За миговете, в които пътувам във вселената

Синът ми е на година и половина. Смятам го за изпратен от Бога. Също, както смятам и първия си син, за Божи дар.

Въпреки напредването на месеците, все още се кърми. Казвам, "кърми", а не "кърмя", защото думата точно илюстрира действителността. Той е водещият.
Доскоро гледах на продължителното кърмене, странно. Винаги съм се осланяла на думите на медиците за полезно, и не.
Признавам, че не го разбирах.
Не мога да твърдя, че го разбирам и днес. Напротив, странно ми е.
И предвид възрастта му, дори чувствам някакво особено противоборство у мен - на жената, която съм и вече иска своята свобода от детето, и на майката, която е отдадена на нуждите му.
И колкото и да ми се иска вече това преследване за сукане да спре, толкова и някак не искам да се разделя с тези моменти. А те, те са скъпи, безценни, неповторими...

Преди използвах моментите, в които ме търсеше и свиваше телцето си в моята прегръдка, успокоен и унесен в най-съвършената медитацията, на която човек е способен, за да си почина и аз.

Гушваше се в мен. За секунди стихваше и оставаше едно тяло, като носено небрежно от вълните на вселената. Зениците му се разширяваха и нито зелените му, нито кафяви му очи, ставаха по-скоро черни, магнитни и дълбоки, толкова дълбоки, че можех да разгледам цялата галактиката в тях.

Понякога това разширяване и потъване ме плашеше, защото особено в самото му начало имах чувството, че съществото на детето се отдръпва -  няма мисъл, няма усещане, няма страх, няма израз, няма покой... в него, само една трансцеденталност, необятност - за да даде път на Господа да ме наблюдава и, може би, изпита през неговите зеници. Няма такова страхопочитание!

Благодарна съм му, на него, малкото дете, за тази част от вселената, която ми показа.
Че ме преведе през светове, които не бих видяла без да съм под негово подчинение.

Сега, когато е по-голям. Усещанията са различни.
Отново е медитиране.
Но на принадлежност, на отдаденост на едно тяло на друго,
на доверие, което едно дете може да ти гласува, да потъне, да се унесе, да ти се предаде,
за да заспи в скута ти и целува живота през теб.

... Исках да напиша нещо друго тук.
Но в момента е като пеперуда, отлетяла безбрежно в другата стаята...

Обожавам да гледам очите му. Нито кафяви, нито зелени.
Хем, зелени, хем, кафяви.
Не познавам такива очи!
Той просто е дете на Господа!
А аз само се оглеждам в него, намирайки
живота и себе си отново...