Умора

Смених прекрасния изглед на ранна есен на десктопа. Обичам топлото залязващо слънце, шума на листата и меката поизгубила влажност трева. Съзнанието ми, сякаш се спуска по билото и душата ми стремглаво лети надолу без капчица страх от скоростта и ъгъла на завоя...
Студено ми е.
Страшно много ми е студено.
Не защото температурите са ниски. Тялото ми, сякаш е останало без съдържание и сега нищо не може да стопли вените му. Има ли сърце? И колко шумно бие. Едва изтласква кръвта по артериите, почти незабележимо, готово да се отнесе в летаргичен унес...
Чудя се. Чудя се, къде остана душата ми, та сега тялото ми снове по 30 километра самотно на ден в двете посоки, без дихание, без чувство, без копнеж, само с празнота и куха тежест...
Оглеждам се у дома. Дом, в който, сякаш липсва жена. Дом, който пустее. Леко разпилян, сив, прекалено тих.
И се питам. Кога си отидох от дома си? Кога го оставих? Какво допринесе душата ми да опустее. Защото тръгне ли си жената, домът остава без душа. А аз все още съм тук. Поне във физическите измерения...
На десктопа сложих оранжеви маргарити. Бог знае как е истинското им име. Всъщност няма значение. Поне те да запалят малко погледа ми и да ускорят ритъма на сърцето ми.
Малко по-топло е някак...