Но все още всяка нощ
към теб пътувам,
прекосявайки гъсто море от слънчеви слънчогледи...
Разпервам криле веднага щом мога,
за да стигна до теб.
Тихо кацам на перваза до прозореца ти и
стъпвайки на нозе
се превръщам в онази самодива,
която отново в сумрака безспокои съня ти.
Твоите устни тихо шептят в отговор на моите ласки.
Всеки път нощта не ми стига
и ми коства част от сърцето,
за да си тръгна
точно когато светлината
започва да играе върху клепачите ти.
Тихо простенваш в сладък унес,
който чувам вече разперила свойте криле,
бързаща да прекоси поле от унили слънчогледи,
за да навлече своя работен костюм...
Птиците, Слънце, имат своя особеност,
остават, щом протегнеш ръка...
Няма коментари:
Публикуване на коментар