Подсъзнанието ни е по-умно

Два пъти сънувах почти един и същ сън. Съжетът беше странен. Съзнателно не бих го допуснала. И именно затова любопитството ми към съня остана.

Защо подсъзнанието ми изпращаше такива образи? Какво искаше да ми каже?

Получавах краен резултат, който исках, чрез образите му, но съзнаван, че е нереалистичен, невъзможен. А, защо - не, се питаш в един момент. Всъщност, би могло да е така...

Илюзия.

Не, сън.

Сънят чрез илюзията ми бе казал друга истина.

И днес я разбирам.

Тя ми е ясна.

След няколко месеца.

Чудно ми е подсъзнанието ми кои черти и маркери хвана, за да оприличи и... постави диагнози.

И ми даде две решения в лутаници по две направления...

Да нарисуваш вишна...

Гледам дървото с почти бухналата в розово корона. За миг се питам дали не съм загубила чувствителността си, защото не буди у мен желанието да пърхам около него като пеперуда. Гледам го предимно и поглъщам цялата му прелест от тъмно розово и земно кафяво.

Погледът ми се измества в по-близък план върху стара прекършена от буря някога бреза. Окото ми проследява линии, които ръката ми е готова да последва... 

Неочаквана травма

Дори и ти да прекъснеш връзката, това не значи, че си застрахован от травма заради разпада ѝ, а просто че поемаш отговорност за избора и управлението на случващото се. 

Това е защото съвсем неочаквано за себе си открих, че все пак нося травма, за която не съм си давала сметка, че изпитвам, но неочаквана ситуация, в която се запитах на какво всъщност се дължи странна ми обръканост и бяло поле за нещо толкова обикновено, свързано с посещението на любим магазин, посещаван при обзавеждането на семейния дом година - четири преди края на връзката.

Няма гаранция, че другото ти е спестено, когато отношенията все пак са били истински, а не паразитни, то няма как и да не стане. Силният човек може да не плаче, но това не значи, че сърцето му не страда. Просто може да няма достатъчно връзка с него по темата и да я прекъсва...

Най-сложно и трудно е да работиш върху себе си! Проучванията и изследванията могат да имат неочаквано дълбок характер...

Ограбено чувство

Няма нищо по-жалко от ограбени от емоции/чувства отношения... Кухо е! Билетът от контрольора винаги струва повече. Дори и да си се съгласил. В момента, в който обещаеш да възспреш искрата и да я дадеш в плен на удобството, практичността или разума - си извършил себеблутство.

Този, който смята, че ще поддържа искрата на живота само чрез действие, става все по-празен. Остава в плен на празнотата и нищото. Не успява да създава и не може да гради. Или опитите стават все по изпразващи.

Необходима е пълнота. Необходимо е пълнокръвие. Иначе само предаваш заболяване.

Възхищението е краткотрайно. То не може да задържи. Неговата същност се губи като брокат на лице. Неговият смисъл е прожектор. А той се включва и излючва за малко. И после настава тъма и хладина. Залата е пуста, и безвъздушна. Зад завесата не е останал никой.

Силите, които създават изумлението на сцената и удовлетворението от постановката, са други. Тези, които ги поддържат, са най-дълбоките и мощни и, уви, най-трайните и истинските. Това, което се сътворява на сцената е само краен продукт на тези сили.

Някои имат дарбата да привличат към себе си другите, до степен да не могат да си починат дори от чужди енергии. Това се нарича харизматичност. Харизматичността е повече вродено качество, отколкото придобито съзнателно. Тя зависи от сърцето. Не толкова от разума.

Нито едно истинско слънце не се ражда от разума, най-малкото е необходима силна сплав между мозъка и сърцето. Важно е и от какви метали е направена сплавта между тях. Защото човешката история е дала отлични примери как, когато сплавта е неверна, се ражда гибел.

Когато те води единствено желание за изгряването на слънце, то това слънце е слабо, самотно или бързо избухващо. Това е маркетинг, стойността му е друга. Маркегингът успешно прикрива дефицити.

