...летя...

Много неща не знаех, още повече, може би, забравих. Всяка клетка в мен пътува, сякаш във вселена без светове. Не защото ги няма. Ето виждат се, но мигар зрението може на сърцето топлината да донесе.
Твърде дълго ме остави сама.
Свикнах да не обръщам внимание.
Привикнах да забравям себе си, някъде там във вечерните късни часове, когато те чакам, опитвайки се да бъда някак нетипично за мен дейна и будна.
Аз обичам да ставам в зори.
Или напротив, да летя вечерта.
Не ми дари тихи мигове нежност рано сутрин, защото те нямаше.
И отне самонадеяно моите вечерни полети.
Все така нежно целувам устните ти,
Все така тихо копнея за топлината им,
Но умът ми е някъде другаде,
Може би далече загубен в галактика
Без гориво за обратно.
Този път твой ред е да ме настигнеш,
а на мен - да летя...