Преди две години започнах блога, стрелната като водно конче да търси живота и собственото си щастие – защото реалността доста уморява понякога.
После се превърнах в птица, окрилена от онова прекрасно чувство, че обичаш, че мислите ти, сънищата и дъхът ти се къпят в нежни розови цветчета...
После притихваш, прегръщаш копнежа, и болката, и стремежа, и си казваш, че докато усещаш дъха си, ще се оставиш огънят да те изгаря от вътре, защото дори и да боли животът ти с чувството е жив и прекрасен.
Изтормозена по-скоро от себе си, повикала есента преди лятото да е напуснало шетнята навън, изпълнените ми с мечтание очи се вглеждат в прозореца. Изледът е прекрасен и ми напомня тежките зими, в които въпреки че бяхме сами някога много отдавна, не се чувствахме самотни. Студени върхове, и топла камина, прозорец, в който оглеждам огледалния образ на това, което преживявам, а всъщност...
А всъщност както преди две години само чувството ме кара да обичам, да се усмихвам и все още да успявам да се откъсвам и по-малко да летя.
Чувството си има глагол, и име даже си има...
Но то е зад прозореца, където е толкова скъпо, вълнуващо, но и ветровито, за разлика от вътрешната страна, където е тихо и ненужно самотно...
Дори да изрека думите, какво ще ми отговори вятърът?
Няма коментари:
Публикуване на коментар