Най-страшният дефицит си остава липсата на любов! Но тя първо тръгва от искрата в собственото ти сърце. Грижи се за нея и я предавай. Не се задоволявай с друго - смисълът от пускането на искри в черна дупка все още не е съвсем ясен ;)

Трябва да можеш да "пипнеш" чувството, да бъде плътно и сладко като парче локум, който не позволява разрязване, нито отхапване, а дава само една възможност - да го поставиш цялото в устата и му се наслаждаваш в момента и дълго след като се стопи в нея...

Само това има смисъл.

Обичай сърце!

Любов ли бе да я опишеш...

Да страдаш от любовна мъка за първи път от 23 години. Дали е добре?

Не знам.

Връщам се по прашна пътека назад...

Интересно. Не помня страстта. Толкова е мимолетна, че не е оставила нито спомен, нито въздишка, нито драскотина дори или копнежа по минало лято. Не знам трябва ли да бъде така? 

Спомням си случаи, които още към момента съм определила за грешка. Не ми е приятно да си връщам към тях, но не изпитвам вина, реално съм си простила. Били са урок и са останали пример да не се доверявам ей, така.

Имам пример за граници върху ми. Разбит на пух и прах без свян и веднага. Или на тъжно неудовлетворение, подлъгала чуждо сърце - ей, момиче, преценявай добре!

Имам пример за изневяра. Моя. Много отдавна. Изводът беше пост-ясно горчив. Не си го спомням с добро чувство за себе си. Не повторих. Дадох си дума, да не изневерявам повече на себе си. Непълноценността на единия не може да се запълни с непълноценност от друг.

Била съм макар и за много малко с двама. Преходно време. Оттогава обичам категоричността. Или с мен, или те няма. Имам нужда от пълнокръвен контакт.

И какво остава да помним по същество...

Голямата любов - уж, в която влюбването ти взима едва ли не разсъдъка. Хубаво е, че не мога да губя воля. Положих много усилия да си забраня да мисля за този човек. Година сърцето ми кървеше по 24 часа на ден, но самоконтролът успя.

И това е най-голямата ми победа, която съм постигала за себе си. Понякога емоцията се метва на неподходящ за теб човек. И когато отношението те наранява, трябва да кажеш: "Спирам! Аз бях до тук."

Има няколко случая, с приятни и добронамерени хора, като нежен летен бриз. Отминаваш, въпреки че си спомняш имената им. Няма нараняване. Отработено е. Въпреки че е имало чувства.

Спомням си, пример, в който се теглех към човек, просто защото нямаше друг, а исках връзка. Но нито имаше чувства, нито дори разговори, нито дори нещо друго особено. Благодаря му, че се оттегли толкова тихо по терлици колкото можа. Добър урок от Съдбата - да не се примирявам с празнота.

Идват връзки, в които все пак е имало обич, но са били токсични и съм била системно емоционално третирана. Слабостта винаги среща слабост. Днес спокойно разглеждам взетото от връзката и към тях оставам равнодушна също като към факт от историята... 

И независимо колко дълготрайна е била, най-топло чувство у теб създава връзката, в която са те обичали искрено. И ти си имал чувства. И били те, макар и не толкова силни, като с грешния  "мъж на живота", останали верни във времето...

Идват и съдбовните връзки. Да, определено явно има съдбовни връзки. Сега откривам и ги назовавам така. Едната е живот, но пръст. Едната е вятър, но искра. Едната е всичко, но гибел.

И пак си сам.

Детето откликва на обяснението ти за твоето тъжно настроение:

"Но ние сме заедно." с цялата философия на вселената на невръстното му малко лице.

Има и Божия любов, нали?!

~            ~            ~

Посвещавам на човека с име на Божия син, който отказва да прозре собствените си грешки и приеме, че случва ли ти се едно и също, значи че не си си взел урока или най-малкото е въпрос на избор; който трябва да разбере, че мнозина са се сбълсквали с подобни загуби, но това не ги е направило нито зомбита, нито в демонични натури; и на който въпреки всичко пожелавам от сърце да намери най-съкровеното с помощта на Божията майка, към която за него отправям трети път молитва, а тя определено ме чува, за което смирено и дълбоко се покланям... :) 

Всички бъдете благословени и обичайте! Обичайте първо себе си, за да можете да обичате друг и давате криле! Това единствено има смисъл!

