Срещам погледи, които трябваше да срещам преди.
Чувам отдавна мислени и изказани думи,
увиснали в пустото на егоистична загуба на слух.
Скучно ми е. Някак пак нищо особено от отсреща
не може да предизвика сърцето ми
в тиха възхита.
Оставам, оставам все така крещящо различна
в душата си
някак отминала отдавна настоящия шум,
търсеща онзи пламък, изгубен някога,
който можеше думите със страст да облече.
Не знам какво пиша,
нито искам да се замисля,
само някак самотно прегръщам
онова 5-годишно дете,
което ми остави
най-големия дар.
Само тихо гълча
по онзи далечен мъдрец,
който обаче постави
детските думи
в железен зандан.
И тогава прозираш,
че душата бедна е още,
и трябва да търсиш
онази реалност,
с която можеш само сега нея,
жадната, да нахраниш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар