Странно е, как точно сега се връщам 11 години назад. Вероятно завършвам цикъл. Но си припомням като вчера усещанията, които носеха пръстите ми по клавишите. Компютърът усещаше пръстите ми преди да съм докоснала материята и сега отново откривам тази енергия в тях.
Тъгувам, когато я губя. Странно е, когато безсъзнателно насочваш някаква сила. Или, може би, просто си загубил чувствителността в края на пръстите и заради хладината им не усещаш повърхността...
Независимо какво е усещанията са сладки и само тъгуваш, че копнежът не е имал шанса да се превърне в реалност.
Може би, защото вече веднъж тази история е изживяна и сега е останала кармата.
Странно е, когато намираш връзка в другия през физическа дистанция и почти разбираш език, който не би могъл да е роден. Поне на пръв поглед. А после намираш обяснения и откриваш, че на този свят няма нищо случайно. Дори по мъката ти заради неосъществения копнеж.
Трябва ли да изживея още един живот, за да докосна страната ти.
Този път не бих искала само да те гледам и да си отида още по здрач. Не.
Може би си простих и забравих липсващатото ми самочувствие или може би започнах да се обичам, защото днес не искам нищо друго, освен така, както си те представях преди, спящ в леглото, да те прегърна с цялата енергия, която имам и тихо да се сгуша до теб, докато денят ни събуди.
Тихо!
Сигурно нощта този път ще завиди на тихите ми мисли.
Отново съм при теб.
Всъщност, не съм те напускала от 11 години.
Само дето ти си като онзи Андерсенов принц, който не вижда в русалката своята обич.
Може би, просто трябва да те бутна в морето, да те понамокря с водата, да ти дам да послушаш морски рапани, да те погаля излегнал се на слънце с косата ми...
Можеш ли да усетиш ръката ми...
Странно защо си казвам, че ще те чакам... Сякаш някой ме пита...
Харесва ми, когато мисля за теб... И сигурна съм, точно в този момент, в един през нощта, се усмихваш на мен...
Не съм птица.
Аз съм.
И съм до теб.
РТ
Няма коментари:
Публикуване на коментар