Да се обичаш

Исках не много от този свят...

Сутрин да се будя до топло рамо

Вечер да се сгушвам до същото

Заедно да приготвяме храна

Заедно да ядем

Да има какво да си говорим

Събота и неделя да излезем и ходим дълго пеша

Можеше заедно да четем книги

Да се смеем и да плачем над филм.

Ей, така исках да имам до себе си някого

Който вечер да сподели

"Бесен съм на шефа си"

И аз да му кажа "Ма... му! Ела и си сипи."

Или спокойно да изрече:

"Тази майка ми ще ме умори",

А аз да отвърна "Утре ще ти мине. Поспи."

Можеше и на децата да кажем в един глас

"Ей, хлапета, мирясайте, че иначе няма да ви возим на шейна в неделя!"

Ей, така си представях живота

С човека до мен.

Очевидно, непосилна задача

Да се държиш ръка за ръка в днешния ден

С някой друг от твоето време.

С едно кротко на ум

"Искам да бъда до теб! Обичай ме!"

Илюзия ли бе, копнеж ли...

Трябваше ми само една страница от глава на една определена книга - глава, чието прочитане забавям от месеци, просто защото книгата изисква пълно отдаване, за да има смисъл прочитането ѝ, а когато е неспокоен духът ми, ми е трудно такова отдаване...

Знаех, че съм стигнала до момент, който е изключително важен за мен и може да ми даде отговор, до който така и не бях достигнала и продължавах да се въртя като в кръгово.

И получих... Решението на задачата. След толкова години. Което бе така очевидно и ясно, че няма докъде - нали, простите истини са най-скрити от очите ни :)

От много малко хора съм срещала предупреждението да не се облягам на илюзии, което, честно казано, мигновено ме е раздразвало и ме е карало да отхвърля въпросната препоръка.

Аз съм отличен представител на зодия Козирог - илюзиите са нещо, с което не борява, бързо ги разпознавам, разпердушинвам директно и дори, признавам си понякога грубо - за което моля за извинение от приятелите си. Не съм ги допускала спрямо себе си, защото съм, да речем просто изградена, и борява с фактите, когато преценявам ситуациите.

Но си имам слабост. Копнежите.

Копнежът обаче си е форма на илюзията. Копнежът е проекция на илюзията в бъдещето. Тоест същата работа ;)

Но не в това е същината на мисловния ми поток в момента, да открия грешна представа за себе си.

Кога създаваме илюзии? Кога живеем в илюзии? Илюзията е производно на празнотата. (Благодаря ти за готовия опит, Ървин Ялом!) Празнотата, която изпитваш. Празнота, в която живееш. 

Цялата ми съпротива, протест, трансформиране на празнотата в копнеж е бил един естествен ход на собствения ми спасителен поход, пренамиране на себе си и възраждане. Но проблемът, макар и започнал да се решава преди 12 години, досега оставаше без решение. 

Сега го имам. И усещането е ВЕЛИКО! Отраз се събираш и чувстваш цял.

Поставяш точка и цялото ти съзнание се пришпорва в проекции на собственото ти себеизразяване. Чувстваш се управител на собствената си вселена, а не блуждаеща комета.

Въпреки че копнежът е една по-позитивна форма на илюзията (защото може да те провокира да вървиш напред, за разлика от илюзията), когато продължи прекалено дълго има същото деструктивно влияние върху развитието ти като нея. За да има смисъл, копнежът и да те тегли стъпало напред, трябва да правиш нещо - дори с риск да се спънеш в следващото стъпало. 

Ред е и на едно друга сериозна книга, след тази ;)

Пракрасният ми извод е, че не съм сбъркала за събитията в живота ми през тези 12 години - не е възможно да се допусне никакво, никакво съмнение за това!

Един прекрасен етап от живота ми приключи ☼ Отвори се следващият :)

С колие и петно от шоколад

Доживях мъж да ми подари колие със сърце.

Верижката на колието е от конец. Бял.

Сърцето малко, синьо, пластмасово.

Не съм го свалила цяла вечер.

Идеално пасва на блузата ми.

