Стаеният дъх не помага, а само
взима години във бяло поле.
Научих се да крещя, мога да вия, ако трябва и дрехи ще късам...
Само да е зад гърба ми, като изтекла вода.
И колкото повече сърцето ми съхне,
толкова повече заставям ръцете си
да натискат онзи спусък на оптичния уред,
за да си правя колекция от образи неми,
които говорят.
Светлината трябва само да я докоснеш!
С очи, със сълзи, с миглите на уморени клепачи,
за да се пръсне като пясък
заради счупено гърло на стара бутилка
от вино.
И тогава тя, светлината,
която си дръзнал, въпреки болката, с поглед да
докоснеш,
те целува в очите със своя си блясък -
най-пъстрите цветове
от дъгата....
Усмихни се!
Другият избор е
просто да ослепееш...
Няма коментари:
Публикуване на коментар