Помниш ли колко тънки бяха устните ми, а кожата ми с години по-стара от възрастта ми....
Няма я.
Погребах я. Погребах я отдавна с болката и мъката. И погледнах живота в очите.
Хареса ми. Наслаждавам се на всеки полъх по страните ми. Радвам се на всяко докосване. Обожавам всеки пламък в зениците. Оставям да ме опустошава всяка палава мисъл...
А ти къде си?
Защо не се движиш?
Защо отново си така назад?
Как мога да те науча да се радваш на живота и да споделяш всеки свободен копнеж с мен, с тази, която някога бе толкова слаба?!
Догони ме!
Или поне не ме спирай!
****
Научих се да бъда до теб.
Трябваше ми много време, за да разбера, че не е необходимо да извоювам моята независимост, нито да я пазя от теб.
Тогава за мен ти просто беше моя и аз се прибирах при теб. Уморен. Отегчен и безпаметен от метежа на делничния ден.
Научих се да споделям времето с теб. И да бъда с теб. Открих, че се чувствам свободен до теб.
А сега летиш. Промени се. Навлякла си някаква странна шарена роба. Харесваш ми, повече. И копнея да те докосвам.
И в същото време, сякаш сърцето в гърдите пърха като врабче. Чакам твоята нова метаморфоза. И изпитвам страх да те доближа...
Аз искам да съм тук. А ти?
Няма коментари:
Публикуване на коментар