Блузата, която е изцапана с парченце шоколад - от тортата в бурканче, която ядохме двамата.

Да си майка е велико усещане!

Токсични връзки

Не знам как се получи...

Много добре знам от какво да се пазя и какво да не избирам. Но също така знам, че няма идеалният вариант за човек, който да събира всичко, което би искал да виждаш в човека до теб. А, може би, може, не знам - уви, нямам този опит, макар че съм виждала явлението у други...

Преди десетилетия не съм правила такъв анализ на връзките си. Бях далеч по-категорична в прекъсването им, защото все пак изборът целеще човек за семейство.

Сега имам семейство. И изборът очевидно е много по-труден, защото е сведен до този да намериш човек за общуване и споделяне на малкото ти свободно време в дейности, които допадат и на двамата. С още по-голямата трудност, че едното дете не е достатъчно пораснало и иска отглеждане, при това отглеждане, изискващо отдаване...

Животът ми даде урок и потвърди приказката, че все пак е по-добре да си сам отколкото "зле придружен", макар че не съм била зле придружавана, а напротив дори подкрепяна... Но урокът е урок затова, защото ме научи, че можеш да се чувстваш жестоко самотен, дори когато не си сам. Сега нямам проблем. От десетилетие нямам проблем със самотата.

Но ми липсва общуването. И искам да изпитам споделянето...

Запознах се с него наскоро. Доста белези показваха несъвпадение. Но и доста белези показваха сходство на светоусещанията, да речем. Или обратното. Комбинацията при всички случаи не би била възможна, за споделяне и продължителна връзка, тъй като би била унищожителна за мен. Има неща, по които и дори подходящ и харесван човек не би могъл да бъде за теб по малкото несъвпадения - между търсенето и предлагането. Подобно пасване изисква и известна зрялост у двамата и истината е, че дори ти да си "докарал" до там положението да си изчистил желанията си от "шум" при другия човек, въпреки вербалното заявяване може да има разминаване. Нека дори да изключим вероятността за липсата на напълно харесване, като предпоставка...

Съзнанието бе отхвърлило.

Любопитството надделя.

И в никакъв случай нуждата, както мнозина биха интерпретирали, защото лично тази нужда винаги е била добре подвластна ми и никога не е била в обратна посока при мен. Какво значи да желаещ страстно някой човек дори да знаеш, че се разминавате, не се отнася добре към теб? Това е някаква себеомраза, илюзия, желание за контрол над другия... А нещото, което не понасям към себе си и друг е контролът... Това е изкуствена работа.

Любопитството надделя.

Подсъзнанието бе далеч по-категорично още в началото - бе ми изпратило образ на двама души в един сън, които въпреки силата на връзките някога и това че не се бях поддала на основателната или неоснователната им критичност, имаха токсичното влияние върху мен заради енергията, която се губеше заради споделянето на едно пространство и време, в крайна сметка, поддържайки профилактиката за личностното си оцеляване. (Въобще съпротивата е голямо чудо и достатъчен показател за грешен избор)

Но любопитството пак надделя...

Има и нещо несъзнавано, неразгадано, което все още не мога да разплета и което де факто те влече като магнит и не те оставя да се откажеш до край...

Може би, именно това е в основата на токсичните връзки. Една от основите.

Въпреки явната липса на качества за, все пак се чувствах подвластна на нарцистично влияние. В този му фин вариант не го бях срещанала. И мислех, че съм успяла да превъзмогна онези условия у мен, които през последното десетилетие бяха някак възникнали/изявили се, за да привличам като магнит нарцистични натури. Дефектът е у мен. Очевидно е, че не съм решила този дефицит. Вероятно е останало все пак още нещо у мен с подобна характеристика... Не знам, смятам, че е сложно дори и за добър психотерапевт...

И без да съм в триъгълник, сякаш станах отново субект в такъв. Нарцистичните личности често изграждат подобни триъгълници иначе не биха могли да захранват патологията си, от която трудно могат да се освободят.

