Събота, като събота някога

Първата събота, като събота от преди месеци, изскочила от миналото и напомняща ти за истинското в живота. Събуждам се без нужда от сън. С усмивка, защотото душата ми копнее да прегръща и да зарежда. Нищо, че точно предния ден вечерта се бе гърчила в някакви неясни кавги от липса на сили.
Денят е красив по своему. Целуваш въздуха и продължаваш да пътуваш, у дома е толкова някак затворено. И взимаш най-прекрасната компания, която изпълва живота ти и ти напомня, че не всичко е толкова напразно. И сякаш отново се събуждаш, проглеждаш, намираш, откриваш, че детето ти е станало почти истински мъж, и разговаряш с него без да губиш блясъка на небето – толкова е пораснал. И даваш от себе си, не само защото си родител, а защото то е пожелало и желае своя избор да прави.
Прекрасно е, прекрасно е, когато за сетен път се покаже, че можеш да даряваш слънцето другиму, за да се върти цялата вселена, не около теб, а около него.
И разговорите са оживени, и преоткриваш един нов свят в този, който си създал някога...
И после пак откриваш колко си заслужава всяко усилие и любовта ти се връща. Прочиташ жеста на бюрото си – мамо, ти ми даде, но и аз вече умея да се справям сам...
Чувствам се, и зряла, и улегнала, и може би стара, и мъдра, но и достатъчно млада, за да нося в клоните си още плод, и още толкова отворена, за да поглъщам от света, това, което все още не знам... И отправям спотаена молитва – дано, така продължава да бъде.
Само да се събуждам с усмивка. А затова само малко сън е достатъчен... :)