Всеки страда по различен начин. И същевременно, еднакъв. Вероятно, могат да се обособят типажи на страданието.
Ние сме въздигнали щастието и позитивизма на пиедестал и гледаме осъдително на всяко тъгуване и изразяване на скръб, печал, неодобрение дори. Сякаш реалността е розов локум, който можем да разтягаме по всички страни на битието. Но както знаем и много сладко вреди.
Полезно е да даваме воля на сълзите си.
Не за първи път пиша за начина да се справяме с болката. Най-трудните са най-жестоките - загуба на близък, развод/раздяла, загуба на работа/финансов статус, загуба на дом, болест или инцидент, увредил тялото ни...
Ясната истина е, че когато се научим да изплакваме болката си възможно най-скоро, вместо да я потискаме навътре в себе си, не губим дни живот - а те, уви, са броени и не си заслужават прахосването в сивилна, несвяст, празнота и още повече болка.
Едва вчера след три месеца душевно боледуване, за което си давах сметка и приемах, дори позволявах, осъзнах всъщност дълбочината му. Едва вчера след два месеца спонтанно в очите ми се опитаха да избият сълзи.
Има си случката за това. Има си и факторите, не бих казала, особено от октомври насам, че не ми е трудно, но упорито като типичен козирог си бутам нещата напред, отказвайки се да се предам.
Предадох се само да търся обич там, където я няма. И сълзите бяха за там.
Пускала съм съвети и сто процента е вярно, че те работят за бързото изправяне на крака при раздяла с любим човек. За съжаление, има фактори и фактори, когато не може да си позволя седмицата волна екскурзия, скок на парапланер, ежеднавен досег до ново изкуство с ръце и очи. Боже, толково много неща бих направила!
Този път замръзнах. Станах като замряла гъсеница в пашкул. Както имам 10 години без телевизионен екран, така за два месеца сигурно наваксах цялото това пропуснато време. Но гледане само в един и същи типаж телевизионни продукции.
Неочаквано за себе си открих корейската тв драма и съм благодарна за това - за разлика от продукциите които сме залети по канелите техните се отличават с позитивизъм, възпиталене и образователен елемент, които аз ценя. Така дори и в състоянието си на мълчаливо бълнуване се докоснах до един чужд, всъщност никак нечужд манталитет, история, култура, кухня, което подхрани любопитството ми към народ и език, които никога досега не са ме вълнували. А това е богатство - всеки един допълнителен прозорец към различностите на света е богатство!
Тези образи ми трябваха, трябваше ми толкова бързо изреждане на кадри, картини, лица... Да им има камерите, светлините, монтажа, ъглите, преспективите, динамиката на тези хора, козметиката. Направих нещо, като вместо захар, да ползвам подсладител. Вероятно и една светлинна пръчка би свършила същата работа за далеч по-кратко време, но нямаше да бъде така любопитна и красива. Бога ми, тези хора за 2-3 години бележат такаво невероятно техническо развитие в тв продукцията, нашет темпове са направо с отрицателен баланс спрямо техните...
Независимо от вътрешното ми страдание душата ми се чувства щастлива. Странно е. Като локум с шам фъстък, барабар с черупката. Може би, някой ден ще напиша защо е така - още изследвам себе си, Бога ми, мога да кажа, че съвсем не съм същата в реакциите и усещанията, и същевременно пак съм си аз. Има си причина - десет, двайсет или трийсет години житейски опит те разгръщат като личност, повтарят те някъде, другаде - не...
Единствената грешка, която допуснах, и бих посъветвала, макар че знам, да не я допускате е - заседяването. "Замръзването" е свързано със заседяването. Докато на 20, 30 и дори 40 години заседяването не би имало, кой знае какви последствия за ограниченото време от два месеца, при условие, че на ден са извървяни в бърз ход по шест спирки, от една определена възрастова граница това може да донесе вреди.
Костава ми една-две седмици усилия да подредя графика и възстановя навика си за спорт, имам и други 1-2 задачи в тази връзка като да спя през нощта и да не се храня по никое време. Но съм спокойна за тях, защото познавайки се и целейки това ще го постигна плавно за още 2 седмици.
Но вече знам, че никога, никога, докато съм жива не бива да спирам наистина активната физическа дейност. Рамото ми заради мишката и лошата поза така или иначе си ме болеше, въпросът е, че обездижването проточи тази болка. Сами си го правим, хора! Към рамото обаче се добави коляно, пък и второ, болезнено съкращаване на пръсти, загуба на координация на тялото и бързи рефлекси заради болката и схващанията. Килограмчетата, нали, са ни най-малкият проблем - а те пущините вече се качват дори и без хранене...
Следващия път, ако ми се случи болка от същия порядък, просто си обещавам, че ще отида най-скоро да се наплача в басейна, без никакво заседяване!
И все пак цялото ми същество си пожелава да има радостта и обичта - стига ми досега от другото!