За един здрав индивид, знаейки за опасностите на триъгълника, е много лесно да го избегне и излезе от него. Коварството на фигурата оказва се е, че триъгълникът може да го има и без задължителните му наяве към момента три елемента - просто трябва да е ясно, че там където има жертва винаги ще има и насилник. Жертвата е най-жестокият насилник. Въпросът е ти като се докоснеш до такъв човек как можеш да се съхраниш да не бъдеш жертва и да отстоиш себе си, без да се превърнеш в насилник.

Най-лесното и здравословното е да се изключиш, оттеглиш.

При всички случаи жертвата-насилник трябва да се лекува. И това зависи само от него/нея.

Посвещаването на втори в тази мисия е предварително обречено. Не съм и мислила да я играя тази роля. Но трябва да доизиграя моята и елиминирам онези частици, които все още ме правят добър обект за подчинение в чужда игра на съществуване.

И все още ми е странно, и страшно любопитно, какво може да създаде у един човек нарцисиста и жертво-насилника, която на пръв поглед красноречиви условия за това не е имало...

Все още ме влече психоанализата...

Въпреки, че най-полезният урок, който взимам за себе си е, че мога да прекратя отлагането по най-заветното ми желание и спокойно да му се отдам и единственото изискване за това е просто да пренаредя добре ежедневието си.

Животът е обич - нищо друго.

Обичта не ражда триъгълници. Но липсата на обич - да, включително и насилието и жертването.

Липсата на емоции и чувства правят живота изсъхнал лист - това е урок, който не е нужно да взимам сега, той е получен и струва скъпо. Сега този урок е за друг ;)

P.S.

Този текст трябва да се върна и да го преработя - ще трябва да коригирам една основа и посланието. Боже, как можах да пренебрегна факта, че токсичните личности са три. Затова разпознаването на токсичността ми беше така трудно да я определя - манипулаторите, успявам да ги хвана бързо; нарцисите също - факт е, че има и висша форма, която очевидно не съм и срещала толкова, но тук има друг модел. Учи! Доизясни го.

Бедни ми, бедни, човеко!

Послеслов на послеслова

И никога не забравяй, че когато се оказваш устойчив, токсичната личност ще си тръгне сама, без много обяснения, вдигайки много шум или напротив.

И все пак съветът ми е при такива връзки да подхождате като здрава личност - не им се отдавайте и се пазете, в един момент те могат да изтощят и счупят, в един момент те могат да убият в преносен и дори буквален смисъл!

Домовете ни носят вкуса на спомени

Не знам дали заради ъгъла на лъчите на залязващото слънце, падащи върху улицата, тя ми се стори различна. Сякаш времето се разместваше и я вадеше от други години.

Загледах се в идващите коли.

Погледът ми не беше последователен.

Странно вълнение ме обземаше...

Очите ми бяха привлечени от действията на ходещия по тротоара човек срещу мен.

По този тротоар винаги половината от минаващите вървят срещу мен...

И чувството се спря още по-осезаемо върху мен.

Сякаш бе спомен, но, със сигурност, той не бе чисто мой, защото усетих как някой по тротоара се прибира у дома при мен...

Аз не съм изпитвала подобно вълнение в реалния си живот. Чакала съм по друг начин. При този усещаш някак крила, от сърцето ти извира светлинен ручей във всички посоки. Чувстваш се свързан с човека, идващ отдолу...

Миг щастие. Миг блаженство. Може би и най-искрената и бяла завист. Усещаш в устата си вкус на меденка, която сама си приготвила по любима рецепта...

Трябва да е била баба ми... Макар че тя не правеше меденки, меденката е моя.

Домовете ни носят вкуса на техните спомени.

Обичам те, бабо!

P. S. Изведнъж се сещам, че дядо ми се родил дните около днешната дата - не знам кога точно починал е, когато съм била на годинка, без една година на моята възраст... 

Няма нищо по-вкусно от ябълков топъл сладкиш с дъх на канела

Не знам как мама бе издържала. Аз се предадох, когато детето беше на пет или шест. 

Готвенето създава неимоверен уют с ароматите си и събирането около трапезата.

Вкъщи непрекъснато ухаеше на нещо вкусно - сладкиши, соленки, баници, сладки, кремове, торти... За ястията и супите дори не мога да спомена, тъй като изкуството да ги приготвяш открих твърде късно - не като сладкишите...

