12.11.11

За съдбата и това, което си


Преди време имах мечта. Една от най-съкровените ми, от детството...
От началото на съзнателния ми живот винаги съм искала да правя нещата с други. Вероятно съм най-типичният представител на зодия Козирог, за който астролозите дават определение в едно изречение – „Аз действам/правя.”.
Е, винаги съм си представяла да правя нещата с другите и затова и мечтата ми беше да намеря хора, с които да създадем идеалния тийм и да строим кули, светове и магистрали заедно... :)
Козирогът обаче е странен вид. Колкото принадлежи и се движи със стадото, толкова можеш да го намериш самостоятелно или с друг да катери остри баири. При подобни мисли веднага си припомням късометражно филмче от времето, когато неделя вечер беше най-скучното ми време, тъй като редом с родителите си прекарвахме вечерите пред синия екран с Кеворк Кеворкян. В очакване на розовата пантера, Чоко и Боко или друга 3-5 минутна анимация...
Та навярно затова, че козирогът е странен вид и след Христова възраст мечтата ми си оставаше мечта доскоро.
Съдбата е странна жена. Не бих казала, че само ни наобикаля, защото в един ден ни поставя в обстоятелства, в които ни поднася мечтаното. Не открих идеалния тийм. Съдбата ми предложи много повече. Създадох го.
И това ме прави двойно по-щастлива и благодарна на шанса да видя в себе си не „черната овца”, да бъда благодарна, че ме сблъска с невероятни млади хора.
Тия дни многократно се замислям, че вече няма какво да дам на екипа си и като един добър учител е редно да ги пусна да следват те своите мечти и се питам дали отново Съдбата не ми дава нов урок, като ме провокира да помисля дали призванието на преподавател не е било определеното ми.
Но знам, че със сигурност не е.
Защото Козирогът е странен вид. И както във филмчето на „Всяка неделя” след една цел се качва на друго планина. Е кофти, че след това се намира в беля и орелът го грабва точно на върха – но животът е такъв, цикъл от върхове и спадове. Да се радваме, че има планини като Родопите, чиито била трудно можеш да изброиш. :)
Но мисълта ми е друга.
Учителят е не просто преподавател...
Знаете ли историята на тревненските слънца?
Когато в Даскаловата къща – и името на дома сякаш не е случайно - майстор и калфа се състезават кой по-хубава дърворезба ще сътвори... И след шест месеца грейват в две съседни стаи, без ученик и учител да виждат или споделят творческите си пориви, два окачени тавана – две слънца преплели своите топли дървени лъчи.
Едва ли има по-добър пример за креативност от образа на учителя-майстор – предал знанията си и обучил на уменията си друг, но и продължаващ да създава и да дава воля на творческия си дух да надгражда.
Бих живяла, не бих се изгубила в Трявна!
А многопластовата дърворезба на тревнеските майстори е вселена.


5.11.11

* * *


Не разбра, че те обичам.
А аз се уморих.
Не успяхме да се срещнем,
Да пресечем два пътя,
Вървящи в една посока.
А може би бедата
Е именно в това,
Че близките
Не успяват да се срещнат
И се движат успоредно във игра...
И продължавам да твърдя,
Че сякаш създадени сме да споделяме
Един с друг.
Бих ли могла да дам спокойствието на духа ти,
За да можеш пълноценно
Да плуваш в свои води?
Да...
А ти – на мен...
Всъщност, и сега ме окриляваш
И мислейки за теб
Успявам тихичко да се усмихна...

Все още кръжа над теб,
Но ми е студено.
И продължавам да отсядам рано-рано сутрин
До леглото ти,
Несмееща да целувам чужди устни,
Но галеща ръцете ти...

