Не знам кога от чучулига, превърнах се във сова...

Не знам кога от чучулига
Превърнах се във сова.
В 12 не мога да заспя.
Дори и в 3.
И всеки час, и всяка минута
се разкъсвам как себе си
повече да изразя.

Денят ме няма.
В деня съм сянка.
Макар и силна с воля страшна
Но нощем,
Нощем, скъпи мой,
Съм тази за която би копнял.

Не знам кога превърнах във сова
Във утрото била съм чучулига
Метаморфозата е страшна
Защото птица съм четирикрила.

В момента не летя.
Крилете са ми счупени отдавна.
Мечтаех за небе
А камък ме удари.

Била съм птица от деня
във който майка ми ме е родила
но чучулига съм била
във майчиното си сърце.
във моето уви съм сова
нощна птица
кояго на дома си няма как да принадлежи...

Триъгълник

Той седеше пред нея. Столът му беше точно срещу нейния. И двамата бяха заели една позиция. Облегнати. С леко разтворени колене.
Той пушеше. Бавно устните му се впиваха в цигарения филтър и изтегляха, сякаш цялото ѝ същество през него.
А изглеждаше толкова непоречен. Младостта му беше осквернително дръзка и именно това я балансираше да усеща твърдината на седалката под себе си.
Гледаха се. Не, буквално се изпиваха. Но в очите им не се четеше страст. А нещо по-дълбока. Толкова че да потънеш и да се удавиш с удоволствие.
Погледът му се отмести някъде над нея.
Тя стана и застана пред него. Той не откъсваше поглед от траекторията, която бяха поели очите му преди малко.
Тя се наведе. Почти докосваше страната му със своята страна. Сякаш косъмчетата по лицето ѝ се наелектризираха. Долепи устни на сантиметър от него. Разтвори устни. И пое димът от цигарата му, който той издишваше.
Той я уважаваше. Нещо повече. Той я обожаваше. И всяка фибри в тялото му говореше, че ѝ принадлежи.
Погалиха се.
Тя с цялата майчинска обич, която можеше да изтръгне от бездетното си тяло.
Той с цялата нежност, която можеше да събере в този момент от света.
Тя се изправи. Като се изравни с облегалката на стола се обърна.
Знаеше, че дори и галейки я той не бе свел поглед и не бе променил пътя на зениците пред себе си.
Тя се усмихна. И намигна.
На мъжа отсреща.
Той беше цялото съвършенство. Изкуство, за което всяка четка или длето биха ревнували.
Получи усмивка.
Отстъпи крачка назад и се обърна, махайки незабелязано с ръка в китката, незнайно на кого надолу и настрани.
Той все още усещаше топлината, която изъчваха устните ѝ.
Мравки се разхождаха по мускулите му от хълбоците до глезените в непрестанен галоп.
Третият ги обожаваше.
Изпрати я с поглед за секунди, защото нямаше търпение да докосва.
И хиляди мравки се спускта от раменете в дланите му.
Скулите му сами се отпускаха...
Тя затвори очи и продължи тихо към стълбището.
Чакаше я твърде много работа...