Десетилетия живот свързвам представата за дома и уют с пердетата с къдрави краища, бляскавите стъкла на прозорците и аромат на мноооого калории...

И тази пудра захар и карамел, който се ръси във въздуха, винаги, винаги бе придружен от детски смях... Само детски смях.

Готвенето е любов. Любов, когато искаш да дадеш, да създадеш наслада, да удовлетвориш, да наситиш, да провокираш поток ендорфини, да подснесеш на тепсия серотонин и допамин... :) Сладкишите като ласка. Гозбите са най-дълбокото телесно проникване. Супите са апетит.

Не са ти нужни аперативи. Не ти е нужно и богатство, когато можеш да готвиш извътре от сърце.

Готвиш и когато не ти достига обич. Защото храната винаги предизвиква удоволствие - така сме устроени. Това е като най-съкровената молитва към Дева Мария да те дари с интимно щастие.

И Господ непременно чува молитвите ти, защото ти дава цялото време на света да твориш своите изкушения и се радва на играта ти да правиш хората около теб щастливи. Въпреки че теб самата от години те мъчи мъчително главоболие.

Случаят на мама бе такъв.

Тя се предаде, когато може би бях на 21 или 22 - твърде късно, нали?! Твърде продължително, и някак мъчително, въпреки вкуса на ванилия, какао и лимонови корички във въздуха...

Когато се сърдех на липсата на аромат от печената риба на масата, не си давах сметка, че готвенето е споделяне и все пак един ден консуматорът трябва да се обърне към топлите ръце и ги прегърне и поеме щафетата. Ние забравяме да прегръщаме мама, забравяме да прегръщаме човекът, който ни е сготвил, човекът, който хиляди пъти ни е поднасял сърцето си...

Мама върна готвенето си след десетита година. Беше помъдряла. Но беше моята мама, която отново не можех да достигна и провокираше жизнеността на закърнялото женско начало у мен с леките тюлени перденца и десетина фигурки за украса, и вкусни гозби от нищото за минутки.

Днес съм направила сладкиш с ябълки, маслено тесто, с дъх на канела - обичам го още докато ябълките са горещи, несъмнено е калоричен, но по странен начин е еликсир за душата ми, като изридана голгота...

Няма нищо по-обичано от дъхав ябълков сладкиш у дома!

Огледален свят 2

- Боли ли?

- Да, боли. Няма огледало, в което се оглеждаш и да не боли, дори да няма остри отблясъци.

- Има ли шанс някога да не боли?

- Няма да става въпрос за огледало...

#Из моите притчи

Нито една среща не е случайна!

 - Намирам те променена... Ти си, но не си съвсем същата...

 - Видях се в огледалото си. Този път намерих спокойствието да се разгледам и да не счупя огледалото преждевременно. Този път намерих равновесието в себе си да се разгледам, без да изпитвам свян, и без да покривам огледалото с пара...

Някой от епизодите

 Тя тихо се измъкна от леглото му. Това не бе нейното легло. Не бе и тяхното. Облече роклята от вечерта. Червената. Взе обувките си в ръце. И боса престъпи през прага. Обърна се и затвори безшумно вратата... 

Сърцето ѝ бе като спряло, въпреки това сякаш чуваше промяната на налягането в мозъка си при всяко свиване и отпускане на артериите от плясъка на кръвта изтласкана от него... 

Душите могат да стенат различно, но не и сърцата. 

Прииска ѝ се поне езичето на бравата издайнически да бе илюстрирал отчаянието ѝ и поне моментът да бе регистрирал състрадание към нея. 

Отдавна очите ѝ бяха пресъхнали за сълзи, но знаеше, че денят, в който можеше да ги материализира в глас и вопли наближава. И това щеше да бъде вибриране на гласните струни до кръв... 

Асансьорът я чакаше. 

Тя трепереше боса в своята малка червена рокля... 

Всяка затворена врата несъмнено я правеше по-силна, но безусловно взимаше от живота ѝ. Оставаха ѝ малко жетони. Твърде малко, количество неотговарящо на копнежа ѝ за волност и съзидание в игра с друг...