Аз и Лисицата. След увода, глава първа...

1.

Всичко започнало една вечер, когато малкото лисице се усетило само. Странно било това усещане, защото за първи път лисичето сякаш разбирало за съществуването си. Странно му било и на него самото как така се е появило средно голямо от нищото. Не е възможно преди това да не е било по-малко, да не е сукало от майка си...

Майка. Какво всъщност е това майка?!

Лисичето не помнело. Само някъде по незнаен път думата достигнала до него.

За първи път лисичето усещало не просто опашката си, лапичките, ушите си, муцунката и езика... Които познало благодарение на очите си и опита при съприкосновението на повърхности, възприемане на звуци, светлина, миризми...

Сега Лисичето се усещало само и ЦЯЛО.

Защо раждането му се случило точно в този ден, то никога не могло да си обясни...

Помнело само, че точно в момента на най-ужасното чувство на самота пред освободените от клепките му очи в тъмното небе греела Луната и в близост до нея ЕДНА звезда.

Нямало други звезди. Небето през деня било облачно. И дори било адски странно, как до Луната стояла Звездата.

-        Те сигурно много се обичат?! – от някъде проехтя познат Глас. – Това трябва да е Вечерницата. Венера я наричат още...

-        А Венера винаги ли грее на една педя от Луната... – се чу втори глас, който сякаш беше същия, но интонацията, тембърът, вибрациите в него бяха други, заради което Лисичето го определи като Втория глас.

Мими се събуди. Косъмчетата на ръцете ѝ бяха настръхнали, защото тя виждаше малкото червено лисиче само в зимната студена нощ, свило се на кравай в тази сурова гора върху студения и мокър сняг. Тя искаше да прегърне Лисичето, но не знаеше как да достигне до него. Неясно беше как бе получила това видение, но знаеше, беше хиляди проценти сигурна, че Лисичето съществува.

От очите ѝ още миг щяха да се стекат две сълзи. Но тя вдиша дълбоко въздух и очите ѝ поеха влагата за сълзи отново обратно.

Мими погледна през прозореца. Виждаше ясно луната. Тя беше почти пълна. Само едно едва забележимо крайченце ѝ липсваше, точно по диагонал на самотната звезда.

-        Те сигурно много се обичат! – констатира Мими. И за миг си помисли, че вероятно е адски трудно да продължават да се обичат, когато са така разделечени...

Мими заспа с мисълта за Луната, Звездата и, разбира се, Лисичето, което тя толкова искаше да прегърне...

Кичур от рижата ѝ коса скри луничките по откритата ѝ буза.

Очите ѝ се движеха бързо наляво и надясно под клепачите.

Мими сънуваше...

2.

(Към уводната част на Аз и Лисицата)