Като камъче в ситото


Хората продължават да се поддават на манипулиране. Сякаш им харесва това, което виждат, непременно да е вярно, без да си задават въпроса дори, какво стои зад него.
Може би е по-лесно, и глобалното население е изморено от събития и потребление, и предпочита просто да бъде водено в посока, предприета от други. Очевидно, че колкото повече ставаме, толкова по-сериозна е тенденцията да вървим срещу собствения си прогрес и да предаваме стари победи.
Отдавна губим човечността си.
Някъде са потънали великолепието на изказа и галантността на общуването.
Някак и политиците ни са като овчарчето на селския мегдан.
Дипломатите са само представители, а не фигури...
Храната ни е фалшива и продължаме да се радваме на синя лимонада, лъжем се, че може да има полезни бисквити за закуска и се надяваме хапчетата като магия да ни излекуват, забравяйки, че те са различна доза отрова...
Припомням си книги , четени преди десетилетие и повече – макар че съм загула точните определения и терминология – и си представям хорската маса като жена. Старо сравнение, което би трябвало да отпадне, защото имаме и Жана Дарк и Райна Княгиня и не бива да генерилизираме и да оприличава цялото с образите на безделниците, обсъждащи минувачите пред дома си...
Но факт е, че масата се държи като стадо...
Съжалявам, но отказвам да следвам общи завети, да обличам дреха само защото е модна. Нека да съм поне в онази трета, която остава зад стената на потока.
Не мога да приема, че светът днес прави маркетинг от всичко, може би всъщност както преди, дори от смъртта.
Наскоро почина Стив Джобс – мир на духа му! – и милиони се втурнаха да поставят и лайкват статуси, медиите да тиражират истории, книжарниците се напълниха с негови книги...
Защо трябва обаче да го правя свой идол не знам и защо трябва да бъде поставян като такъв след като него вече го няма? И правилно ли е това? Маркетинг на смъртта.
Успял е несъм нено, създал е, направил е, вярно. Но сигурна съм, че има стотици хиляди, които са сторили същото.
И защо трябва точно на хора от този тип да се възхищавам – това ли е правилната формула. Казват, че не е бил добър към служителите си. Възможно е и болестта да го е направила язвителен. Някой въобще интересува/л ли се е как се е чувствал в тези 5-6-7 годинини с това заболяване, което затваря очите му толкова рано. Колко междувременно с такова умират през първата година? Колко мозъкът може да работи, когато адски те боли или когато мозъкът е подвластнен на лекарството-наркотик срещу болката...
Не знам...
Не знам...
Не знам...
Но предпочитам за идол душа, която приживе е лекувала своята и душите на другите, която носи успокоение с думите си и след това...
Мой идол могат да бъдат хора като Майка Тереза!

***
Потъвам в книжарницата и търся нещо за изморената си душа. От книга на книга откривам думи като моите, като тези на улицата, но не попадам от толкова пъти в моето малко изследване на език, който окриля ума ми и ми дава изящност в нареждането на думи. Автор след автор, автор след автор, станали известни или по-малко познати, хиляди книги, които са като милиарди други в нета...
Може би съм сбъркала мястото. И трябва да отида в библиотека. Или да открия своята книжарничка...
Днес научавам, че някои пеперуди имат „уши” на крилата си. Започвам повече да обичам пеперуди...

29.10.11

За пеперудите...


Никой не би могъл да предположи какво се случва с гъсеницата по какавидата, за да се превърне тя в красива пеперуда.
Истината е, че в живота си имаме поне по няколко периода на гасеница, какавида...
За мен последният минава в оттегляне и може би изолиране, което всеки би определил като симптом на депресия.
Преди време се укорявах за всеки момент, който спирам и чувствам, че тялото ми се е обезсилило от липса на жизнена енергия. Днес, спокойно мога да заява, с искра в очите, че обичам моите моменти на тиха меланхолия. Защото това съм аз – смълчана мечтателка в образа не дете, тичащо свободно след високи дъхави борове...
Да, понякога се уморявам от делника, от блъсканицата в автобуса, от ненужните конфликти, от безсмислената надпревара... В повечето случаи, конфликти повече със самата себе си, отколкото с другите...
Периодите на какавида са ми нужни, не само за да дам време на образували се рани да заздравеят, да се открия на кое стъпало във вселената се намирам, да дам време на сърцето ми да похвърка, да погледна детето си в очите...
Несъмнено, те са ми нужни, чисто физиологично, за да дам почивка на тялото си и се зареди за по-нататък, но по-важното е, че намирам отново и улавям душата си... А да си тяло без душа е болезнено.
Не съжалявам, за нито един "загубен" период, в който и за самата мен е изглеждало, че се мотая. Защото именно тези моменти са ми дали най-много. Не съжалявам за несторени неща. Не знам точно защо – може би защото познавам възможностите си, живея "просто" и/или заради другия ми "недостатък" преди да взема решение за промяна по Достоевски да се терзая и измъчвам толкова дълго време..., че после не е имало смисъл да обръщам поглед назад.
Аз съм щастлив човек. И го казвам от момента, в който се боря за живота си самостоятелно и самоосъзнато. Вярно е, че и косите ми са побелели прекалено преди време, но още не ме притеснява и да търся отговор на въпроса "Защо?" и да усещам, че обичам.
Най-красивите пеперуди се раждат след времето, което сме дали на себе си!
Това е моята изнамерена истина.



1.11.11
Пиша отново след 3-4 дни. С усещането за ново познание. От този вид, който ни дарява животът. Откривам, че дори в повтарянето на една и съща грешка има смисъл. И се радвам. Очевидно съществото ни работи на същия принцип като мускулите и докато първия път се затрудняваш с извършването на едно упражнение, на втория вече си укрепнал и по-ефективен.

