накараш някого да те обича може да бъде цел...

Но не мога да виня себе си. Това би ме завлякло много повече.

Опитвам се в края на тази история да си дам сметка от случилото се, доколко наистина бе смислено и от полза и обратното, загубено време и допълнителна болка ли е наистина, която тотално не ми е ненужна...

За едно съм благодарна на този контакт - центърът на живота ми се измести и отново се настани в мен, както и трябва да бъде, и ми разкри, че мога да наместя в графика си и собствените си потребности. 

Сега ми остава само да се преборя от болката. Разбира се, ще се справя, имам ли избор - с далеч по-тежки неща ми се налага да се справям, но някак ти става мъчно за самия теб, защо поне веднъж в живота ти не ти се усмихне щастието, за което си копнял, толкова ли е трудно съвпадението наистина...

Чудя се защо в живота си повече сякаш страдаме по изгубената нереализирана връзка вместо за други, толкова ли по-силни са копнежите, да не би да не съм обичала с тези, които съм била... едва ли...

Нямам отговора за себе си. Вероятно след година, две или пет ще имам верен и точен отговор на този въпрос, но бих искала да разполагам с него още сега.

Питам се още, при реално двата пъти в живота ми, защо като млада се справих далеч по-бързо и категорично, а сега някак не ми се получава.

Още нямам отговора за себе си и на този въпрос. Реалистичното в мен, отказва да се отдава на понятия за кармичност. Сега съм сложила поета в килера. Нека помълчи за известно време.

Може би, пък станах по-категорична в "Искам!", което се боях да допусна за себе си толкова дълги години?! Да, но в човешките отношения "Аз искам!" не е билетче за щастие, там има крачки: една от теб към него и една от него към теб и така докато се срещнете посредата...

Така е при мен, като прибера поета, изскача художникът!

Усмихвам си се сама на себе си...

Въпреки, че не виждам синята птичка, смятам себе си за щастлива.

Още малко ми оставя да градя и получа моята къщичка от бетон, която Кумчо Вълчо не би могъл да издуха... Приказки. Дай ми само приказки на мен. От всичко мога да извлека поука. Но понякога ти трябва просто малко повече живот, какво да я правиш тази гола мъдрост...

Опитвам се да си дам сметка дали да продължа да се надявам на силата на ветровете или да предприема друга стратегия, да се адаптирам към дефицитите на съвремението...

Не, все още не ми е никак по вкуса... А и би ме променило по начин, по който не бих могла да харесвам себе си. А дали просто не бих могла да се адаптирам, се питам - да запазя всичко в себе си, с този компромис, в тази нужда да опитвам, преструвам се и отхвърлям, отново с надежда, че ще го срещна... Защо си мисля, че все пак това не е правилната стратегия - не е ли туй изхабяване, опостредстване и самозаличаване...  

Не ми казвай, че ти харесва да се отнасяш към другите като към конфекция!

Не и аз!

Момчета, все пак не сте си научили урока!

А аз и пример трябва да давам за истинското <3

Няма да се откажа, когато виждам как мъничко тревичка прокарва зелено в стъпките, които съм оставила...

Писането е страхотна терапия!

Пишете.

Дава отговори!

Ако не веднага, то после ;)

Освободих си място за рисуване

Подивяла съм.

По възможно най-добрия начин.

Бих искала така да съм луда, до края,

Даже може би още мъничко повече.

Миналото е някак зад гърба ми,

От както се помня не живея със спомени.

Научих се да не проектирам бъдеще,

То винаги си има своя траектория,

В която оказва се играя вповече.

Дали се научих да бягам

От болката в настоящето

Обаче не зная.

Когато болката те изяжда,

Трудно се движиш

И не можеш да дишаш.

Възможно ли е болка от болката да те избави? 

Може би, да, щом се налага хирургия,

Щом няма съзнание...

Тези дни непозната частица е върната,

Не зная как да я нарека,

Имаше я за малко преди 22 години,

И може би, преди още шест...

Но днес съм далеч по-богата - 

Нося със себе си и 18-годишната мен...

Вчера

У дома си освободих

Място за рисуване!

Хайде,

Време е десетгодишното да расте!

Моята обич яде шоколад

Знаете ли кое е най-голямата обич и смисъл?! Разбира се, че знаете...

Моята обич е материална.

От плът и кръв е. Виждам как расте от ден на ден. Стопля ме с невинната си красота и изящество нощем, когато се отдаде на света на сънищата. Нищо не дава такава съвършена нежност, колкото допирът до детската кожа - усетило те, детето се обръща към теб и се сгушва по-близо до ласката като голямо бобено зърно.

Моята обич яде шоколад :)

Бих родила още едно. Независимо от обстоятелствата.

Но времето твърде много напредна и за желаното от дете трето няма как да бъде поставена проекция в този мой живот.

Човек трябва да внимава в изборите. И да ги прави единствено и само, когато душата му се чувства добре, а не с примирение. Трудностите се преодоляват.

Аз твърде късно разбрах, че всъщност идеално се справям сама - и как иначе, като реално от двегодишна ми се налага повече да изграждам света си самостоятелно... Благодарна съм за тази възможност, моите хоризонти са необятни и все още им се радвам като малко дете, въпреки че се движа по ниските етажи на битието...

Животът продължава.

Знам, че в една болница биха приели персонал за грижа за бебетата - ако трябва, ще отида там...