Аз и Лисицата

Първите ми спомени за мен бяха, че искам да се казвам "Мими". За това може би първата ми кукла се казваше така. Все още помня лицето ѝ.
Исках да имам сини очи и дори бях измислила начин как да ги оцветя. Не искате да знаете. Радвам се, че не съм го направила, вероятно това щеше да е свързано с доста плачене. Но определено не е ужасяващо, както вече се случва на телевизионния екран.
Наистина съм срещала лисици. Разминавали сме се по пътя си като стари дружки.
Лисицата, която помня, не изпитваше и сянка страх от мен. За разлика от моето стъписване.
Лисиците са нещо средно между куче и коте, хем гальовно, хем може да те залае.
Вълкът несъмнено е по-благородно животно, но слава Богу вълци не съм срещала като малко момиченце.
Израснала съм сред гората. Не през цялото детство. Но първото ми осъзнато, за да помня мириса на бор до ден днешен.
Аз съм щастливо момиче защото знам как се прегръща дърво и как усещаш с фибите на тялото си движението на неговите флуиди отвътре.
Чувството на живот, хлади свързаност, сливане дори, са несравними и го казвам, от днешна гледна точка на жена минала 45 лета, сливала се с други тела и дала живот на нови.
Прегърнете дърво! Лисица може да не срещнете.
А аз трябва да потеглям, защото ме чака дълъг път. Който въобще нямам представа докъде ще стигне.
Ще пътуваме Аз и Лисицата.

За теб, малки ми Борисе!