И припомням себе си безбрежна, със своите по детски още чисти мисли и усещания. Как бях забравила само обичан трик за разтоварване в мигове разговор със себе си...
Как обичах пред огледалото да се превръщам в дама от приказките и как цветовете искряха на младата кожа и в блясъка на очите. Не, от гледалото ме гледаше лице, моето и не, същото всъщност, което днес виждам само сутрин преди да поема по бездиханния път към работното място...
Защо така се случва, че забравяме лицата си.
А цветовете може би все още толкова ми отиват...
Взела съм си туш. Много малко ми остава до първия щрих.
После ще събира черно-белите образи, целунати може би в нежно розов ретро стил тук-там, и ще ги пръсна, за да ги видите...
:)
Няма коментари:
Публикуване на коментар