Оставих разораната нива.
Зад гърба ми е
С цялия товар от семето насъбрано.
Не усещам лека главата си.
Даже напротив.
Моята птица е вяла.
Крилети си е прибрала.
Сърцето ѝ ту бие, ще изскочи,
ту се смълчава, сякаш го няма.
Птицата ми е тъжна.
Не сме е глава да повдигне
И с очи да съзрее
Морето, което толкова
дълго жива държа я.
Сърцето ѝ я тегли,
а тялото морно,
някак остава на правата
линия
ни да пристъпи напред,
ни да се върне.
Ни душата ѝ да заплаче,
ни да се засмее.
Уморена е птицата.
Да обича.
А нея кой ще обича?
Няма коментари:
Публикуване на коментар