Движа се с някаква различна скорост. Може би в друго измерение. Но моето време отмята по-ритмично събития. Мозъкът ми се е превърнал в аналитична машина, която отмята бягащи знаци край нея.
Някак бездиханно е. Не бездушевно. Има опасност само сърцето да заглъхне, в сподавен стон, някъде там на никой път... още жадно, още без да са могли устните да се нацелуват, ръцете да се нагалят, очите да се надишат...
И само те, тези малки бадемовидни очи, ме раждат отново, на малка спирка, но пътуване в необятна вселена.
Можеш ли да обичаш?
О, да!
И виждаш как предаваш любовта
и знаеш, че дните не са ти били така безсмислени,
и сега са горещи,
по своему тиходраматични за твойто сърце...
Не, не, влюбеният е птица,
а душата ти, тази, която те носи
и прави те сила в вселената,
родена обич да ти дарява...
Но ти трябва точното огледало да го видиш,
само това, в което, вътрешният ти облик,
ще стои спокойно, за да се вгледа,
за да може отново кръстена душата ти
да изликува - обичам те!
Няма коментари:
Публикуване на коментар