Отърсвам и повдигам глава от дупката, в която се бе скрила какавидата. И колкото и да е странно, въпреки обстоятелствата и платената цена, се чувствам щастлива. Затварям очи. Взимам дълбоко въздух. Дори днешните неволи са на милиарди километри зад мен и съм готова за нещо ново. Моя проект. Може ли да ме спре нещо? :)*

Докато какавидата не заспи завинаги, след всяко падане ще се превръща в още по-красива пеперуда. Действително мога да летя!

24.10.11

Танцът на вятъра


Омръзна ми да плача.
Отдавна не съм и онова момиченце, което гони вятъра и рецитира стихове в синхрон с песента му.
Превърнала съм се във вятър.
И събирам лилаво небе, с простора на плодородния хоризонт.
Планината е близо, значи и сърцето ми може да продължава да тупти, и сънищата ми да напомнят пътуване в миналото и паралелната мен, в друга реалност.
Не ми остава нищо друго, освен да танцувам,
и да бъда себе си,
събрала обичта, която светът може да носи,
в две шепи вода...
и малко огън, изникнал отвътре,
трансформирал се в зрънце.

22.10.11

За ситото и пясъка, брашното и майстора... ;)


"Понякога случаите пресяват хората най-добре."...

Цитат на момиче, което харесвам, и оказва се за частици от секундата успя да ме вдъхнови. Някои момичета по крилцата ще ги познаеш...

И ме провокира да се замисля и да дам образ на моите мисли, безумно делнични и с обект, който може би не си заслужава...



И си представих ситото, което се движи и отсява пухкаво сладко брашно, а в него остават твърдите трици. Да, събитията пресяват и за конкретния случай определят най-доброто, за да се получи възможно най-качественият продукт. Това, което може да заседне на гърлото, да разруши естетиката, да счупи зъб, редно е да се изхърли, нали?


Но от друга страна имаме и "обратния процес на ситото". Защото, когато търсим злато, именно острите късчета ни привличат, а не пясъкът.


Животът не е така еднопосочен и прост. Някои действително стават част от цялото на пухкав хляб, а единици са тези, които ще дадат ценността на рядко бижу.


Може и да е въпрос на избор от коя страна би искал да бъдеш. Въпрос и на възможности, и усилия, и ресурс, на душевност и принадлежност повече към общото или към своето... Или желание в даден момент да бъдеш от определена страна.


И пак ми се струва, че нещата са прекалено семпли, не такива каквито животът обича да ги създава. Трудно е да се каже, че едни хора са само брашно, а други са трици. Или пък, едни са пясък, а други - скъпоценен метал.


Защото има го и това, че пухкавият бял хляб ни докарва диабет, а златото може да изглежда някак скучно, студено, пред огърлицата от копчета, направена от момиче с окрилена душа.


Хлябът с трици е по-твърд, но и по-траен, полезен и, за мене, е по-вкусен, водно конче... :)


П.П.

Колкото до майстора... Животът като цяло е една постоянна река, в която по-често майсторът е случайност ;)

16.10.11

Събота, като събота някога


Първата събота, като събота от преди месеци, изскочила от миналото и напомняща ти за истинското в живота. Събуждам се без нужда от сън. С усмивка, защотото душата ми копнее да прегръща и да зарежда. Нищо, че точно предния ден вечерта се бе гърчила в някакви неясни кавги от липса на сили.
Денят е красив по своему. Целуваш въздуха и продължаваш да пътуваш, у дома е толкова някак затворено. И взимаш най-прекрасната компания, която изпълва живота ти и ти напомня, че не всичко е толкова напразно. И сякаш отново се събуждаш, проглеждаш, намираш, откриваш, че детето ти е станало почти истински мъж, и разговаряш с него без да губиш блясъка на небето – толкова е пораснал. И даваш от себе си, не само защото си родител, а защото то е пожелало и желае своя избор да прави.
Прекрасно е, прекрасно е, когато за сетен път се покаже, че можеш да даряваш слънцето другиму, за да се върти цялата вселена, не около теб, а около него.
И разговорите са оживени, и преоткриваш един нов свят в този, който си създал някога...
И после пак откриваш колко си заслужава всяко усилие и любовта ти се връща. Прочиташ жеста на бюрото си – мамо, ти ми даде, но и аз вече умея да се справям сам...
Чувствам се, и зряла, и улегнала, и може би стара, и мъдра, но и достатъчно млада, за да нося в клоните си още плод, и още толкова отворена, за да поглъщам от света, това, което все още не знам... И отправям спотаена молитва – дано, така продължава да бъде.
Само да се събуждам с усмивка. А затова само малко сън е достатъчен... :)

Translate

LinkWithin

Related Posts with Thumbnails