Имало едно време един воин. Славен воин бил той. А времето било размирно и тежко. Мъжете едвам се прибирали у дома и отново били свиквани на война...
Воинът имал дом. Малък, схлупен, но топъл и спретнат. А в него го чакала ситна жена.
Всеки път след война воинът се прибирал изтощен и падал почти в несвяст пред прага на дома си, недостигнал още прегръдката на жена си.
Кротко дребната му женица го поемала в обятията си и го полагала на платнище в центъра на единствената стая, която делели, с двете си невръстни дечица.
И тогава, женицата с цялата си смиреност, обтривала раните му, измивала косите му, причесвала ги грижливо, подстригвала брадата му, хранела го с топли супи с от нейде изнамерени домашни птици...
В ъгъла да огнището стояли двете дечица – момче и момиче – и без вопъл следели движенията на своята майчица, превърнала се с годините в сива сянка.
Минало се време. Един ден бащата се прибрал и не могъл да стане повече. Тогава синът тръгнал на война, гневен, за да отмъсти на враговете за бедите на семейството му. Майката все така измивала раните на съпруга си вечер, а денем се губела из нивите, за да докара малко хляб за дома, както винаги е било.
Случило се така, че една нощ войната достигнала дома им и страховити воини нахълтали в схлупената постройка. Бащата горко проплакал. Майката смирено погалила страните му. Тогава от зад огнището изскочила с меч в ръка и ризница дъщерята и отблъснала черните мъже пред изумените погледи на своите старци.
Зората разкрила синьо небе. Във въздуха се носел аромат на билки и цветя. Денят сякаш нехаел какво бе сътворила нощта и затова че кръв и сълзи напоили пръстта.
В една схлупена къщурка, някъде там, близо до планината, стояли прегърнати три фигури и приглушено ридаели. Не заради болка, и не заради мъка...
И дъщерята разказала:
- Години наред гледах как ти, татко, с последни сили падаш в обятията на майка, която е на половината на ръста ти. Но тя от нейде намираше сила и въпреки сълзите и отчаянието, които съпътстваха нощите и, когато те нямаше, обтривайки пепелта и кръвта от тялото ти с такава нежност, която заразяваше и от която се възхищавах. И се зарекох да бъда силна като нея.
После, скрита в ъгъла до огнището наблюдавах теб, как се изправяше, и как по-късно посичаше ловко тръстиките, подготвяйки се за новия поход. Не беше трудно да запомня всяко твое действие и необезпокоявана от никого да го повтарям, и повтарям, и повтарям...
Възхищавах се и на теб. Но не само заради силата ти, благодарение на която отблъскваше врага и имахме мира в селото си, но затова че всеки път намираше пътя към дома ни и не се боеше да паднеш в скута на мама. И се зарекох да обичам като теб.
Силата, сине мой, има различни форми, и прояви. Но нито една сила не си струва, ако не е подхранена от... Сещаш се от кое ;)
Няма коментари:
Публикуване на коментар