Не, не е някак по вкуса ми. Аз съм това, което работя. И защото съм аз няма начало и край на работното време. Мога дори да сънувам как работя, да легна с мисъл и да се събудя с друга. Работата просто я редувам, от едно на друго занимание, в което съществувам. Това е като да правиш любов с любим човек, когато си отдаден само на мига, иначе просто не е любов. Това е като да тичаш в полето с детето си, да се надвикваш с вятъра и да управляваш хвърчилото, което се смее на радостта ти от дълбоката синева...
Това е дори като да се скараш с любимия, просто защото има още чувство и не може да е иначе...
Ако чакаш края на работното време, просто работата не е за теб, това не си ти и предстои да се откриеш, заблудил си се или си свърнал в погрешен завой...
Имам и друг извод, но него ще проследя друг път :)
Какво обаче да направиш, когато те посекат? Защото, когато работиш с чувства, има отношение, и има друг/и... и защото не си сам
Всъщност, това е само показател, че си излезнал малко от границите на собствения си път. Можеш ли да грабнеш извода, да го прегърнеш като най-скъп подарък, да се усмихнеш и продължиш?!
Защото съм била и от другата страна, която, уви, знам и на къде води и че струва скъпо и за да се спасиш ще ти трябва време, за да се усетиш жив, да се намериш, да се преродиш, някак сега не ми е трудно вместо за година и половина, да се усмихна след няма и месец :)
Знаете, кои са нещата, които ви правят щастливи – не се връщайте към тях, защото това означава, че са изоставени, просто ги носете и бъдете едно цяло с тях!
Няма коментари:
Публикуване на коментар